Компанията

Взех документите от него и ги прехвърлих набързо, но сметката за която той говореше беше празна, а аз не разбирах защо се обръща към мен. Имаше счетоводители, които трябваше да отговорят на този въпрос и аз смятах да го получа от тях.
- Какви заплати? - Този човек искаше винаги да се изявява като някакъв герой и спасител. Това вече започваше ужасно да ме дразни.
- Не искам да плащаш нищо. Това което искам е да спреш да си вреш носа навсякъде. Дразнещо е! - Може би бях малко по - рязка от необходимото, но наистина започваше да ми писва постоянно да намира някакви проблеми, които после да решава. Вече започвах да си мисля, че нарочно измисля проблемни ситуации, само и само за да излезе като някакъв спасител.
- Аз ще се погрижа. Ти си върши твоята работа и не се меси в моята. - Хвърлих папката на бюрото и се обърнах към него.
- Сега ако обичаш напусни. Когато разбера какво се е случило с тази сметка, ще се постарая да бъдеш уведомен.
Макар и рязка, просто нямах нужда от неговото мрънкане в момента и със сигурност нямах нужда от неговото спасяване. Щях да стигна до дъното на това и без негова помощ. Затова веднага след като напусна офиса ми излязох от фирмата и отидох в главния офис на счетоводителната фирма, която се занимаваше с делата на компанията. Разговарях с пряко отговорните за тези сметки хора и те ме уведомиха, че освен въпросната сметка са били закрити още три лично от Владимир и че това като цяло не е толкова голям проблем, просто защото парите които са циркулирали в тях, вече ги няма. Изведнъж започна да ми става много сложно да разбера. Според тях не е имало загуба на пари, поради простата причина, че печалбите които компанията генерира са в друга сметка. Беше много объркано и че въпросните сметки са се захранвали от други сметки на други лица.
- Благодаря ви. - Излязох от счетоводната кантора и си поех глътка въздух. После извадих телефона си и набрах Владимир. Веднага ме изпрати към телефонния секретар.
- Трябва да те видя. - Казах в слушалката. - Имам нужда от теб и толкова много въпроси... Липсваш ми. Липсва ми гласът ти, аромата ти... Липсва ми дори как си поемаш дъх. - Писукъщ звук в слушалката, след което гласът на жената ме попита дали искам да запазя съобщението и ако да да натисна 1. Замислих се уж само за миг, но явно беше повече от това, защото следващият път, когато чух гласът на жената, тя ме призова да запиша съобщението си отново.
Плъзнах пръст по червената слушалка, за да приключа разговора и отидох в листа с контактите си. Баща ми бе първи в списъка, затова го набрах. Отговори ми веднага.
- Имам нужда от услуга...

На следващия ден бях в офиса рано. Не по - добре изглеждаща от предишната вечер, но поне вече знаех какво се крие зад въпросните сметки. Знаех и в какво блато ме бе зарязал Владимир, но истината беше, че бях готова да му простя дори и това, ако просто се върнеше обратно.
Почуках на врата на кабинета, който сега ползваше Михаил. Беше рано, но знаех че е тук, а аз бях обещала да го уведомя, когато знам повече за ситуацията със сметките.
- Влез. - Чух от вътре и натиснах дръжката. Врата поддаде и аз го видях на същото онова място, на което бях свикнала да виждам някой друг. Стомаха ми се сви и преобърна. Едва потиснах порива си да повърна, но успях да се овладя някак.
- Добро утро. - Поздравих сухо и затворих врата отвътре. Михаил отново не беше сам, но смятах че няма значение.
- Относно вчерашния проблем. Бях в главния офис на счетоводната къща, която се грижи за активите ни. Всичко вече е наред. - Разбира се основна заслуга за това имаше баща ми, който не просто ми бе разяснил ситуацията, но и ми бе помогнал да оправя цялата тази каша.
- Още днес плащанията ще бъдат възстановени.

