Къщата на Антея

Не знам защо я съдех толкова жестоко. Не я познавах изобщо и може би Ан имаше право като казва, че майка й не е лош човек. Обаче може би съдех за това по моето семейство. Например брат ми, който бе извършил толкова много злини, в който никой не вярваше, че има нещо добро, аз защитавах. Всъщност може би това беше семейството. Въпреки всичко ние го подкрепяхме и обичахме.
- Ан ми обясни какво ще се случи. - Отвърнах аз и погледнах към нея. Не бях съвсем наясно със самия ритуал и как ще протече, но знаех какво ще последва след него.
Дразнеше ме й това, че постоянно говореше за любовта на дъщеря си, все едно някога я бе виждала влюбена. Дори и от благоприличие, не ми харесваше да говори за нещата които има между мен и Ан, сякаш знаеше какво чувстваме един към друг. От както бяхме тук, Ан бе прекарала повече време с мен, отколкото с майка си, която се бе появила чак сега за тържеството и искаше да повярвам, че се интересува от нея? Ами просто не можех. Не й вярвах. Не вярвах, че изобщо има представа какво е майчинството и семейството.

Изведнъж всички се оттеглиха и ни оставиха сами върху дансинга. Не знам защо, но дори и това ме подразни. Всички тези погледи, чувствах се нелепо, защото в погледите им четях някакво превъзходство, все едно знаеха нещо, за което аз дори не подозирах. Разбира се, всичко беше заради Ан. Те й се възхищаваха, обожаваха я и нямаше как иначе да бъде, просто аз имах някакво странно усещане, което не можех да разгадая и това ме изнервяше допълнително.
- Определено се признавам за победен. - Реших, че ще е най-добре ако се концентрирам върху Ан. Всъщност това и трябваше да направя, не да мисля за разни усещания и т.н.
- Ти се справяш много по-добре от мен. - Ан се рееше като мелодия. Сияеше като слънцето и беше по-красива дори от залеза и изгрева взети заедно.

- Толкова си красива Ан... - Казах с безкрайно обожание и подтикнат от инстинкта си, напълно погълнат и изгубен в очите й, се наведох към нея и я целунах, забравяйки за всички вперени в нас погледи.

- О! - Възкликнах смеейки се. - Това наистина ме успокоява. - Пак се засмях и я последвах. Боже май само в танците позволяваше да я водят. Всичко останало сякаш искаше тя да диктува. "Типично за принцеса" - обади се под съзнанието ми и аз неволно пак се засмях. Всъщност не познавах много принцеси, но предполагам Ан напълно се вписваше в образа за такава. Нейните капризи, изисканост, стил, класа, суетата, добротата... Всичко това накуп, събрано под прекрасната обвивка.
- Много ли други е имало? - Попитах все пак. Не, че можех да ревнувам за това, че е имала и други мъже в живота си, но наистина го правех, макар и въпроса да бе зададен шеговито и непринудено. А ревнувах най-вече заради това, че повечето от останалите мъже с които тя е била, бяха по-добри от мен... за нея. Можеше да има дом и семейство с всеки един от тях освен с мен. Не можех да й предложа нищо друго освен себе си и любовта си и се надявах, че това щеше да е достатъчно за нея.

Ан ме завлече на някаво закътано местенце, далеч от погледите на останалите, които вероятно бе усетила, че ме смущават. Дръпнах я за ръката й я спрях. Тя остана на мястото си и ме погледна, а аз плъзнах ръце по невероятно тънкото й кръстче и я притиснах към стената.
- Виждаш ли... - Започнах аз. - Работата е там, че аз съм егоист Ан... Дори и да не изглеждам като такъв, аз съм.
Погледите ни бяха приклещени един в друг, точно както и телата ни.
- А ти си... - Погледнах нагоре към сякаш безкрайно високия таван и се замислих за миг, после пак върнах погледа си върху нейния.
- Невероятно умна... - Устните ми съвсем и едва едва докоснаха нейните, но без да свалям очи от нея.
- Забавна... - Отново я целунах.
- Красива... - Пак целувка, без да губя зрителния контакт с нея.
- И изумителна жена... - Поредната целувка, която съвсем накара сърцето й да полудее и леко я задъха.
- И аз те искам само за себе си... Всяка част от теб... Всяка мисъл... Искам да ми принадлежиш изцяло... Защото аз съм отчаяно влюбен и изгубен в теб...

Май беше време да бъдем наистина сериозни и аз махнах глупавото влюбено изражение от лицето си, плъзнах нежно ръце по изумително красивото й лице и целунах челото й.
- Аз си мислех същото. - Отвърнах съвсем сериозно и я погледнах отново в очите, държейки лицето й в ръце.
- Това... - Запънах се за миг. - Не знам какво точно е това между нас, но каквото и да е то ме плаши Ан. Страхувам се, че ако направя и една грешна стъпка ще те загубя... Аз вече почти не те изгубих и тази мисъл просто ме ужасява. Не мога да си позволя лукса да те изгубя. Ти внесе толкова мир, спокойствие и любов в живота ми, че дори не знам как да го опиша. Живея на тази земя от толкова много време и никога не съм се чувствал толкова жив, дори и когато наистина бях жив. - Поех си дълбоко въздух и я погледнах с тъга в очите.
- Обичам те така силно. Готов съм на всичко за теб, обаче се страхувам, че това което мога да ти дам е толкова малко в сравнение с онова което ти ми даваш... - Аз наистина се чувствах недостоен за нея.
- Повярвай ми, все още се питам какво точно си намерила в мен и какво обичаш, но ти... Ти си самото съвършенство скъпа моя Ан и заслужаваш цялото щастие на този свят...

