Къщата на Антея

По едно време усетих липсата й и моментално отворих широко очи, но се успокоих бързо защото долових ритъма на сърцето й, около нея се чуваше и нещо като плискане на вода... Усмихнах се лекичко, защото осъзнах, че е в банята и си тананика нещо съвсем тихичко под носа.
Станах от леглото и си облякох боксерките и панталона, после отидох до врата на банята и съвсем лекичко я открехнах. Подпрях се на касата и се загледах в нея. Беше ужасно интересно да я наблюдавам, докато си мисли, че е сама.
Тя бе изпънала крака си над водата и прокарваше гъбата по него, продължавайки да си тананика, някаква непозната за мен мелодия. После мина по ръцете си... По гърдите, които почти бяха скрити под водата... Това беше доста еротично и дори се чувствах малко виновен за дето така я дебна скришно.
Очите й се притвориха и главата й се отпусна назад. Ръката в която държеше гъбата беше под водата и не знаех къде точно се намира, но и харесваше да е там очевидно... Останах все така тихичко и незабележимо до открехната врата, наблюдавайки я с интерес и в захлас...

- Имаш нужда от помощ ли? - Обадих се, с една игрива усмивка зад нея, когато вече нямах никакво съмнение какво прави. Честно казано не бях предполагал, че мога да я видя да прави нещо такова, но това, че мислеше за мен докато го прави ме ласкаеше по някакъв начин. Трябваше обаче да отчета и това, че очевидно не си бях свършил добре работата, щом се налагаше тя да я продължава.
Избутах врата с един пръст така, че тя се разтвори повече и дори леко изскърца, докато погледите ни с Ан се приковаха един в друг. Тя изглеждаше като крадец хванат на местопрестъплението и не знам червенината по лицето й дали се дължеше на това или беше благодарение на страстите бушуващи в тялото й, предизвикани от самата нея.

Усмихнах се по начина по който само аз умеех и пристъпих бавно в банята, но всъщност не бързах да стигна до нея. Не защото не я желаех, а защото просто исках да изостря нейното желание, до краен предел. Безспорно тя бе смутена от това, че я бях хванал в крачка и колкото и да се опитваше да скрие смущението си, аз го усещах, а това ме караше да тържествувам вътрешно, защото най-накрая аз бях този, който е успял да накара нея, винаги толкова уверената в себе си Ан, се се изчерви.
Застанах в целия си ръст пред нея и поех протегнатата й ръка, за да докосна устните си до нея, но вместо да оставя просто целувка, аз я издърпах нагоре и я накарах да се изправи и да застане пред мен, в цялата си прелест. Не пуснах ръката й, но я обърнах към лицето си с дланта и бавно прокарах носа си по нея, вдишвайки дълбоко. Понякога така правех с жертвите си. Впивах зъбите си точно във вените на китките им и изцеждах цялата кръв от тялото им... С Ан обаче не целях това, просто исках да си представя, че вкусвам от кръвта й, но без наистина да го правя...
Водата се стичаше по тялото й, а тя потрепваше... Дали от страх или пък от възбуда? Може би и от двете.
- Чух те да изричаш името ми... Кажи го пак... Харесва ми как звучи, когато го правиш... - Изкомандвах разсеяно и ноздрите ми продължиха нагоре по ръката й, чак до врата. Тогава рязко я завъртях в ръцете си и я обърнах с гръб, така, че той се опря в голите ми гърди.

Тази идея ми се струваше ужасна, не бях чак толкова жаден, но нейното мълчаливо съгласие и желание, ме караха да погледна на цялата тази ситуация под съвсем различен ъгъл. Ако го направех то нямаше да бъде, за да се храня, а за да споделя нещо от моя живот с нея... Да й покажа и разкрия себе си, такъв какъвто съм наистина. Тя трябваше да ме познава такъв и да не се страхува от мен... А и го исках ужасно силно. Имаше нещо в кръвта й, което не ми даваше мира... Нещо което ми отне много време, за да успея да се преборя с него... Да се преборя с желанието да пия от нея... Сега тя искаше да го направя, даваше ми позволението си, а аз се страхувах, че няма да успея да спра, ако го направя...
Дълго време не се решавах. Страхувах се, че това ще свърши зле, но тя беше в ръцете ми и ми имаше пълно доверие, дори само заради това не можех да се проваля. В началото зъбите ми се издължиха и минаха по копринената кожа на врата й... Тя потрепери и чух как сърцето й ускорява ритъма си. Може би се страхуваше...
- Няма да те нараня... - Прошепнах аз, като го казах повече на себе си от колкото на нея, защото от двама ни, аз бях по-уплашения.
Накрая се подадох на всичките си първични и хищнически инстинкти и зъбите ми пробиха кожата й. Кръвта й беше като елексир. Вълшебен елексир, по-хубав и опияняващ от колкото можех да си представя, че би могъл да бъде...