Премигнах доста бързичко и на парцали,не точно това очаквах като отговор. Тя ми играеше съпротива и то голяма,тук нямаше екип а всеки гледаше как да си забие нож в гърба,дори това. Вместо да се достигне до проблема се замаза:
-Всичко е наред...
Засмях се:
-Да виждам,че всичко е наред!
Поглед към Алекс и той се изнесе. Аз се изправих и застанах пред бюрото:
-Кой ти даде пари?
Присвих очи и поех дълбоко дъх и издишах. Не исках да ровя повече,всеки ден излизаха нови и нови глупости:
-Виж просто не ме интересува вече,това преля чашата. Ще изровя толкова навътре в тази фирма и ще прегледам всичко през иглено ухо,щом не мога да срещам твоята помощ,а съпротива,ще играя през теб. 
Обърнах се към Алекс:
-Искам цялото деловодство да мине през моето,да се съберат и подменят всички компютри,офиса да се махне,за да се отвори повече пространство,по малък офис,по голяма конферентна зала. Всички от персонала да преминат през обучение и тимбилдинг. Всеки сектора да има по един мениджър. И до края на месеца ще има среща,за задвижване на проекта.
Беше ми писнало да гледам от няколко дена как се движат нещата,толкова бавно и не решително. Тази машина трябваше да заработи.

Отново се наложи да изчакам цялата му тирада, за да взема думата. Нервите ми буквално бяха опънати до краен предел, но все още чувствах този мъж като натрапник. Живеех в една илюзия, че всичко си е както преди и аз просто трябва да опазя крепостта, докато Владимир отново поеме нещата в свои ръце. Не приемах, че някой друг може да го направи.
- Слушаш ли ме изобщо? - Бях забравила за официалностите и добрия тон.
- Казах ти, че проблема е решен. - И беше. Парите колкото и малко да бяха, щяха да стигат, за да се покриват заплатите на работниците, а за всичко останало, просто щях да мисля, когато дойде този момент. За момента обаче пожара бе погасен и не ми се щеше той да го възпламенява отново. Освен това не исках да се бърка в нещата, на някой който все още исках да предпазя.
- Беше техническо объркване. Последните месеци имаше доста промени. Благодаря за сигнализацията, но както казах, вече няма проблем и ти може да си отдъхнеш като спреш да се бъркаш в неща, които не ти влизат в работата. Остави формалностите на мен, ти се концентрирай върху своя проект и софтуера. В това ти е силата нали? Остави другото на мен.

-Като гледам,как ти вървят нещата,скоро ще се разпаднеш!
Кимнах на Алекс да тръгва по задачи:
-Съжалявам но аз разбирам от много неща,и разбирам че това съвсем не е техническа грешка. Техническата грешка е с име Владимир,той остави същите бакии и на мен,преди години. Трябва да ги прегледам всички до един. Тук не става дума и за моя бизнес,няма да позволя да въвлечеш и моята фирма в това. 
Бях доста дълъг в обясненията си,взех си не
щата и тръгнах към вратата:
-Не знам как си оцеляла до сега,носиш цялата фирма на гърба си. Няма смисъл да те карам да ми се доверяваш след около месец,ще видиш сама колко по лесно ще ти бъде.

