Домът на Клаус, Катерина и Ема /16 години по-късно/

Бях изплашена, не от него, защото знаех, че той няма да направи нищо, с което да ме нарани, но неизвестността от това, което предстоеше да се случи ме напрягаше. Опасявах се, че моята незрялост и неопитност ще го разочароват и отблъснат, а не исках нещо такова да се случи. Дали в този си свой страх или пък подтикната от нещо друго, взех лицето му в ръце и го придърпах към своето. Преси да успея да впия устни в неговите обаче, погледа ми падна в капан на неговия. И двамата застинахме, сякаш еднакво неуверени и несигурни в това дали е редно да продължим. Е, при всички положение, това щеше да е най-емоционалното и необмислено нещо, което съм правила през живота си и ако го направех нямаше да има връщане назад, но докато се взирах в тези негови сини очи, всичко ми изглеждаше ужасно простичко и ясно. Нямах и капка съмнение какво желая и това май беше първият път, в живота ми, в който не се налагаше да мисля, просто знаех... Чувствах с тялото и сърцето си, че това е правилното нещо и не исках да губя нито миг повече, затова жадно впих устните си в неговите и го целунах с всичката страст и жар, които изпитвах в момента. Нямаше как това което чувствам да е грешно, а дори и да беше, вече бе прекалено късно, за да спра.
През тялото ми преминаваха горещи вълни. Беше ми ужасно горещо и това съчетано с вълнението и страха, правеше един коктейл от емоции, който повишаваше адреналина в кръвта ми. Чувството беше съвсем ново за мен и може би най-накрая придобивах някаква бегла представа защо хората толкова много говорят и правят любов помежду си.

Дъхът му се разбиваше в кожата ми. Усещах как всичко около мен постепенно започваше да изчезва. Е, не точно да изчезва, всичко си беше там, просто за мен сякаш не съществуваше нищо друго освен Алек. Бяхме все едно в сапунен балон, който ни изолираше от целия свят и там, в този наш балон, аз се чувствах сигурна, защитена и щастлива.
Сърцето ми препускаше лудо, ритъмът му се забързваше дори при най-малкия жест или докосване на Алек. Почти нямаше кътче от тялото ми, което да не бе обходил с ръце и устни. Докосването му прогаряше кожата ми дори и през плата на роклята, карайки тялото ми да се напряга и сякаш възпламенява. Усещах устните си пресъхнали, задъхвах се и аз не знам от какво, а онзи пожар бушуващ между бедрата ми сякаш се засилваше с всяка изминала секунда.
Едната му ръка се плъзна нагоре по бедрото ми. По тялото ми пропълзяха тръпки и се извих неспокойно под него. Нямах нищо против и не го спирах, защото всеки един негов допир до мен ми харесваше, но просто ми беше трудно да остана спокойна и да не правя нищо. Пръстите на ръцете ми се преплетоха на тила му. Тези целувки, които оставяше по шията и раменете ми, буквално ме изкарваха извън равновесие. Ръката му достигна до бельото ми и инстинктивно, без да влагам умисъл пръстите ми се впиха в рамото му.

