Къщата на Антея

Тя се отмести от врата и аз влязох. Ан, беше изключителна жена. Дори и факта, че пиеше чай, я правеше очарователна. За бога, бяха ли останали още такива жени, които пиеха следобеден чай в порцеланови чаши? Едва ли и това я правеше толкова специална и неповторима.
- И без това не си падам по чая... - Успокоих я и се усмихнах.
- Благодаря ти за помощта днес. - Това също беше една от причините, поради които искаше да я види. Беше му помогнала много и ако не беше тя, може би сега Катерина щеше да е мъртва.
- Спаси доста животи... - Не преувеличавах, защото ако баща ни беше убил Катерина, брат ми също щеше да е съкрушен.
- Но съм тук за нещо друго. - Разкопча сакото си и се настани, върху удобния диван в хола.
- Чудех се как да ти се реванширам за това което направи и ми хрумна, че може да те взема с мен на кратка ваканция. - Наблюдаваше изражението й, за да види дали е на прав път.
- Трябва да замина за няколко дни и се чудех дали не искаш да ме придружиш? - Обичах да пътувам, дори обожавах, но понякога пътуването беше доста по-приятно в компания, а Ан беше чудесна компания.
- Винаги си казвала, че искаш да посетиш Ню Йорк и... - Сви леко рамене. - Може да го направим заедно.

- Нямам търпение да ми покажеш всички тези магазини. - Спокойно и развеселено отвърнах аз.
- И да, предпочитам да тръгнем веднага. - Колкото по-скоро приключех с това, толкова по-добре за всички. Прокарах пръст по устните си и се загледах в отдалечаващата се фигура на Ан. Не можех да намери точната дума, с която да я опиша. Бях на тази земя толкова дълго време, по-дълго от колкото може би трябваше. Знаех почти всички познати езици в новия и стария свят и все пак, нямаше достойна такава, която да събере всичко което виждах в Ан. Тя бе изтъкана от принципи, млада, красива, толкова жива и очарователна, имаше някакъв осезаем заряд, който ме привличаше. Те беше като слънцето, а аз като Икар, който се опитваше да стигне до него, за да разбере повече, да разбере и усети всичко, но колкото повече се приближаваше, толкова по-голяма опасност имаше да изгори. Страхувах се, че ако някога й призная за чувствата си ще й навлека единствено неприятности. Нямаше да успея да я опазя. Дори сега се чувствах така сякаш правя нещо нередно. Майкъл макар и безопасен за момента, все пак беше на свобода. Днес на врата му се бе появил Клаус, който беше най-голямата опасност и Катерина. Не трябваше да подценявам и нея. Те тримата използваха и най-малката слабост на човек, за да получат каквото пожелаят. Ан беше съвсем различна от тях. Може би затова изпитвах толкова силна привързаност към нея. Затова се страхувах да не я загубя.

Не успях да се сдържа и се засмях. Винаги бе така пряма, че понякога чак болеше. Задържах ключа в стартера, без да го завъртам до край, просто за да я погледна.
- Изумявам се от способността ти така точно да преценяваш хората. - Да, тя наистина имаше силна интуиция, макар в случая да не ставаше въпрос за това. Клаус се държа невъзпитано и за всеки здравомислещ човек, щеше да е ясно и видимо, че е задник. Тя обаче имаше смелостта да го каже на глас.
- Не му го казвай. - Сетих се, че може да го каже и на него, а това нямаше да доведе до нищо добро. Запалих колата, превключих на скорост и натиснах газта. Щяхме да пътуваме с колата ми. За щастие бях с джипа, а той бе достатъчно широк и надявам се удобен за нея.
- Няма да му хареса да го чуе, въпреки, че е съвсем наясно с това. - Излязохме от нейната улица и се включихме в движението.
- Ако не ти се ходи с кола, чак до Ню Йорк е по-добре да ми кажеш сега. - Винаги можехме да отидем до летището, но смятах, че красотата на пътуването се криеше в самото пътуване, със самолета щяха да видят единствено множество облаци и нищо друго.

Когато бяхме заедно почти успявах да забравя, че съм нещо по-различно от нея. Тя просто някак си успяваше да ме накара да мисля за всичко друго, но не и за това, че съм вампир. Пък и винаги задаваше толкова много въпроси, на практика не ми оставаше време да мисля. Сега обаче беше мой ред да питам, нищо, че не бях отговорил на нито един въпрос зададен от нея. Освен това далеч по-приятна тема за разискване беше самата тя, отколкото брат ми.
- Какво си видяла? - Това ми стана интересно. Защо пак щяха да се виждат и от къде знаеше за Катерина? Не й бях споменавал за нея. Поне не си спомнях да съм го правил. Това което бях казал на Ан, беше че ще имам гости за известно време, но не бях споменавал името на Катрин.
- За брат ми. - Поясних и я погледнах за миг, после пак насочих вниманието си към пътя, защото още не бяхме излезли от града. Всъщност намирахме се в сърцето му, а тук трафика беше най-голям и макар за мен да не представляваше опасност евентуална катастрофа, за нея можеше да бъде фатално, а това задействаше всичките ми сетива и чувството на безпокойство. В края на краищата за същество като мен, на практика неуязвимо, тя изглеждаше толкова крехка и ранима и аз просто изпитвах силно покровителствено чувство.
- От къде знаеш за Катерина? И какви нови сили? - Боже всичките й въпроси водеха до още хиляда други, които изникваха в съзнанието ми.