Този път дори не ми даде възможност да се изкажа, защото тръгна преди даже да съм си отворила устата, а даже не бях успяла да го убедя да се отдръпне. Какъвто беше нагъл, сто процента щеше да изпълни заканата си и да задълбае на дълбоко, а аз даже не знаех какви още скелети могат да излязат от килера.
Изведнъж започнах да се питам колко реална представа съм имала за нещата, които се бяха случвали тук? Докато Владимир все още управляваше компанията, нямах толкова големи правомощия. Всичко се случваше лесно и спокойно, после той си замина и проблемите просто не свършваха. Или всичко това си беше тук и преди, а аз просто бях прекалено заслепена от него? Такова ли беше влиянието му върху мен? Правеше ли ме небрежна и невиждаща? И как изобщо щях да се доверя на този непознат? Бях се доверила на човек, който обичах и който поне твърдеше, че ме обича. Сега вече не знаех дали мога да се доверя и на това, защото в крайна сметка, той отново беше там където винаги е принадлежал, при семейството си, а аз бях затънала до гуша в калта.
Днес се прибрах по - рано. Бях затрупана с неща, които оставях за следващия ден, но имах чувството, че повече не мога да продължа. Вкъщи над поредната бутилка с вино обмислях идея, която противоречеше на всичките ми принципи, но ми се струваше единствения вариант в момента.
На следващия ден очаквах Михаил да се появи в офиса, но той така и не го направи. На обяд вече бях решила, че ще говоря с него и за целта се налагаше да отида в неговата крепост. Нямах уговорка и бях почти убедена, че изобщо няма да ме приеме, но не знам защо бях решила, че ще е добра идея да го потърся на работното му място.

Цареше малък хаус но въпреки всичко,имаше настроение и работата в офиса вървеше. Аз обаче малко се фрострирах,заради другата фирма,ровех малко по на дълбоко и не ми харесваше. Докато преглеждах документите и стисках една топка,за да се успокоя малко,Алекс ми каза,че има някой който иска да говори с мен,през прозореца видях,кой е:
-Покания естествено!
Той я покани,аз оставих топката и документите на масата и се опрях на бюрото:
-Заповядай седни!
Не казвах нищо,защото все още проверявах нещата и до тук не бях доволен но не бях от хората,който си го изкарват на някой друг. Алек попита дали иска нещо,а аз бегло погледнах към проекта си,ако имах нейното съдействие,той щеше да е в прозводство. Но беше ясно още в началото ще няма да се предаде,все пак дългогодишното промиване на мозък си казваше своята дума:
-Колкото и странно да звучи от мен,слушам те...

Офиса му бе доста по различен от тези на които бях свикнала. Беше напълно прозрачен и имах усещането, че съм под обсада. Обстановката тук като цяло бе много по - различна и нетипична за мен, което ме правеше леко нервна, но така или иначе смятах да приключа бързо.
- Няма нужда. - Казах спокойно, като не целях да започвам поредния скандал с него. Най - малкото той самия все още се държеше прилично, затова се надявах, че всичко ще мине без проблеми.
- Възнамерявам да съм бърза. - Погледа ми само за секунда се разсея. Някакви момчета минаваха отвън. Как можеше въобще да работи в тази обстановка? Аз просто нямаше да мога да се концентрирам.
- Вчера взех решение. - Върнах погледа си върху него и продължих. - Информирам те за него просто защото съм задължена юридически да го направя. - От самото начало трябваше да поема по този път. Дори не трябваше изобщо да приемам акциите, които Владимир ми бе дал. Не беше нещо, което бях искала и вече виждах нещата много по - ясно.
- Ще продам своя дял от компанията. - Беше най - доброто решение, което бях вземала от месеци.
- И тъй като ти си най - големия акционер, първо трябва да уведомя теб. И ако не си заинтересован от изкупуването на моя дял, да потърся друг купувач.

Клекнах пред нея и я погледнах в очите:
-Разбирам,че ти е тежко,отговорността е голяма,ако искаш ще купя акциите но искам да дадеш още един шанс да ти покажа,че можеш да се справиш.
Повдигнах с пръст леко главата и:
-Ще направя някой промени и ще ти улесня работата. Ще вършиш толкова работа,колкото аз вършех преди две седмици,ще имаш повече време и дори ще можеш да пътуваш. 
Опитвах се да и обясня най-добре:
-Ако искаш още сега ще купя акциите но си дай шанс,дай и на мен шанс,на работниците си да ти докажат,че за един месец нещата ще са по спокойни  и ще вървят.