Думите й много точно описваха начина по който се чувствах в този миг, защото сякаш наистина това да пия от нея, бе като някакъв вид обвързване... Духовно изживяване на съвсем различно ниво от познатото. Все едно душите ни вече бяха едно и нейната принадлежеше на мен, а моята на нея. Не бях чувствал нищо подобно преди, с която и да било от жертвите си... Да те сякаш вливаха живот в мен и беше невероятно, но това тук с Антея, беше различно по всички параграфи. Сякаш се бях преродил и бях по-влюбен от всякога в нея...
Обгърнах кръста й с ръце и я повдигнах във въздуха. Тя нежно се вкопчи в мен и аз я отнесох до леглото, където я положих внимателно, като не позволих телата ни да останат за дълго разделени едно от друго. Изпитвах истинска нужда да я усещам до себе си. Пригладих внимателно мократа й коса назад и разцелувах лицето й, врата й където отделих специално внимание на малките дупчици в кожата й. Кожата й още бе влажна и тук таме проблясваше по някоя и друга капчица вода. Бяха като искрящи перли върху нея... Такава зрелищна красота каквато тя притежаваше, бе нещо необикновено...
Смъкнах панталоните си до колкото успях, не напълно, но достатъчно и внимателно се отърках в нея. Съвсем скоро тя самата започна да търси моят допир и аз не я карах да чака повече, защото самият аз желаех да се изгубя отново в нея.

Това с Ан бе нещо съвсем ново и необикновено за мен. Малко ме плашеше, но повече изпълваше със щастие. Плашеше ме не заради друго, а заради това, че се подавах на чувствата си, а както брат ми веднъж ми бе казал: "Любовта е най-голямата слабост на вампирите". Сега осъзнавах колко прав е бил, защото Ан бе успяла да преобърне изцяло света ми. Още когато я срещнах знаех, че ще го направи и това вече бе факт, а това значеше, че ако нещо й се случи аз щях да бъда напълно изгубен. Нямаше да успея да понеса подобна загуба...
Движех се сравнително бавно, но в един момент всичко ескалира. Страстта и на двама ни се покачи до заплашително ниво и движенията ми от нежни и плавни, се превърнаха в диви и неконтролируеми. Тя предизвика тази промяна и честно казано не съжалявах, защото я желаех точно така, диво и неконтролируемо. Не спирах да се движа... Напред назад, дълбоко и страстно, а тя се разтапяше в ръцете ми. Извиваше се и стенеше от удоволствие. Дереше гърдите и гърба ми, а това ме караше да бъда още по-страстен и неудържим... За нея... В нея... С нея... Моята... Единствена... Ан!

Засмях се от сърце и нежно я погалих по косата, макар погледа ми да си остана забит в тавана. Дори и сега тя умееше да ме изненадва. Съзнанието й бе напълно необятно и необяснимо за мен. Никога не знаех за какво мисли или какво ще каже, изненадваше ме постоянно. Сега например ме изненада с откровеността си, защото бях убеден, че си мисли точно това което каза:
- Да не се опитваш да кажеш, че си ме мислила за... - Позапънах се малко, защото не знаех коя дума да използвам, но накрая избрах - Сухар?
И двамата се засмяхме.
- Това малко ме обижда да знаеш... - Казах шеговито и леко се извъртях, така че да се надвеся над нея и да я целуна.
- Ти също ме изненада... - Казах с искрящ поглед.
- Под тази обвивка... - Прокарах показалеца си по тялото й.
- Прекрасна обвивка... - Поправих се.
- Се крие истинска изкусителка... - Целунах я отново.

- Значи имаме време за закуска. - Отвърнах аз и бързо се изправих от леглото, като докато вървях към врата, си закопчавах панталона. Внесох всичко вътре и оставих дрехите на един стол, а закуската отнесох при нея в леглото. Имаше доста неща, някой от които знаех, че обича много.
- Не прави тази физиономия. - Скастрих я мило. - Имаш нужда от малко истинска храна... - Наместих масичката и кимнах към храната.
- Виж има кроасанчета... От любимите ти... - Усмихнах се аз и грабнах едно, като го поднесох към устните й.
- Опитай! - Малко по настоятелно казах аз и тя нямаше какво друго да направи, освен да ме послуша. Отхапа малко, а аз не дочаках дори да преглътне и залепих устните си върху нейните.
- Видя ли... Казах ти, че е вкусно... Сега яж... - Поднесох и останалата част от кроасанчето към устните й.

- Знам... - Отвърнах тихичко и целунах нежно врата й, там където все още си лечаха следите от ухапването.
- Аз също... - Повече обаче не исках да го правя. Следите щяха да зараснат, но не в това беше проблема. Проблема се състоеше в това, че те загрозяваха красивата й кожа, а виждайки ги върху нея не спирах да мисля за това какво съм и как тя не трябва да бъде с мен, около мен. За това колко черна и мрачна същност имах и как покрай мен, тя никога нямаше да бъде толкова чиста и светла, колкото всъщност беше.
- Изпий си чая... - Подканих я аз, защото знаех какво има в него, а предвид това, че баща ми се разхождаше някъде наоколо, предпочитах Ан да пие своята върбинка. Не, че беше кой знае какво, но все пак щях да се чувствам много по-спокоен, ако го направи.
- Ще бъда много по-спокоен ако го направиш... - Погледнах я в очите.
- Моля те, направи го заради мен. - Казах с възможно най подкупващата целувка в допълнение.