- Наясно съм, че не си като останалите. - Отвърнах аз, но думите й малко ме напрегнаха. Разбира се нямаше нещо съществено което исках да запазя в тайна... Всъщност имаше. Имаше много неща, за които не желаех тя да разбира. Имаше неща които всеки искаше да запази за себе си, а тя в своето любопитство и ентусиазъм да открие и разбере всичко, навлизаше в дълбоки води. Ето от такъв вид опасности трябваше да я пазя най-много. От себе си и от семейството си.
А и какво можеше да е това нещо за което ще я търсят Клаус и Катерина? Та те дори не можеха да стоят в една стая заедно. Май Ан наистина бе надникнала в много далечното бъдеще. Или пък нещо щеше да се случи скоро? Нещо толкова лошо, че да ги накара да застанат от едната страна барикадата? О, Ан какво още знаеш? Тези въпроси ме побъркваха, но докато размишлявах над тях усетих как тя се опитва да блокира силите и се засмях вътрешно. Беше много сладко от нейна страна да опитва подобно нещо, защото за да ме нарани или блокира по какъвто и да е начин й трябваше не само много практика, а и сили, които тя все още не притежаваше. За шегата обаче се хванах за гърдите с едната ръка и започнах да се прививам. Докато не я уплаших, тогава спрях да се преструвам и започнах да се смея.
- Извинявай... Просто усетих, че се опитваш да ми демонстрираш новата си дарба и реших да се пошегувам...

Целия настръхнах. Виждала няколко различни начина по които я убива ли? Я пак? Боже мой ама това момиче нямаше никакъв инстинкт за самосъхранение.
- Ан чуваш ли се какво говориш? - Рязко набих спирачките и спрях колата, а тя ме изгледа озадачено и малко уплашено.
- Кога си мислеше да ми кажеш за това? - Попитах още по-припряно. Не, в никакъв случай нямаше да допусна Клаус да я нарани. Трябваше да измисля как да я спася. Коловете! Можех да запазя един в случай, че виденията й се окажат верни. По дяволите, виденията й постоянно се променяха, защото тя все още не се бе научила да различава истинското от възможното, а аз вече планувах как да убия брат си. Затворих очи за миг и си поех дълбоко въздух. Можех да дам и на нея кол, с който да се защити, но тогава тя можеше да убие всеки един от семейството му, включително и него. А Ан бе вещица, на която не можех да въздейства, и нямаше как да знам какви са мотивите й. Може би беше точно това, искаше да ми обърка съзнанието и да се превърна в брат си, който е по-параноичен от всеки друг човек на планетата.
- Трябва да се пазиш от него... Не се шегувам... Може би трябва да започнеш да търсиш някакво заклинание, което да те скрие от него... - Аз я бях въвлякъл във всичко това и ако нещо и се случеше нямаше да си го простя никога.

Намирахме се насред най-оживената улица в града, а аз бях спрял по средата, което никак не беше разумно, затова запалих отново колата и потеглих с по-съобразена скорост. Понякога дори не осъзнавах, че съм натиснал прекалено много газта.
- Тези видения не ми харесват. - Казах вече много по-спокойно. - И не мога да забравя за тях, което значи, че аз трябва да съм първия човек, който ще научи ако се появи ново. Разбираш ли? - Щях да й помогна да се запознае и усвои силите си, доколкото беше по моите, но Клаус бе непредвидим и никога не знаех какво ще му хрумне или за какво ще реши, че има да ми отмъщава. Не, по скоро той не се нуждаеше от причина, за да го прави.
- Какво си мислиш, че може да бъде това голямо и значимо нещо, което ще се случи? - Реших да насоча темата в друга посока, за да подредя малко мислите си, тъй като предполагаемата й смърт, беше едно от нещата, които трябва да обмисля внимателно, а сега не бях концентриран, за да измисля как да я предпазя от смъртта.