В първия момент даже не успях да реагирам. Пръста му все още беше на брадичката ми и аз просто си бях глътнала граматиката. Даже бях забравила каква бе причината да съм тук. После той заговори отново и отдръпна ръката си, което успя да ме измъкне от транса, в който бях изпаднала.
- Знам, че мога да се справя. - Подразни ме, че си мисли, че съм загубила вяра в себе си. Никога не се бях съмнявала в качествата си, но този път даже не ставаше дума за това дали мога или не мога да се справя.
- Просто не искам да го правя. - Бях изгубила посоката си. Вече не се чувствах така както в началото. Всичко беше различно сега и не просто защото Владимир го нямаше. Да, основната причина бе той, но имаше и други. Имаше неща, които нямаше как да обясня на Михаил, а и не смятах че съм длъжна да му давам каквито и да е обяснения.
- Този уикенд организирам тийн билдинг за екипа. - Започна спокойно и се изправи. - Искам да се запозная по - отблизо с хората ти и се надявах да се присъединиш към нас. Всъщност днес мислех да отправя поканата си. - Изгледах го подозрително. Не разбирах защо толкова искаше да остана в борда на директорите, след като и двамата не се понасяхме.
- Ще ти бъда благодарен, ако вземеш решението си след този уикенд. - Продължи той.
- Вече съм взела решението си. - Отвърнах му аз.
- Тогава просто ела и се забавлявай с нас, а после ще изкупя акциите ти и ти ще получиш каквото искаш. - Набръчках леко челото си, понеже не разбирах какво цели с това.
- Не мисля че...
- Не искам отговора ти веднага. Имаш време до петък. Тогава отпътуваме и ако искаш да се разделиш с хората си, това ми се струва подходящ начин. А и те ще видят, че ме подкрепяш и ще приемат по - лесно промените. - А, ето защо ме искаше там. Искаше да му застеля пътеката, по която щеше да заеме мястото на Владимир. Осъзнаваше, че въпреки всичко тези хора ме познават и ми вярват малко повече отколкото на него. Умен ход.
- Ще си помисля. - Казах и взех чантата си от стола.
- Сега трябва да вървя. - Обърнах се и излязох.

-Добре,хубав ден тогава!
Изпратих я до врата,замислих се за малко над нещата който се бяха случили но в едно бях сигурен,тя щеше да остане,нещата щяха да се подобрят и за нея,просто трябваше малко време. През този период обаче в фирмата,течеше промяна,която определено даваше резултати всеки ден. Всички работеха по усмихнати,по позитивни,нае се също и малко персонал,а някой започнаха обучение. 
Уикенда дойде прекалено бързо,докато се обърна и всичко се бе изнизало. Организирах тимбилдинг,за два дена,като заместници бяха моите работници. Красив бизнес хотел,с много зали,парк ,всякакви удобства,аз обичах хората да си почиват преди всичко,всички срещи бяха към 17 така,че всички да са с пълни сили,а вечерята беше дори малко семейна,не знаех дали ще се получи,нямах ни най-малка идея но не се настройвах предварително. Хубавото е,че дойдоха почти всички,с малки изключения,който също бяха важни но имаше някой,който притиснати от много задължения не успяха.
Алекс следеше всички да се настанят,да няма проблеми,а аз приведствах всички с добре дошли. Раздаваха се програми със събитията и всеки знаеше,какво,как и къде. 
Сега трябваше да си починат да си облекат екипите и да слязат за обяд,а след това и за срещата. Тук нямаше дрескод,дадох облекла но не е задължително да са с тях,важното е да са с удобни дрехи,защото щеше да има състезания.