- Много! - Отвърнах доволно и се отпуснах на леглото, като изчаках тя да приключи със закуската си. После се позабавлявахме малко, накрая и двамата минахме през банята, където отново се отдадохме на първичните си страсти и желания и едва тогава пристъпихме към приготовленията за таз вечершното празненство. Чувствах се ужасно от факта, че нямах подарък. Това щеше да е много специална вечер за Антея. Може би най-специалната в живота й и аз нямах нищо което бих могъл да й подаря, за да й напомня, че съм бил с нея и по някакъв начин да изрази моето отношение спрямо нея.
Времето напредваше все повече. Аз бях доста лесен и почти не ми отне никакво време, за да се приведа в приличен вид. Костюмът който нямах представа от къде се е взел ми беше точно по мярка и беше съвсем в мой стил. Елегантен, но и някак старомоден, също като мен.
Ан от своя страна се бе заключила в банята от часове и само можех да предполагам какво прави вътре. Изглеждаше малко нервна и припряна при всеки мой опит да я разсея от заниманията й, но все пак това нейно държание ме развеселяваше, защото само можех да предположа каква паника би всяло нещо толкова маловажно като обличането. Знаех обаче, че тя ще изглежда чудесно каквото и да облече, защото самата тя правеше всичко което сложи върху себе си да е прекрасно...

- Хей, хей... - Побързах да я спра. - Нищо няма да се обърка. Ще бъде една прекрасна вечер, а ти ще бъдеш най-красивата дама, в която ще се вперени куп възхитени погледи... Мъжете ще ми завиждат, а жените ще полудяват от яд, защото никога няма да притежават твоята красота и стил... - Оставих кратка целувка върху устните й, дори и с риск да изтрия червилото й.
- Изглеждаш фантастично... - Усмихнах се леко и я погалих по лицето. - Открадна дъха ми, когато прекрачи прага на тази стая и съм толкова благодарен, че избра точно мен да те придружа на празненството... Това е истинска чест... - Отдръпнах се една идея по назад и й се поклоних. - Ваше величество! - При последните думи надигнах погледа си към нея и шеговито й намигнах, а след това се изправих.
- Много си красива, наистина и ще направя всичко по силите си, нищо да не развали тази специална вечер...

- Хубаво ми е с теб. - Опитах се да дам по уклончив отговор, защото не знаех какво точно изпитвам от факта да съм тук. Определено не ми беше комфортно да съм заобиколен от напълно непознати вещици, които усещах, че не таят добри чувства към мен. Все пак не ги винях, защото аз бях всичко онова против което се бореха те.
Отново ме налегна притеснение, защото след днес Ан щеше да е още по-свързана с това място. То щеше да се превърне още по-голяма част от нея и може би някой ден щеше да осъзнае каква грешка е допуснала с мен. Може би в началото щях да се примиря и да живея заедно с нея и всички останали тук, обаче колко дълго щеше да продължи това? Колко дълго щях да успея да се преструвам, че това ме прави щастлив? Никога нямаше да бъда това което тя обича, ако се превърнех в затворник на всичко това тук. Просто мъжът когото обича сега щеше да се изгуби завинаги...
Целият дворец бе украсен и приятна музика, смях и разговори го огласяваха. Всичко това бе за нея. Красиво и прелестно, почти колкото нея. А тя сияеше, повече от всякога, може би защото беше сред своите хора, в своя дом... Това чувство обаче беше толкова далечно за мен. Почти не си спомнях какво е да си заобиколен от семейството си... Именно това исках да променя и имах цяла вечност на разположение, за да събера моето семейство отново и имах надежда, че някой ден все пак ще успея да го направя.

Знаех че казва всички тези неща просто от благоприличие. Разбира се, Ан беше щастлива затова, че най-накрая е в дома си и около семейството си. Надявах се майка й някой ден да разбере това и да се опита да бъде до дъщеря си, вместо да я отпраща в другия край на света. Надявах се и Ан някой ден да си признае, поне пред себе си колко много й е липсвала майка й и, че това което тя е направила е ужасно.
- Признателен съм за думите и доброто посрещане. Както казах и на Ан, това място е изумително, за мен е огромна чест, че се докоснах до него. - Отвърнах в същия дух на любезност и се усмихнах на майка й. Имах обаче някакво странно усещане. Още не знаех какво точно означава. Може би просто си въобразявах и вземах прекалено на сериозно опасенията на Ан. Всичко изглеждаше наред, а и какво можеше да се обърка, при наличието на толкова вещици. Това вероятно бе най-безопасното място на света.
- Боя се обаче, че щастието което съзирате да грее в очите на дъщеря ви, далеч не се дължи на мен. Отдавате ми прекалено много заслуги, които нямам. Според мен тя просто е щастлива, че най-накрая си е у дома и е със семейството си. - Дали чувстваше изобщо някаква вина, че е изоставила дъщеря си заради кралската си корона която носеше с такава гордост?