Домът на Клаус, Катерина и Ема /16 години по-късно/

Изнервеният глас на баща ми, само ме разстрои още повече и без да казвам нищо изтичах в стаята си, заключвайки се вътре. Не бях в настроение за наставленията му. Благодарение на него, нямах никакви истински приятели.
Зарових лице във възглавницата си и заплаках още по-неутешимо. Искаше ми се поне веднъж да остана насаме със себе си, обаче с родители като моите нямаше как да стане. Понякога имах чувството, че чуват дори мислите ми...

Казах му да се маха и че искам да остана сама, обаче той не ме слушаше. Стоеше пред врата и усещах присъствието му. Чувах ударите на сърцето му, върху които се концентрирах. В началото биеше силно и бързо, докато постепенно започна да се уравновесява и накрая се успокои. Същото се случи и с мен. Сякаш имахме някаква връзка... Е, дефакто имахме такава връзка. Той беше мой баща! Осъзнавайки този толкова простичък и на пръв поглед незначителен факт, всичко ми стана кристално ясно. Той е мой баща! Защо се опитвах да го отблъсна, когато имам нужда от баща си?
Бързо се изправих от леглото и се затичах към врата, за да му отворя. Хвърлих се на врата му и пак заплаках. Толкова бях тъжна и наранена от думите на Алекс, за това, че отказва да приеме кой е и най-вече, не вижда коя съм аз.
- Никой не ме обича заради мен... - Проплаках.
- Всички са ми приятели заради теб...

- Нищо... - Отвърнах, осъзнавайки, че ако му кажа действителната причина да съм в това състояние ще го накарам да харесва Алекс още по-малко. Не желаех това. Аз все още обичах Алекс и без значение поради какви причини той беше мой приятел, моите не се променяха. Той и Лети бяха най-близките ми хора и ги обичах.
- Просто... - Как можех да обвинявам баща ми или някой друг? Той беше искрен и знаех, че всичко което е направил и прави е, за да предпази мен и майка ми и дори неговият постоянен контрол, който така ме дразнеше, беше неговият начин да изрази загрижеността си. Не можех да се сърдя, че е такъв какъвто е, защото дори и с тези недостатъци, той пак си оставаше най-добрия баща на света.
- Просто ми се иска да имаше повече хора които да ме приемат такава каквато съм... - Отпуснах се в сигурната и топла прегръдка на баща ми и пак се концентрирах върху ударите на сърцето му.
- Ще се махнем ли някога от тук? - За да намеря хора които не знаят коя съм и да ме заобичат или намразят заради самата мен...

- Наистина ли? - Попитах с обнадежден поглед. Той поклати глава в знак на съгласие, а аз отново увих ръце около него и го прегърнах силно.
- Толкова много искам да видя всичко... - Ако имаше нещо което исках повече от това всичките ми близки да са добре, то това бе да обиколя света и сега най-накрая имах надежда, че някой ден това можеше да се случи.
- Искам да видя всички онези места, за които ти и мама сте ми разказвали... - Предполагам затворниците жадуваха за същото и въпреки, че аз не бях съвсем като тях, все още можех да се разхождам свободно на всякъде из града, то този град се явяваше като моят затвор и ако това заклинание не се махнеше, вероятно щяхме да си останем заклещени тук за цяла вечност.
- И знам, че докато съм с вас нищо не може да ми се случи... - Пак прекаляваше със загрижеността. Тук хората знаеха кои сме, но за всички останали, ние щяхме да сме никои. Никой нямаше да ни познава или да знае кои сме.
- Аз съм като теб, забрави ли? - Не можеше да бъда убита или наранена физически, пък и можех да се защитавам от такъв вид заплаха.
- Не могат да ме наранят... - И очите ми пак започнаха да се пълнят със сълзи, защото колкото и неуязвими да бяхме, изглежда сърцата ни все още представляваха нашата слабост, онази чрез която можеше да ни достигнат.