До последно не бях сигурна дали да предприема това пътуване, но колкото по - дълго мислех за него, толкова повече се убеждавах, че трябва да го направя. Не защото исках да се сработвам по - добре с екипа си или защото това щеше да е един хубав начин да си кажа довиждане, с хората с които бях работила толкова дълго. Да, това също натежаваше в положителна посока, но основната ми мотивация да пристигна тук, се състоеше в това че имах нужда да се откъсна от всичко познато, което ме заобикаляше. Моя собствен дом беше едно от местата, които бяха изпълнени със спомени, които исках да забравя, затова просто се качих в колата си и само три часа по - късно, вече бях пред хотела.
Самата сграда бе впечатляваща, но още по - голямо впечатление правеше местността. На километри от тук имаше само и единствено дървета. Огромни вековни дървета и контраста бе направо поразителен. В сравнение с градската среда, това тук бе наистина глътка чист въздух и аз буквално усетих гърдите си по свободни, някак пълни с кислород и от много време насам, вярвах, че съм взела правилното решение.
Беше почти един, когато паркирах пред хотела. Не слязох веднага от колата. Постоях минутка или две, след това изгасих двигателя и излязох навън, където въздуха бе още по - чист и почти изпитах болка в гърдите, когато вдишах. При мен веднага дотича пиколо.
- Добър ден г-жо, добре дошли в Мейн Палас. - Поздрави ме любезно и ме придружи до багажника, за да свали куфара ми. Радвах се, че си бях взела по - топли дрехи. Довечера щеше да стане много студено. Сега обаче се чувствах добре в спортния си екип. Носех черен клин, с горнище в същия цвят и материя, под което имах само потник в тъмно син цвят. Горнището ми бе леко разкопчано, което разкриваше невероятна гледка към гърдите ми, които бяха добре стегнати и изглеждащи. Вероятно всички щяха да са в шок да ме видят облечена по подобен начин. Никога никой от колегите ми не ме бе виждал с нещо по - различно от изрядно офис облекло. Сега изглеждах много по - различно. С поне десет години по - млада. Имах съвсем лек грим - спирала и гланц за устни, но снощи бях успяла да си взема необходимото количество сън и днес кожата ми изглеждаше свежа.
- Насам. - Подкани ме момчето и задърпа куфара ми към рецепцията.
- Добър ден, казвам се Ивон Абрамович. Би трябвало да има резервация на мое име. - Много силно се надявах Михаил да се е съобразил и да ми е наел самостоятелна стая, защото едва ли щях да получа необходимата почивка, ако трябва да деля пространството си с някой друг.
- Да, разбира се. - Усмихнатото момиче бръкна в някакво чекмедже и ми даде ключ за стаята. - Вие сте от групата... Заповядайте, това е програмата ви за уикенда. - Взех брошурата, която ми подаде и видях, че след само половин час, ще има групова сбирка. Като обяснение бе дадено това, че ще се разделим на отбори и след това щяхме да започнем с игрите.

-Ивон! Радвам се да те видя и благодаря,че дойде!
Видях я докато се разхождах из коридорите,за да се уверя,че всичко е наред. Вярвах на Алекс но за ме винаги бе важно да видят хората,че ме е грижа за тях,а не просто цербер,който да дава заповеди:
-Още не си се настани,дай да ти помогна с багажа и да те отведа до стаята ти!
Знаех къде ще се подвизава,всички знаех къде са,тя беше в отделна,всички бяха си решили сами,дали искат да са на група или сами,не можех да заставя на никой да се лиши от личното си пространство,ако дърежеше на него. А за нея знаех,че ще изпадне в паника,ако беше с друг в стая:
-Хубава е стаята има изглед към парка и езерото! Обикновено аз я вземам но като за специален участник...
Бях с приповдигнато настроение,носех спортен екип с тениска която ми беше малко тясна но с логото на двете фирми,с много енергия и позитивизъм,като за трима:
-Честно да си призная,добре че чух гласа ти,иначе нямаше да те позная,без грим изглеждаш доста по добре...
Това беше залигован комплиент:
-Ето това е стаята,почини си има малко време но и да закъснееш малко не е проблем,приготвил съм декостация на сладкиши,само това ще пропуснеш.

