Домът на Илайджа и Антея

Придърпах я при себе си на дивана и прегърнах. Това беше всичко от което имах нужда в този момент и колкото и време да имахме, това беше възможно най-хубавият начин, по който можехме да прекараме времето си заедно. Бях уморен от скандали и водене на битки, а тук с нея, можех да забравя за всички тези неща:
- Благодаря ти Ан... - Прошепнах тихичко и целунах нежно челото й. Изпитвах истинска благодарност към нея, за това което правеше с мен. Тя умееше да ме предизвиква, но също така и да ме успокоява дори само с начина, по който си поемаше дъх и аз усещах как той изпълва гърдите й. Нейният аромат, който можех да различа измежду милиарди други, точно този аромат ме пренасяше сякаш в друго измерение, а ударите на сърцето й, единственото което желаех, но не исках да изтръгна, тези удари, бяха най-красивата симфония, която бях долавял с ушите си.
- Знаеш ли, мисля, че трябва да ни запознаеш... - Казах някак замислено и мързеливо щастливо.
- Така и не ме запозна със сина си... - Уточних, с кого е пропуснала да ме запознае. Защото запознанство наистина липсваше.

Галех нежно раменете й, а носът ми бе заровен в копринено меката й коса. Наложи се обаче да надигна леко глава, но не и преди да вдишам дълбоко още веднъж от този опияняващ аромат:
- Значи си ме изпреварила. - Подсмихнах се на иронията, защото трябваше да се досетя отдавна. Тя винаги беше една крачка пред мен, дори и когато си мислех, че аз съм с две пред нея.
- Мислех да потърся някой днес, но след като вече си намерила, няма да има нужда да го правя, а и по-добре, защото нямам никакво понятие от декорация. - Тя със сигурност имаше набито око и неподправен вкус и стил, който внасяше във всичко до което се докосне. Бях убеден, че ако се заеме ще се справи чудесно и сама, но разбирах защо няма да го направи. Точно сега тя имаше нужда от време със сина си и това да декорира стаи и беше последната грижа.
Вече мислех доста по-трезво и виждах нещата много по-ясно. Тази глупава ревност... Трябваше да я изкореня на мига. Аз и Ан имахме цяла вечност на разположение, но тези мигове, в които синът й растеше, те нямаше да останат завинаги, щяха да си отидат за миг и аз трябваше да проявя не просто разбиране и търпение, а и да се опитам да опозная това малко момченце и да му дам цялата си любов, защото тя правеше толкова много жертви за мен, че да й дам време със сина й беше най-малкото което можех да направя аз за нея. Пък и наистина исках това дете да ме харесва, защото неговото мнение щеше да е на първо място за Ан, сега и за напред и ако той не ме одобряваше, най-вероятно никога нямаше да имаме цяла вечност на разположение.
- Ще получи най-красивата стая... - За миг се отнесох отново в размисли и мечти за бъдещето.
- Знаеш ли, някой ден той и детето на брат ми, може да станат приятели... Ще израснат врата до врата и кой знае, може би те ще ни научат как да живеем един със друг и да бъдем едно семейство...

Сведох поглед към нея и се зачудих, защо говореше така. Тя беше прекарала живота си в сенките и мислех, че няма да причини това на детето си.
- Защо ще го учиш да крие силите си? - За едно брат ми беше прав, понякога това останалите да знаят точно кой си и точно колко силен, ги караше да се страхуват и понякога този страх не им позволяваше да ти се опълчват.
- Той е такъв какъвто е Ан. Според мен трябва да го учиш да изразява себе си, за да знае кой е и какво носи. Мисля, че трябва да му покажеш, колко хубаво е да има тези дарби. Ако го караш да ги крие, това ще го кара да се съмнява дали са добри или не... Смятам, че трябва да бъдеш до него във всеки един миг и никога да не го изоставяш... Днес ми показа, колко грешно съм мислил, че ако те оставя да си отидеш, ще бъдем по-добре... Грешах и съжалявам, че го казвам, но това което майка ти е направила и това което аз се опитах да направя, са едно и също нещо... Не допускай, същата грешка с твоето дете...

- Виж, дори аз все още не мога да схвана логиката на тези двамата, макар, че ги познавам на практика през целият си човешки и този живот, но бъди сигурна, че техните подбуди да искат смъртта ти, не се крият в това, че те смятат за заплаха. В началото и двамата мислеха, че не притежаваш никакви сили, следователно ти не им беше от полза и те искаха мъртва именно заради това. Сега мисля, че и двамата все още се съмняват в подбудите ти, но знаят, че ти притежаваш сили, което те прави малко или много ценна за тях. Естествено не по-правилните причини, все още главната им цел е да те използват... - Което не беше никак хубаво, но вярвах, че е така.
- Не знам кое е правилно или не за сина ти, но смятам, че е възможно да го използват срещу теб... Може би дори като отмъщение към онзи нещастник, който вече е мъртъв, но... Искам да кажа, че ако синът ти е в опасност, то няма да е защото е силен, а защото е твой син и син на онзи мъж... Могат да го използват като начин да те принудят да вършиш неща за тях, заплашвайки него и именно заради това се страхувам, за теб и за него, защото нямам представа какво могат да родят болните им мозъци...