В очите и прозираше някаква безмълвна, сподавена тъга и страх, че може да реша нещо друго и да си тръгна. Всъщност не беше чак толкова трудно да се предположи, че именно това ще направя. Вече го бях правил веднъж и нищо не ме спираше да го направя отново, освен може би тази тъга в очите й, това отчаяние и безпомощност, които вероятно можех да намеря и в погледа на птица, чийто крила някой е прекършил и единственият шанс тя отново да полети се намираха в ръцете на нейния инквизитор. Да, инквизитор! Точно като такъв се чувствах в момента.
- О, Лети... - Казах въздишайки тежко и тъжно. Болеше ме за нея, може би дори повече и от самата нея.
- Защо ти беше да се влюбваш в мен? - Не беше с укор или назидателно зададен въпрос. Беше си просто въпрос, който изразяваше, че въпреки липсата на сърце, ми пукаше за нея и не исках точно аз да съм този който ще прекърши крилата й. Полетът й можеше да бъде толкова красив и без аз да съм част от него.
- Това е възможно най-глупавото нещо, което може да направиш... - Подсмихнах се някак тъжно и лекичко докоснах устните й с моите.
Дали не се отказваш прекалено бързо? Какво значение имаше за мен? Можех да сбъдна мечтите й, да я направя популярна и да не разбивам сърцето й. Можех вместо да я наранявам да направя нещо хубаво за нея. Защо? Какво ме спираше да го направя? Тогава осъзнах. Тази непробиваема черупка, която се бе обвила около мен, вече започваше да се напуква, благодарение на нея. Дори самия факт, че обмислях вариант, в който някой друг да е щастлив, а не да гоня собственото си щастие ме караше да се чувствам странно. Уязвяваше ме и се страхувах, че ако продължи да е около мен, накрая всичко ще се пропука и когато й дам всичко което иска, ще остана сам и още по-уязвим. Вариантите бяха два или тя щеше да разбие моето сърце, или аз нейното. Кой идиот би предпочел първото?

Не ми се искаше да споря с нея за това грешка съм или не, защото за нея истината беше една, а за мен коренно различна и от този спор никой нямаше да се почувства по-добре. Най-вече тя.
- Убеден съм, че най-хубавото нещо предстои да ти се случи Лети... - Казах с малко тъжна усмивка и си поех дълбоко въздух.
- Това тук е нищо в сравнение с бъдещето, което заслужаваш. Ти си очарователна и мила, умна и изключително талантлива млада дама, някой ден всички ще видят това, което виждам аз и знам, че те очакват все прекрасни неща... - Но аз бях далеч от прекрасното. Всичко в мен бе пълната противоположност на това което Лети представляваше и щях да я обрека на най-лошото ако я задържа за себе си. Благодарение на нея, в себе си откривах едно ново лице, но колкото тя променяше мен, толкова и аз променях нея.
- Тази вечер обаче, все още е млада и все още е само наша и аз не мисля да губя повече време в приказки... - Точно така, трябваше да взема всичко което мога, докато все още мога. Рано или късно, Лети щеше да осъзнае каква огромна грешка съм аз и имах само настоящето, в което ме виждаше като най-хубавото нещо.
Наведох глава към нея и впих устни в сочните й, вече почервенели устни. Така сладък и опияняващ бе вкуса им, че ме караше да губя пълна представа за времето. То спираше да съществува, както и света около мен. Оставаше само тя! Моя център на вселената!

Алек сякаш изведнъж удари спирачки на устрема, с който ръцете му се разхождаха по мен и надигна глава от врата ми. Бях притворила очи и не виждах какво се случва, но когато в следващите няколко секунди не последва нищо, разбрах, че нещо става и отворих очи. Проницателният му син поглед се бе вперил в мен и не знаех дали е спрял защото иска да си тръгне, защото е несигурен или просто защото му харесва да ме наблюдава. В погледа му обаче ако не се лъжех, виждах някакво мълчаливо очакване. Нямах представа какво се върти в главата му, дали го иска или всичко е под влиянието на алкохола. Каквото и да се въртеше обаче, вече бе прекалено късно, за да върнем нещата назад. Бях признала пред него, а може би и пред самата себе си, истинските си чувства и връщане нямаше.

- Шшшт.. - Поставих показалеца си на устните й и зацелувах шията й. Не биваше да иска от мен да й обещавам нещо, което не мога да й дам. Тази вечер обаче можех. Това беше по-силите ми и всъщност беше всичко, което притежавах. Живеех в настоящето, миналото и бъдещето нямаха значение и трябваше да я науча да се концентрира именно върху това което ни поднася съдбата и това над което имаме власт, защото утрешния ден не принадлежеше на никой от нас двамата.
- Не мисли за утре Лети... - Говорех бавно и отчетливо, докато устните ми се движеха по шията и раменете й.
- Бъди тук... С мен... Сега... - Ухаеше като планинско цвете. Не бях усещал аромата на планинските цветя, защото в това кътче от земята, което ни принадлежеше нямаше такава, но предполагах, че така ухаят планинските цветя, вълшебно и изглеждат точно толкова удивително като нея. Да, тя беше моето планинско диво цвете и дори и никога да не се сблъскам с такова, то този спомен щеше да се запечата в съзнанието ми като такъв.
- Само моя... - Вдишах дълбоко заровил нос в копринено меката й коса.
- Забрави за вчера... - Взех лицето и в ръце и приковах очи в нейните. - Забрави за утре... Сега! Бъди с мен сега! - Казах аз и откраднах поредната целувка от моето красиво цвете, вдъхващо ми живот.

