Къщата на Антея

- Знам, просто... - Не беше сега момента да търся извинение за майка си, която беше сторила това ужасно нещо. Нямаше извинение и нямаше оправдание за стореното. Ан беше права.
- Моля те успокой се... - Отидох до нея и я прегърнах силно.
- Аз ще те пазя... Със или без сили, няма да позволя никой да те нарани и ужасно много съжалявам, че не успях да спася семейството ти... - Може би можех да направя повече, но как? Баща ми беше там и майка ми, а те двамата взети заедно бяха непобедим враг. Сам не можех да се справя с тях. Може би трябваше да потърся помощ от семейството си. Да се справим с този проблем преди да е пострадал още някой.
- Толкова много съжалявам Ан... - Бях й обещал, че всичко ще бъде наред, а моето семейство бе унищожило нейното. Именно от това се страхувах най-много и ето, че се беше случило. Заради мен и моя егоизъм я бях забъркал във всичко това и сега трябваше да открия начин да се справя с този проблем. После щях да я оставя завинаги. Нямаше да й нося повече нещастие. Бях направил повече от достатъчно, за да съсипя живота й.
- Трябва да се обадя... - Преди да я пусна, целунах челото й и излязох с бърза крачка от стаята. Още щом излязох извадих телефона си и набрах номера на Клаус. Трябваше да говоря с него, ако все още беше жив. След първото позвъняване, той вдигна.
- Радва се, че си добре братко... - Казах аз. - Мислех, че майка ни е посетила най-напред теб... Как всъщност се е освободила от заклинанието?

Както и бях предположил. Брат ми не подозираше за Естер. Или беше това или беше адски добър актьор. Сега обаче можех да разчитам само на първото. Имах нужда от него, за да предпазя Ан.
- Добре, ще те чакам на първата бензиностанция на магистрала 97. - Преди да затворя допълних.
- И побързай!
Не се върнах веднага в стаята. Чух че Ан си взема душ и не исках да я притеснявам докато не излезе и не се оправи, а и имах нужда минутка, за да помисля точно какво да правя. След малко обаче я чух да плаче и веднага влетях в стаята. Беше направо съкрушена. Прегърнах я и я целунах. Не ми се искаше да я притеснявам сега, но трябваше.
- Виж... Трябва да се успокоиш и да ме чуеш Ан... - Взех лицето й в ръце и го вдигнах към себе си.
- Трябва да изляза за малко... - Въздъхнах тежко. - Всъщност може да отнеме малко време, но след малко тук ще дойде един човек и ще ти донесе закуска, а аз искам да ми обещаеш, че ще се нахраниш... - Тя ме гледаше объркано.
- Трябва да се срещна с брат си... Няма да му казвам за теб, освен ако не се уверя, че той може да ни помогне и няма нищо общо със случилото се предната вечер. Ти ще останеш тук... Ако всичко е наред ще дойда да те взема. Ако не се върна до полунощ, долу има кола... - Обясних й подробно как изглежда. - Искам да я вземеш и да отидеш на този адрес... - Подадох й един лист. - Запомни го и после го изгори... Управителят ще ти даде пари... И ти трябва да изчезнеш разбираш ли ме? - Силно се надявах брат ми да няма нищо общо и да се върна при нея, но трябваше да съм подготвен за всичко.
- Искам да знаеш, че те обичам... Обичам те от първия миг в който те видях и съжалявам, че не успях да направя повече... Сега моля те, обещай ми, че ще направиш всичко което ти казах... Ще закусиш и ще чакаш до полунощ, ако не се върна ще се качиш в онази кола, ще вземеш парите които управителя ще ти даде и ще отидеш на този адрес... Докато не си върнеш силите... Вярвам, че все още те са в теб... Просто трябва да ги откриеш, но когато го направиш искам да забравиш за отмъщението, защото то ще те убие, а аз искам да имаш хубав и дълъг живот любов моя... Искам да имаш истински дом и семейство и да бъдеш щастлива... Ще ми обещаеш ли да направиш това?

Бях изморен. Ужасно изморен, разкъсван от вина и болка, а тя искаше да направи нещата още по-трудни. Изведнъж се свлякох в краката й и отпуснах за миг глава в скута й, а тя започна да гали косата ми. Останах така един дълъг миг, а после я погледнах и казах:
- Моля те Ан... Ако наистина ме обичаш... Ако ми вярваш, то тогава ще направиш това заради мен... Виждаш ли, аз не мога да умра... Обаче ако нещо се обърка може да остана заключен в ковчег за дълго време... Затова искам когато изляза от него да те видя отново... Искам да бъдеш добре и в безопасност... - Започнах да целувам студените й пръсти.
- Умолявам те Ан, не го прави толкова трудно... Просто ми обещай, че ще направиш това което те помолих в случай, че нещо ми се случи и не успея да се върна... Така ще знам къде ще бъдеш и ще знам, че си в безопасност. Затова моля те... Моля те... Просто ми обещай, а аз ще обещая, че ще те намеря каквото и да ми коства това... Това не е краят Ан... Обещавам, просто ми вярвай... Моля те...

- Не, Ан, няма да ходя никъде ако не ми обещаеш, че ще направиш каквото ти казвам! - Изправих се рязко на крака и се отскубнах от ръцете й.
- Точно сега не е момента да се инатиш. - Бях наистина изморен и изнервен, притеснен и отчаян, а тя пак проявяваше тези склонности към самоунищожение, чувайки само собственият си глас, но не й този на разума.
- Е, ще продължаваш ли да упорстваш или ще направиш това за което те моля? - Застанах решително далеч от нея и скръстих ръце на гърдите си. Този път нямаше да бъда мек и отзивчив, защото живота й висеше на косъм и просто нямаше начин да я оставя да ме разиграва в точно този момент.
- Знаеш, че мога да те принудя да го направиш нали? Това ли искаш?

- Добре тогава... - Приближих се зад нея и стоварих устните си върху влажната й все още коса. Задържах ги там един безкрайно дълъг миг и накрая просто се отдръпнах и тръгнах към врата. Излязох, но преди да затворя след себе си, казах:
- Не забравяй за закуската, ще разбера ако не си я изяла. - Опитах се да бъда шеговит, но по скоро бях разтревожен за нея. Не ми изглеждаше добре. Този пожар обаче щях да гася по-късно. Първо исках да говоря с брат ми и да видим дали мога да му вярвам. Дали мога да разчитам на помощта му.
Тръгнах към уреченото място, като се надявах да се върна скоро при Ан. Не ми харесваше идеята да я оставям за дълго сама, можеше да я намерят и тя да не успее да се защити. След като беше загубила силите си обаче, предполагам вече нямаше да я търсят. Ако наистина беше ги загубила де. Доста се съмнявах да е така.