- Знам! - Прекъснах го нервно.
- Аз също го правя постоянно, но не става дума за нещо което може да кажеш по погрешка или нещо което не мислиш... Много по-сложно е от това... - Не исках да казвам прекалено много, за да не се изпусна с нещо, което да издаде Алекс.
- Няма как да разбереш, защото никога не си бил като мен... - А дори и да е бил, нямаше как да знам, защото той не говореше за неговите родители и за детството си.
- Не знаеш какво е да бъдеш в сянката на някой друг и никой да не вижда какъв всъщност си. Ти си... - Поех дълбоко глътка въздух.
- Ти си такъв какъвто си и аз те обичам, точно такъв какъвто си. Приемам те и те виждам, теб, не някой друг. Не те обичам по задължение или защото съдбата е решила да си мой баща. - Майка ми също не беше длъжна да го обича и го обичаше, защото ние знаехме какъв е той. Познавахме го по-добре от всеки друг и заради това го обичахме.
- Имам чувството, че когато хората погледнат в мен, виждат дъщерята на човека, който може или да направи животът им прекрасен или да го вгорчи и затова всички се опитват да ми се харесат, а аз не съм по-различна от Ваалет. С нея харесваме едни и същи неща и двете мразим отбора на мажоретките, който всъщност е единственият друг начин да бъдеш харесван, освен ако не си дъщеря на Клаус! С други думи, ако аз не бях твоя дъщеря, всички щяха да ми се присмиват... Нямаше да има никой, който да ме харесва... Може би дори и Ваалет нямаше да ми е приятелка... Кой знае? Може би дори сега няма никой, който ме харесва наистина... Всички ме обичат по задължение или защото така се предполага, че трябва да е...

Въздъхнах тежко и сведох поглед. Сякаш не това беше което исках да чуя, точно сега.
- Не съм мнителна! - Как не го разбираше? Не казвах, че Ваалет не ми е приятелка, опитвах се да му кажа, нещо съвсем друго. Що се отнасяше до нейното приятелство, дори и то можеше да се разглежда по различен начин. Тя наистина си нямаше никой друг, но ако си имаше може би дори и тя нямаше да има нужда от мен.
- Това което баща ти се опитва да каже е... - Изведнъж в стаята се появи майка ми. Приближи се до леглото и седна при нас.
- Че е съвсем нормално да се чувстваш по този начин и че винаги ще има някой, който може би ще се опитва да се възползва от теб, но не трябва да позволяваш съмненията да вземат връх над приятелството и доверието ти към останалите. - Лесно й беше да го каже.
- Да си предпазлива и не сляпо доверяваща се на всеки е нещо хубаво, но според мен проблема не е в това, че другите не те виждат такава каквато си, а че ти не можеш да приемеш каква си всъщност. - Тя сложи ръка на лицето ми и ме накара да я погледна.
- Това е част от теб Ема и ще бъде така завинаги! Трябва да приемеш това коя си! - Сякаш беше толкова лесно да се направи.
- И когато го направиш, останалите или ще те заобичат точно такава каквато си или не, но няма как да промениш кой е баща ти. Той е част от теб и те прави това което си! - Опитваше се да каже, че трябва да съм по-горда от това, кой е баща ми.
- Не съм казала че...
- Знам миличка, не казвам, че си го казала. Просто се опитвам да кажа, че ти си най-прекрасното нещо което някога се е случвало на мен и баща ти. Ти си повече отколкото някой можеше да предположи, че ще си. Ти си изключително умна, невероятно красива и носиш толкова чистота и доброта в себе си, че дори не може да си представиш. Да не говорим, в колко упорит и силен, човек си се превърнала и ако някой не може да види всички тези неща, не е защото си в сянката на някой друг, защото макар и да не го осъзнаваш ти блестиш ярко и силно със своя собствена светлина и само слепец не би могъл да я забележи!

Двете с мама се засмяхме на шегата му, която дойде точно на време. Протегнах се към него и го гушнах, след това го целунах по бузата и казах:
- Много по-добре. - Уверих и двама им и благодарих за пореден път на съдбата или който и там да беше отговорен, че точно тези двамата са ми родители. И двамата имаха ужасно много трески за дялане, бяха контролиращи, маниакално жадуващи за власт и надмощие, но също така бяха искрени, имаха големи сърца и ме обичаха, което не беше нито заради силите ми, нито по задължение, обичаха ме просто такава каквато съм.
- Още ли важи офертата за вечеря? - Попитах. - Защото умирам от глад...
- Да вървим. - Каза мама и ме хвана за ръката, а баща ми прехвърли своята през рамото ми и всички слязохме надолу. И това ако не беше най-странното семейство на света? Беше си обаче моето и аз го обичах точно такова каквото е!