Всичко се случваше толкова бързо и толкова бавно. Времето течеше в две различни измерения, в зависимост от чувствата които бушуваха в мен, но и в двата случая знаех и усещах, че момента е съвсем близо. А с наближаването на този момент, страховете и неувереността ми нарастваха, защото най-накрая бях осъзнала в какво се корени страха ми. Това безспорно беше един от най-важните моменти в живота ми. След тази вечер никога вече, нищо нямаше да бъде същото, не само между мен и него, но и аз самата нямаше да бъда същата. И не, не се страхувах, че допускам грешка, защото ако това трябваше да се случи, а то най-вероятно щеше да се случи все някога, не можех да си представя да е с някой друг, освен с него. Около Алек се въртеше целият ми свят, той ме бе научил на почти всичко което знам за живота и съвсем естествено за мен самата, именно той щеше да ме преведе през този нов свят, за който не знаех нищо.
Това което ме притесняваше обаче, бе факта, че за първи път си позволявах да бъда толкова уязвима пред него. Тази вечер му позволявах да надникне в душата ми, да почувства страховете ми, чувствата които ме правеха така уязвима. Същите онези чувства, които първо отричах, а после потисках, защото се страхувах, че ако ги оставя да се проявят, те ще разрушат света, в който живея и в него ще настане пълен хаос. Не веднъж се бях питала, кое ще бъде по-разрушително - любовта или отричането й? Сега повече от всякога, нямах отговор на този въпрос, но знаех едно със сигурност и то беше простичко - след тази нощ никога повече нямаше да успея да потисна тези чувства отново, нямаше и да искам да го направя, защото след всичкото това време на самоконтрол, желание, душевни трусове и напрежение, най-накрая онзи вулкан от чувства бе изригнал и връщане назад нямаше.
Почувствах се опиянена и смела, въпреки че не бях пила дори и капчица алкохол. Неговите целувки обаче ми действаха по този начин. Опияняваха и разклащаха земята под краката ми. Много нови и непознати процеси течаха в тялото ми и бях абсолютно неспособна да ги контролирам.
В по-голямата част от времето усещах напрежение и желание, нетърпение и страх, но когато всичко се случи, сякаш изведнъж, се почувствах напълно неподготвена и изненадана. Почувствах как всеки мускул в мен се свива и напряга до краен предел. Беше и прекрасно и болезнено и ново, но и неповторимо. Не, не бях мазохист, или поне си мислех, че не съм, но сякаш силната болка и страхът се бяха смесили с абсолютното удоволствие, сякаш... сякаш болката и удоволствието представляваха едно цяло, един кръг и едното не можеше да съществува без другото, защото ако болката я нямаше, нямаше да успея да оценя удоволствието... Всъщност, кой можеше да мисли за нещо в момент като този? Всички мисли се изпариха от съзнанието ми и се предадох. Позволих му да ме направи своя, по неговият си начин. Отдадох му душата си, а вече усещах как го допускам и в навлажненото си тяло. Ние вече не бяхме в моя дом. Не бяхме и в неговия. Не бяхме в моето легло. Не бяхме и в неговото. Бяхме на едно ничие място и всичко, което знаех е, че съм безвъзвратно и завинаги негова...