Единственият начин, всичко да сполучи, бе някой от тях двамата да й повярва. Защото опитите за убийство никога не са идвали от страна на Ан, а от моя и те вярвам, че вече са простени.
- Ще говоря с тях... - По отделно или заедно, все тая просто трябваше да ги убедя, че Ан не представлява заплаха за нас и ако зависеше от нея, никога нямаше да бъде тук. Беше тук защото ме обича и защото аз обичах нея и исках всички да видят и повярват в това.
- До тогава... - Отдръпнах се леко назад и я погледнах много сериозно.
- Намираме се във вражеска територия, знам, че искаш да спасиш вещиците в този град, но наистина не съм убеден в тяхната лоялност. Дори и да си права, че са вършили много неща под принуда, онези които аз срещнах нямаха нищо против... Тези хора може да са заплаха, не просто за мен и семейството ми, но и за теб самата. Искам да стоиш на страни от това... - Опасявах се, че могат да потърсят разплата. Не познаваха Ан и тя просто идваше и се обявяваше за тяхна кралица, някой от тях можеше вече да си е заплюл това място и в никакъв случай, не желаех да тръгне след нея.

- Ан... - Почти извиках, но бързо се осъзнах и сниших тона си.
- Няма как да знаеш колко силни са и дали няма още един, като Краули сред тях, затова просто остави това на мен, става ли? Не изгарям от желание да убивам вещици, брат ми също, но когато някой представлява заплаха, за теб и семейството ти, правиш това което е необходимо, за да няма вече заплаха. Онези хора далеч не са толкова безпомощни за колкото ги смяташ... - Аз дори не бях запознат какво става в онзи квартал, защото бях прекалено зает да се забавлявам, но сега просто беше време да се погрижа за безопасността на семейството си, която включваше най-вече нейната и на детето.
- Забранявам ти да се месиш в това! - Правех го за първи път, но това беше нещо сериозно и не исках тя да пострада заради някой друг.
- Виждаш ли, ако смъртта на тях ще осигури спокойствие за нас тримата, готов съм да ги избия собственоръчно, ако се опиташ да ги защитиш обаче, това може да коства твоят живот, затова просто не е меси...

Изправих се от дивана и вдигнах ръка във въздуха, давайки й знак да замълчи, защото нямаше да слушам повече това:
- Няма как да знаеш това Антея! - Казах много бавно и отчетливо, сякаш за да чуе най-накрая какво се опитвам да й кажа.
- Дойдохме тук с мир и тези хора се опитаха да ни наранят. Опитаха се да наранят теб. Може би са наранявали и собственото ти дете. Точно сега не е момента да ги защитаваш. Нищо няма да промениш ако се опълчиш срещу брат ми или мен... Най-много да го принудиш да стори нещо и на теб. Дори още не знаем дали той ще тръгне след тях, но ако тръгне аз ще бъда до него, за да се уверя, че никой не е наранен без причина. Поне веднъж ме послушай и дори не си помисляй да се намесваш в това, ясно ли е? Ако искаш аз, ти и детето да сме добре, не се меси... Имаме шанс да му спечелим доверието му, не проваляй това... Каквото и да мислиш, онези хора там не са невинни...

Не чаках втора покана и веднага извадих телефона си. Набрах номера на ресторанта, от който обикновено поръчвах храна за Ан, когато не ни оставаше време да си приготвяме и почти веднага отсреща се чу познат глас, който ме попита:
- Добър ден. Ресторант "Флай", какво ще желаете? - Отворих уста и почти бях готов да изрека, любимата закуска на Ан, но осъзнах, че сега поръчвах храна главно за някой друг.
- Ъъъ... - Заекнах глупаво и погледнах с отчаяние към Ан. - Ще изчакате ли за секунда?
- Да, господине...
- Какво да поръчам? - Сложих ръка на телефона и тихичко попитах Ан, с надеждата, че тя ще има по-ясна представа от мен.
- Нямам представа какво да поръчам... - Допълних още по-отчаяно, а тя просто се усмихна и протегна ръка за телефона. Облекчен, че няма да се наложи аз да го правя, бързо й подадох телефона и оставих на нея да поръча всичко онова, което сметне за добре.
- Благодаря ти... - Казах когато тя затвори телефона, веднага след като бе поръчала всичко.
- Още не знам какво обича, но обещавам, че ще науча... - Този път се обърнах към малкото момченце, което сега искаше да вземе телефона от майка си.
- Какво обичаш да ядеш? - Може би най-лесно щях да науча от самия него.