Преди да успея да отговоря, мама се намеси и каза:
- Няма начин! - И двамата с баща ми я погледнахме изненадани, а секунда по-късно готови за атака. Та това беше 16-тия ми рожден ден, нямаше начин да не го отпразнувам.
- Спокойно! Имам предвид, че си мислех за нещо по-мащабно... - Успокои ни мама и двамата сякаш си отдъхнахме.
- Какво по-мащабно? - Полюбопитствах аз.
- Ами... - Започна тя. Знаех, че ще е намислила нещо велико, защото тя умееше да прави страхотни партита. - Мислех си, че цялото семейство може да се съберем вкъщи през деня, за да могат и те да станат част от празника ни... И после... - Тя ми се усмихна и аз също, защото предчувствах какво ще каже.
- После какво? - Припряно попитах.
- После може да поканиш всичките си приятели на място което ти пожелаеш.
- Наистина ли? - Направо не можех да повярвам, че можех да имам рожден ден, извън тази къща.
- Без родители? - Смеех ли да мечтая чак за такъв късмет? Господи, дано каже без!
- Без родители! - Потвърди мама, а аз едва не подскочих от мястото си, но изпищях от радост.
- Това ще е най-якия рожден ден на света! - Възкликнах.

Честно казано не бях и очаквала друга реакция от негова страна, но предполагам бях допуснала само една грешка. Трябваше да му кажа за това по друг начин не пред Ема, за да имам възможност да го убедя и да склони в крайна сметка.
- Ник! - Трябваше ли да му обяснявам още веднъж за контрола и как той влияе не само на мен, но и на дъщеря ни? Не мисля.
- Мисля, че Ема има право да бъде... - Спрях за миг, за да подбера по-добре думите си, защото не бях започнала добре.
- Искам да кажа, че ако поканим всичките й приятели тук и стоим надзиравайки всяка тяхна стъпка, ще се случи същото както всяка предишна година... - Всички строени на канапето и неловко кършещи пръсти, чудещи се на къде да погледнат и какво да направят, за да не ядосат баща й. Исках тази година Ема да има истински рожден ден, в който приятелите й да са щастливи и да не поглеждат през рамо.
- Ема е достатъчно голяма и отговорна и мисля, че напълно си е заслужила една вечер свобода и съм убедена, че ще оцени подобаващо този жест от твоя страна...

Капитулацията на Ник, бе на лице и двете с Ема, вече разбирахме това. Тя подскочи от стола си и го разцелува:
- Ти си най-добрият баща на света... - Понякога загубвах надежда, че е наистина моя дъщеря, но имаше моменти, в които приличаше точно на мен и сега беше един от тези моменти. Знаеше как да свири по тънките струни на баща си, дори и по моите и в редки случаи се възползваше от тези си козове.
- Още не съм казал да... - Предупреди той.
- Но ще кажеш! - Усмихнах му се аз и сложих една хапка в устата си. Битката вече бе почти спечелена.
- Толкова много те обичам! - Ето я честта с манипулацията. Не казваше нищо което не е истина, просто го използваше, за да го умилостиви.
- Не е ли хубаво когато правиш дъщеря си щастлива? - Повдигнах въпросително едната си вежда и продължавах да се усмихвам победоносно.

- Никакъв. - Отвърна мама. - Само това, че ако си в съседната къща не ти давам повече от пет минути, преди да се присъединиш към купона. - Тя беше права и наистина имаше такава опасност.
- Стига! Какво толкова си мислиш, че може да се случи? Сериозно, вярваш ли, че някой от тях ще забрави къде се намира? - За това също беше съвсем права. Едва ли някой щеше да направи нещо, с което да си навлече гнева на баща ми. Тук или не, всички знаеха кой е.
- Обещавам, че няма да чупим нищо... - Знаех, че не за това се тревожи.
- Няма да стане нищо, наистина... - Не беше чак кой знае какво и не виждах защо толкова се тревожи.
- Познаваш всички в града и всичките ми съученици и приятели, няма да се случи нищо по-различно от това което може да се случи и някъде другаде. Алекс ще бъде тук, Крис също... Те няма да позволят да ми се случи нищо...

Ник излезе, но аз останах при Ема, докато не привършим с вечерята. Той така и не се върна, а аз я убедих, че ще получи най-хубавия рожден ден и нищо няма да попречи на това, дори и баща й.
След вечеря, Ема се качи в стаята си, а аз отидох да потърся Ник. Стоеше замислен на верандата и пушеше. Седнах до него и нежно прокарах ръка през гърба му:
- Знаеш, че това е правилното нещо Ник... - За мен да я пусна на свобода беше не по-малко болезнено, но осъзнавах, че не може да контролираме всичко. Тази нощ ми беше отворила още повече очите, защото всяка една сълза в нейните, направо ме убиваше. Бяхме направили всичко това, за да бъде тя щастлива, а изглеждаше така сякаш не е. Не правехме нещата правилно за нея, а само за себе си.