През целият си живот следвах правила и се съобразявах с всички и всичко. Понякога беше ужасно трудно да оправдаеш очакванията, когато още преди да се родиш, са те провъзгласили за дете чудо, единствено по рода си и непобедимо. Хората предполагат, че властваш над целия свят. Такава би трябвало да е ролята ми и все пак, тази нощ си бях позволила да проявя чист и неподправен егоизъм, възползвайки се от някой, който не ми принадлежи, въпреки всички за и против, които можеха да се посочат. Странното обаче беше, че точно тази вечер, в точно този миг се чувствах по жива и истинска от всякога. Аз бях никоя и това, че бях никоя, сякаш ме накара да открия себе си. Бях като всички безлични и никому неинтересни момичета, едно от многото момичета, намиращо се под огромната власт на едно... ЕДИНСТВЕНОТО момче, което ме превъзхождаше във всяко едно отношение. Аз бях тук! С него! Подчинена, безпомощна по собствена воля и покорна, защото така съм пожелала! И това беше най-хубавото нещо, което ми се бе случвало някога.
Чувствах се така сякаш се рея из облаците. Сякаш политам от върха на планина, а той ме улавя и прави този полет незабравим, той ме напътства, показвайки ми всички онези непознати и тайни кътчета на душата и тялото ми, провокирайки най-необясними и непознати емоции и изкарвайки ги навън.

Намирах някакво очарование в това да бъдеш с някой, когото желаеш толкова силно и бидейки с него да не знаеш дали това е за първи и последен път. Изпитвах подобно чувство за първи път в живота си. Исках я, тя беше моя и тази вечер беше наша, можех да направя с нея, каквото пожелая, защото тя буквално ми принадлежеше и тялом и духом. Исках да я имам и в бъдеще, но се познавах добре и беше почти сигурно, че това ще е нашият щастлив край и именно поради тази причина, се случваше прецедент. В тази може би последна вечер, аз щях да й дам власт над себе си. Щях да я допусна, там където никой друг, никога не е бил и щях да разкрия същността си пред нея, докато я любя. Да, точно така, щях да правя любов с нея, а това щеше да е ново и за мен самия. Обаче ако имаше някой, който да го заслужава, това беше Лети. Тя представляваше всичко онова, което хората наричаха съвършенство и колкото и може би никой нямаше да повярва, но съвършенството имаше човешки облик и тя беше това съвършенство. По-красива от луната и звездите, по сияйна от жаркото слънце и по-чиста от кристал.
Без да отделям устни от нейните, ловко се наместих по-удобно между бедрата й и нежно се слях с нея. Борех се със себе си и неутолимата жажда да я обладая, така както аз си знам, но усещането не беше никак лошо. Нямаше никому ненужно и припряно бързане, а истинска наслада. Все едно си в скъп ресторант и те предупреждават, че за да усетих истинския вкус на виното, трябва да отпиваш бавно и внимателно. Е, ако Лети беше най-скъпата бутилка вино, то аз щях да я пия наистина бавно, за да й се насладя, запомня и запазя завинаги този вкус, в съзнанието си.

Моята пълна загуба на представа за време и пространство, желание и наслада, болка и удоволствие, завърши с истински душевен и физически апогей на екстаз. Нямаше, не исках, а и не можех да разсъждавам над това което се беше случило. То беше повече отколкото си бях представяла и мечтала. Беше съвършено и истинско и ме караше да се чувствам жива, макар че вероятно душата ми се бе възнесла в Рая...
Постепенно светът започна да се връща на мястото си. Предметите наоколо започнаха да изплуват пред очите ми и онова ничие място, отново се превърна в моята стая и моето легло, които сякаш си бяха все същите, но аз ги виждах вече различни, може би защото някъде между първата и последната целувка, се бяха превърнали в наши. Душевните трусове и изригващи вулкани, започваха да затихват. Реалността бавно ни обгръщаше, но дори и силната музика и щастливите викове, идващи отвън, не можеха и не бяха в състояние да развалят магията между нас.
- Никога не съм се чувствала по-добре... - Нямаше нужда да обмислям отговора си, защото друг и не можеше да съществува. Плах опит за усмивка, свенлива и срамежлива, защото да, малко се срамувах от себе си от начина по който се бях държала и това, колко много ми хареса, но не можех да се преструвам, че не е така, когато всичко в мен лекуваше от щастие.
- Изглежда имаш много по-големи магически способности, отколкото си мислиш, защото това беше наистина вълшебно... - Само можех да си представя колко глупаво звуча от страни, когато между вълшебството и първия ми път, извираше алкохола, но така се чувствах и нямаше да го крия.