Този човек имаше неизчерпаема енергия да говори. Казваше толкова много неща, за отрицателно време, че даже не осъзнах как съм се озовала в стаята си. Да беше красива, но щях да й се насладя още повече, ако не ме беше нарекъл грозна. Добре де, не го беше казал точно с тези думи, но ако човек искаше да направи комплимент на друг, можеше да не те категоризира. Той обаче явно правеше всичко по негов си начин и май вече започвах да не му обръщам чак толкова много какво говори. И без това бе трудно да пресееш кое е важно и кое не.
- И без това съм на диета. - Дегустация на сладкиши?! Моля? Та не пишеше ли в брошурата, че току що са били на обяд. Не можеше ли там да им сервират десерт.
- Както и да е... - Издърпах куфара си още малко по навътре, за да освободя врата, която исках вече да затворя.
- Стаята е наистина хубава, благодаря. - Чувствах се някак неестествено с тези маратонки. Така изглеждах още по ниска до него.
- Ще се видим после. - Не го поканих просто защото щеше да е странно ако някой го видеше да влиза в стаята ми, пък и нямах причина да го правя. Щяхме да се видим на поляната малко по - късно или за да сме точни след точно двадесет и четири минути.
Михаил се усмихна и разбрал намека, тръгна по обратния път по коридора. Аз пък побързах да затворя врата и да разопаковам куфара си. Успях да извадя почти всичко, но някой дрехи все още стояха в него. Просто нямах достатъчно време, за да сложа всичко в гардероба. Може би щях да го направя по - късно, ако след всичко което бе приготвил ми останеха някакви сили. Програмата наистина изглеждаше интензивна, но на тези тиимбилдинги винаги беше така.
Бях отново една от последните пристигнали на поляната зад хотела. Той вече бе там и разговаряше с група мъже. Изглеждаше така сякаш все още не са започнали, което беше добре защото явно не бях закъсняла.

Много бях доволен от организацията,хората бяха много мотивирани и всички бяха на време,с усмивки на лицето готови да се забавляват. Да щеше да има много глупости и игри за доверия но като цяло,целта по скоро си оставаше хората да с забавляват и да се отърсят малко от работа. Когато всички се събраха и след като наистина всички бяха тук:
-Здравейте приятели!
Привлякох внимание с внушителния си глас:
-Благодаря за вниманието и се радвам,че всички сте тук. Благодарение на госпожица Ивон Абрамович,ще превърнем тези дни не толкова във фирмено задължение,а по скоро в дни на забавлението и умората. Всеки може да се наслади на различните разнообразни неща,който предлага хотела,без дори да се притеснявате. А,в малкото часове,който ще сме заедно,ще се опознаваме,ще правим различни задачи,който да ни сплотят като екип и дори  ще ни помогнат да сме креативни. 
Бавно се приближи до Ивон:
-Ние,ще бъде вашите помагачи във всяка задача,всичко ще се води от нашите гидове,който са специалисти в това. Както се казва един път няма да сме ние тези,който определят правилата.