Този последният въпрос... Всъщност по скоро бе начина по който бе зададен, предизвика някакво странно усещане в мен. Сякаш някаква топлина и нежност, заляха тялото ми, накара ме да се почувствам толкова спокоен и щастлив. Разбира се най-вероятно просто си въобразявах и тя не влагаше дори и капка ревност в любопитството си, но ми се искаше да вярвам, че съществува дори и малка вероятност, но все пак вероятност, тя да се е почувствала застрашена като жена. А това щеше да означава, че по един или друг начин ме мисли за свой или пък иска... О, вече започнах да се обърквам в собствените си заплетени теории.
- Изглежда вече си я виждала и сама. - Отвърнах и я погледнах за секунда. - Във виденията си и не бих използвал думата забавно. Познавам Катерина от... - Зачудих се колко точно време бе изминало. - Повече от пет века и винаги около нея нещата са доста сложни... - Дали щеше да й е интересно да й разказвам за това? Хвърлих й един поглед в огледалото и виждайки изражението й, което сякаш копнееше за още, просто нямаше нужда от друг отговор.
- Беше права... Катерина и брат ми имат история и... Щяха да се омъжват, докато не се случи нещо което ги раздели. - Точно за тази част не исках да изпадам в подробности. - Преди да се превърне във вампир, беше много различна и забавно дори... Няма да повярваш, но и брат ми също... И може би заради тези щастливи времена, се опитах да й помогна тогава, но най-вече заради брат ми. Макар и да не иска да си го признае, той също се тревожи за нея и я обича. Просто понякога не различава загрижеността от омразата... Както и да е. Обикновено Катерина не прави нищо без причина и оказа се този път също е замислила нещо... Нещо което почти не доведе до смъртта на сестра ми, но с твоя помощ я открихме на време и сега пожара е вече погасен... Това е много дълга и сложна история...

Очите ми леко се разшириха и я стрелнах с поглед. Какво пък трябваше да означава това?
- Да лъжа ли? - Попитах малко озадачено. - За какво да лъжа? - Тя ме погледна с онзи неин поглед, който казваше, че просто трябва да отговоря на въпроса, без да се правя, че не разбирам какво ме пита.
- Добре... - Въздъхнах тежко и се усмихнах. - Господи същата си като брат ми...
Имаше доза истина в това, защото и двамата имаха нужда от неоспорими доказателства, за да повярват в нещо, което им казвам. Не знам дали беше само към мен насочено или бяха такива с всички, но винаги съм смятал, че имам вид на искрен човек.
- Аз и Катерина, никога не сме... - Ох, как се говореха такива неща за дама пред друга дама? - Били интимни... - Казах го бързо, дори прекалено бързо, а моето смущение по темата ми се стори, че я развесели.
- Да, тя наистина е много привлекателна дама, но освен че е влюбена в друг и този друг е собственият ми брат, аз никога не съм изпитвал подобен род привличане към нея. За мен тя е... Въпреки всичко я приемам като свой скъп приятел, може би дори като член на семейството ми... Има навика да се забърква в каши и ненадминат талант да дразни хората... Всъщност те двамата с брат ми си поделят първото място, но... Е, просто не избираш семейството си, обичаш ги такива каквито са... Нищо повече от това, наистина... Защо питаш?

Ето пак го беше направила. Бавно и полека ме беше накарала да забравя за смъртната опасност дебнеща над нея и да си мисля за каки ли не други неща. Засмях се тихичко, а тя дори не подозираше защо го правя. Може би някой път трябваше да й кажа за този и талант, макар тя най-вероятно да знаеше за него и признавам доста умело да го използва.
- Не съм съвсем сигурен. - Отвърнах на въпроса й.
- Всеки един от периодите в които съм живял си имаше своя неповторим и уникален чар. Може би мразех ерата на диското, защото беше ужасно да ходиш с онези панталони. - И двамата се засмяхме.
- Танците също ме притесняваха. - Пак се засмяхме.
- Ами ти? - Погледите ни се срещнаха в огледалото й и се усмихнах. - Ако имаше възможност, кога би избрала да живееш? - Ан бе толкова загадъчна и непредвидима за мен, че понякога, като сега например, дори не можех да предположа какво ще ми отговори. Имах чувството, че носи в себе си целия свят с всичките му шарки и всяка една от тях й пасваше идеално, сякаш бе създадена точно за нея.

Идеше ми да й кажа, че може би това бе на първо място в списъка на нещата заради които я обичах, но просто си замълчах. И не заради нещо друго, а защото се страхувах, че едно такова признание би я вдъхновило да бъде още по-импулсивна. Поради някаква причина, Ан наистина търсеше одобрението ми. Може би защото бях най-близкия й човек или пък се дължеше на нещо друго, но в действията и на двама ни прозираше простичката истина, че преди да направим нещо се чудим как другия би го приел. Дали това не означаваше, че и тя изпитва същото като мен? По скоро бих заложил на обратното. Ан, беше най-премия, искрен и естествен човек, когото бях срещал през целия си живот. Никога не би успяла да скрие чувствата си, ако такива съществуваха, а и ги показваше, просто не бяха същите като тези които аз изпитвах.
- Аз също мисля, че през четиридесетте би ти харесало. - Отвърнах някак замислено или по-скоро просто се опитвах да си ни представя в това време. Дали тогава би се влюбила в мен?
- Вероятно щеше да си актриса или певица или и двете. - Ан, имаше множество таланти, но от чисто човешките артистичността бе най-изявения й. Просто бе родена, за да блести в светлините на прожекторите и истината бе, че е ужасно тъжно, че трябваше да прави точно обратното и да се крие. Заслужаваше да я познава целия свят и да я обожава, така както я обожавах аз, докато я наблюдавам. Напоследък имаше толкова "звезди" на светския небосклон и ако просто някой познаваше Ан, щеше да осъзнае колко по-достойна е тя за това обожание.