Започнах да губя реална представа за това което правя. Обикновено упражнението беше просто - навътре навън, напред назад, няколко целувки преди и след и по време и всичко приключва. Това беше моя начин, тогава се чувствах уверен, силен и мъжествен, сега обаче сякаш си бях вкарал автогол, желаейки да избягам от тази сигурна среда и да покажа друга част от себе си, която не познавах и която докосваше, движеше се и целуваше, сякаш по усещане. Плашеше ме да бъда толкова... подвластен на някой друг и неговите желания, защото май точно това се случваше. Вместо да задоволя своите нужди, аз следях какво желае нейното тяло и й го давах. Това сякаш беше единствената мисъл в главата ми, която се въртеше отново и отново и мозъка и съзнанието ми бяха програмиране на чистотата, че нейното удоволствие е най-важно и че, точно то носи удоволствие и на мен.
Телата ни се движеха в пълен синхрон. Търсещи се и откриващи се едно друго, напълно достатъчни, за да не виждам и чувам нищо друго освен нежните й стенания, учестеното й дишане и забързания ритъм на сърцето й. Двамата си бяхме самодостатъчни и целия останал свят можеше да върви по дяволите. Това беше всичко от което имах нужда.
- Прелестна си... - Устните ми промълвиха в нейните и едната ми ръка обгърна едното й краче, придърпвайки го към мен, защото иначе щеше да падне от дивана. Целувките ми се спуснаха бавно надолу по брадичката и шията й. Наложи се да се поизправя леко, за да продължа още по надолу. Исках да обходя цялото й тяло с устните си и пак нямаше да ми стигне, но тя сякаш не беше съгласна с това и ме придърпа обратно към себе си и аз трябваше да се задоволя само с местата до които достигам при тази поза.

Любовта бе необяснимо чувство, носещо се свободно в пространството. Трептеше и витаеше във въздуха, изпълвайки те с неописуема сила и воля, когато го срещнеш и получиш възможността да го изпиташ. Бях убедена, че именно любовта е онази непобедима и неразрушима сила, която руши стени, разрушава планини, прекосява морета и светове. Именно такава любов изпитвах, аз към Алек и когато изрече всички тези думи, се почувствах по окрилена и силна от всякога, защото ако и двамата изпитвахме едно и също, то тогава нямаше как това да свърши или някой да застане между нас. Всичко това, можеше да продължи цяла вечност и най-хубавото беше, че ние наистина имаме на разположение цяла една вечност.
Изведнъж осъзнах, че съм спряла да дишам, затаила дъх, вперила безумно влюбен поглед в неговия, а на лицето ми се е изписала глупава усмивка.
- Кажи го пак... - Прошепнах тихичко изпълнена с надежда и очакване, че ако го повтори отново ще успея да повярвам.
Той повтори последното си изречение:
- Не това... - Казах аз и търпеливо поясних.
- Кажи ми пак, че ме обичаш... - Браво Ема, сега вече му казваш и какво да говори, можеш ли да бъдеш по-жалка от това? Един друг глас прокънтя в главата ми - "Естествено, че може!" Не исках да обръщам внимание на този глас.
- Кажи ми, че когато утре се събудиш ще се чувстваш пак така... - Имах нужда поне за миг да повярвам, че това ще е така, за да изпитам пълно щастие поне за миг, после каквото и да се случеше, щях да имам този миг и той щеше да е с неговия мирис, неговия образ и неговото име, затова и така внимателно се опитвах да запечатам всичко... абсолютно всичко в съзнанието си, за да има образ този мой най-щастлив спомен.