И с тези думи Михаил предаде щафетата на двамата мъже, с които говореше преди малко. Не ми бяха познати, но вече разбирах защо. Те очевидно бяха нашите гидове и моментално започнаха с разпределението на отборите. Раздадоха ни тениски, с логото на фирмата като единия отбор бяха с червени, другия отбор със сини фланелки. Не бях много сигурна, защо и двамата с Михаил получихме тениски в един цвят, което означаваше, че ще сме от един отбор. Предполагам защото стояхме един до друг или защото нашия водач ни смяташе за достатъчно атлетични, но така или иначе, нямаше значение, защото съвсем скоро след като фланелките бяха раздадени и облечени, последва ново разпределение по двойки. Михаил все още бе до мен, което автоматично се прие като, че ние сме първата логична двойка в нашия отбор, който се състоеше от общо десет човека. Другия отбор бе с една двойка в повече, но пък нашия поне видимо изглеждаше повече подготвен психически.
- Първото състезание ще се състои в това да стигнете първи до крайната цел. - Преди да успея да се добера до картата, Михаил вече я държеше в ръцете си и я разглеждаше. - Правилата са прости - първия отбор, който успее да завърши пръв предизвикателството го печели и ще бъде подпомогнат в следващото. Всяка двойка има различен маршрут, но целта ви е една и съща.
- Дай да видя картата.- Казах достатъчно тихо, за да ме чуе само той. Нашия гид все още обясняваше нещо, но аз вече бях разбрала правилата и смятах, че сега е по - важно просто да видя маршрута.
- Ходила съм на лагер по ориентация, така че мисля че ще е много по - добре, ако следваш моите инструкции.

-Съвсем сигурен съм в това!
Определено и мене си ме биваше но като цяло в момента по скоро исках да се забавлявам. А и не исках да и преча,щеше да е супер да я видя в действие. Подадох картата си към нея,аз вече я бях запомнил. Но щях да пледирам за обраното. Малко или много бях идвал на това място и го помнех доста добре. Само,че няма да се изтъквам:
-Аз съм по скоро силовата част в това,аз ако нямам план за повечето екскурзии сам няма да тръгна никъде...
И до голяма степен си беше истина и определено имаше много голяма част,която е вярна в това занятие.
-Като лагерник бях най-силен в другите дейност!

Вече с карта в ръце, аз обходих прецизно чертежа с поглед. На пръв поглед изглеждаше елементарно, като все едно беше направено за деца, но сигурно небрежния вид на картата просто ни заблуждаваше.
- Силовата част?! - Повдигнах въпросителен поглед, а той просто ми се подсмихна, после разбрах и защо. Михаил взе някаква раница, в която сигурно имаше вода и някаква храна. Не знам всъщност, изглеждаше обемна, но ме беше яд, че аз не бях подготвена. Ако знаех че първото ни предизвикателство включва преход, със сигурност щях да се подготвя по - добре.
- Добре. - Така или иначе нямаше аз да мъкна тази раница, така че бях склонна да му предостъпя тази част.
След като плана бе създаден, а отборите готови, един от гидовете даде начало на предизвикателството и всички тръгнахме в различни посоки. Някой вървяхме заедно до началото на дърветата, но след това се разпръснахме измежду вековните дъбове, борове и така нататък.
Вървях няколко крачки пред Михаил и общо взето не търсех разговор с него. Колкото по навътре навлизахме обаче и колкото повече време минаваше, започвах да си задавам различни въпроси свързани с него. Исках да знам повече и все пак не предизвиквах разговор.
- Първото знаменце. - Развях гордо флагчето и се усмихнах някак гордо, за дето се бях справила толкова добре, откривайки първото знаменце.
- Остават още три. - Изчаках го да ме настигне и се протегнах, за да закача флагчето на раницата му. Не исках да го изпусна някъде.

Приятно беше да я виждам ентусиазирана,имаше нещо по хубаво в нея,когато имаше цел и някой който да е зад нея,за да я наблюдава и да и помага. 
-Признавам доста си добра!
Оставих я да закачи знамето:
-Давай към следващото. 
По пътя дояждах един мъфен,просто за мен сладките неща бяха моята страст и не оставах никога без нищо,поне малко сладко. Не изоставах,не я изпусках от поглед. 
След още няколко метра пред нас се появи следващото знаме,което обаче беше на клона на едно дърво но което нито тя нито аз можех ме да достигнем но ако я повдигнех малко тя щеше да го грабне веднага:
-Ето и малко сила за мен!
Лапнах мъфена,хванах я през кръста и я надигнах,тя улови знамето и я свалих долу:
-По принцип трябваше да ползваме въже за да се качим но аз не желая да се катеря в момента...