- Сигурна ли си? - Попитах дори малко уплашено, само при мисълта да ме остави сам с него. Ами ако започнеше да плаче или пък нещо му се случеше. Не! Не!
- По-добре да отидем с мама, нали? - Попитах момченцето, а той кимна с глава и се ухили до уши.
- Той иска да дойдем с теб! - Погледнах я невинно и свих извинително рамене.
- Да! - Казах колкото мога по-развълнувано, защото изведнъж мъничето се оживи и сякаш разсъни напълно. - Отиваме с мама! - Още по-развълнувано казах и го взех в ръце. Погъделичках го по корема и той започна да се смее с пълно гърло, докато вървяхме след майка му към спалнята. Тя ни погледна през рамо и аз свалих усмивката от лицето си, придавайки си вид, на сериозен човек:
- Какво? Детето ме харесва... Харесваш чичо Илайджа нали? - Вдетенявах се, но не знаех как иначе да и покажа, че съм добре с това, детето да остане при нас и че ще положа усилия да се разберем.

- Голяма червена кола, а? - Засмях се весело, по своя си начин. Смехът ми бе сдържан, но за сметка на това някой твърдяха, че усмивката ми е подкосяваща краката. За малкият не знаех колко впечатляваща е, но винаги караше майка му да се изчервява.
- Ще си помисля за това. - Подсмихнах се и погледнах към Ан, която наистина сияеше. Това дете я правеше щастлива. Не можех да искам нищо повече от това.
- С какво друго обичаш да си играеш освен с коли? - Момченцата обичаха такива неща.
- С Ема... - Отвърна момченцето.
- Ема?! - Погледнах Ан, която също като мен нямаше представа коя може да е Ема. - Трябва да я намерим тогава... - Тази Ема можеше да е всичко. От някоя играчка, до някоя бавачка, но щях да разбера коя е и какво значение има за малчугана.
На врата се позвъни.
- Това сигурно е закуската... - Детето извика радостно и започна да пляска с малките си ръчички.
- Аз ще отида да отворя. - Казах на Ан и тръгнах към врата. Докато вървях извадих портфейла си и още с отварянето, пред мен се появи познато лице. Платих и взех храната, отнасяйки я в кухнята, където вече се чуваха гладни стомаси.
- Ето я и нея... - Оставих торбите на плота и понеже Ан държеше Алекс, аз започнах да разопаковам торбите.
- Я да видим какво имаме тук? - Вадех и отварях всяка кутия, за да може след това да пълним чиниите с всичко по-малко.

Полазиха ме тръпки по гърба, когато Ан спомена за духове. По принцип не се страхувах от тях, но за едно малко дете това можеше да е ужасно стресиращо. Алекс, обаче не изглеждаше уплашен. Може би ставаше дума просто за някое дете на неговата възраст, с което са си играли, преди всичко това да се случи.
Закуската се услади на мъничето и той си изяде цялата порция, без дори да възрази нито веднъж. Момченцето изглеждаше здраво и щастливо. Може би онзи мъж не е наранявал и него, както в миналото е правел с майка му. Надявах се да е така.
- Къде си играете с Ема? - Дали пък и той не виждаше в бъдещето, също като Ан? Може би говореше за някой бъдещ негов приятел. Беше прекалено малък, за да знае какво се случва в главата му и все пак за годините си, говореше доста разбираемо. Е, по детски, но разбираемо.

Сега си отдъхнах малко, а мисля, че и Ан също, защото очевидно детето за което говореше, въпросната Ема, беше плод на въображението му.
- На кой му се ходи на пазар? - Попитах и дори и с риск да заприличам на кръгъл идиот, вдигнах ръка във въздуха, а Алекс се засмя.
- Той ми се присмива. - Констатирах с лека доза престорена тъга. Алекс обаче, също вдигна ръка във въздуха, след като и майка му го направи.
- Значи е решено. - Заявих. - Отиваме на пазар. - Погледите ни с Ан се срещнаха и аз й се усмихнах мило. Не бях сигурен, че трябва да излизаме заедно с него, толкова скоро, но тя беше негова майка и знаеше най-добре.
- Ще отида да докарам колата... - Станах от стола си и минавайки покрай тях, оставих кратка целувка върху косата й, после се протегнах и взех ключовете за колата и свих към гаража, за да изкарам колата пред къщата.
Изкарах колата и се върнах при тях. Те вече бяха прибрали храната и кухнята изглеждаше така сякаш никой не е ял.
- Готови ли сте? - Изглеждаха готови, но винаги можеше да греша.