Какво повече можех да кажа? Тя просто успяваше да опрости всички сложни загадки в главата ми и намираше решение за всеки един от проблемите ми, просто ей така. Това което имаше значение бяхме аз и тя, никой и нищо друго. Аз я обичах, тя мен също. Точно толкова просто беше всичко, защото се свеждаше до мен и нея и целият останал свят и всички в него нямаха абсолютно никакво значение. Исках... Щях да бъда с нея, толкова дълго, колкото тя пожелаеше и щях да я обичам всеки един миг през това време и дори след това. Щях да я обичам цяла вечност, докато дишам...
Целунах я отново, по-жарко и пламенно от всякога, с такава любов и отдаденост, че чак краката да ти се подкосят.
- Ще се боря за това тук... - Заявих някак тържествено. - За нас! - Поясних какво точно имам предвид. - Ще се боря с всичко и всички, защото дори само една твоя усмивка си заслужава усилията... - Това беше обещание. Обещание за любов!

Церемонията в първият й етап не беше нещо съществено. Дори протече малко бързо. Следващия обаче, който беше същината на цялото тайнство което предстоеше да се случи, тепърва предстоеше. Изведнъж измежду високите колони заприиждаха закачулени жени. Говореха нещо на някакъв странен език и носеха свещи в ръцете си. Усетих, че някой ме издърпва назад. Явно трябваше да се направи място...
Отнякъде засвири музика, а жените образуваха кръг в средата на тронната зала, в центъра на който се намираха Ан и нейната майка. Не разбирах какво точно се случва, нито какво говорят, но усещах енергията. Беше ужасно силна и някак поразителна. Около Ан се бе струпал ореол от светлина... Думите на жените заприличваха все повече на песен, гласовете им ставаха по силни... Започнаха да се чуват и барабани и точно в този миг настана някаква суматоха... Стана толкова бързо, че дори не осъзнах какво точно се случи...
Някакъв друг глас се извиси над всички останали, чуха се писъци, от някъде се появи вятър. Първият ми инстинкт бе да предпазя Ан и тъкмо се стрелвах към нея, когато някой ме сграбчи и изпрати чак в другия край на залата с такава сила каквато притежаваше само... Баща ми!? Зърнах и МАЙКА МИ?!? Божичко как беше възможно да е жива? Всъщност дори можеше и да ми се е привидяло. Преди да асимилирам това, отново пред мен застана баща ми и ме удари... Навсякъде около нас вече лежаха мъртви тела, а закачулените жени сякаш се бореха с нещо, но под ударите на баща ми, дори не можех да стигна до там...

Не можех да се откъсна от баща си, но не можех и да оставя Ан незащитена. Нямах представа какво правеше майка ми, но всички след нея оставаха да лежат мъртви... Ан бе до тялото на нейната майка.
- Майко недей! - Извиках аз, когато видях, че се насочва отново към Ан. Тя само за миг погледна към мен, после пак тръгна по-решително към Ан.
- Ан... - Изкрещях още по-силно. - Бягай... - Не исках да видя и нейното тяло безжизнено на земята.
- Ан... - Викът ми направо накара всичко наоколо да затрепери. Събрах всичките си сили и някак си успях да изблъскам баща си от мен. Преди да се е усетил забих в него кола, който се канеше да забие в моите гърди. Това ми даде миг преднина, да се изстрелям до Ан и да я сграбча, преди майка ми да е успяла. Мястото сякаш се бе превърнало в гробница, навсякъде лежаха мъртви тела, а сърцето на майката на Ан, отслабваше все повече.
Сграбчих Ан през кръста и въпреки виковете и борбата й, успях да я измъкна преди майка ми да е стигнала до нея. Знаех, че това е битка, която в момента нямаше как да спечеля.

Трябваше да се махнем от тук и то възможно най-бързо, но Ан беше в шик. Имаше нужда от минутка, а и аз също, за да осъзная какво точно се беше случило.
- Съжалявам... - Приклекнах до нея на земята и обгърнах раменете й. Тя плачеше и усещах болката й, а това ме убиваше. Мразех се заради това, че не бях успял да направя нищо, че бях оставил да избият всички.
- Нямаш никаква вина Ан... - Ако някой имаше вина то това бях аз. Моето семейство бе сторило всичко това. Как обаче се беше случило? Клаус ли беше събудил майка им? Или баща му беше взел коловете и го беше убил и събудил майка им? Как беше възможно всичко това? Защо й беше на майка му да убива всички тези хора? Защо искаше да нарани и Ан?
Въпросите просто идваха един след друг. Мозъкът ми направо щеше да експлодира.
- Трябва да вървим... - Не исках да го казвам, обаче трябваше да се махнем. Не смятах, че сме достатъчно далеч. Ан не искаше да ме чуе. Наложи се отново да я взема на ръце и да я отведа възможно най-далеч. Точно сега не можех да мисля за чувствата й. Просто трябваше да я опазя жива.
Дълго време вървяхме отдалечавайки се все повече и повече от замъка. Вървях много бързо, заедно с нея на ръце. Докато не стигнахме до някакъв мотел. Реших, че сме достатъчно далеч и може да останем за през нощта. Да осмислим какво се е случило и какво ще правим. Наехме някаква стая и все така носейки Ан на ръце я занесох в стаята. Оставих я върху леглото и я завих. Изглеждаше премръзнала, бледа и съкрушена. Лицето й бе обляно в сълзи, а аз се разяждах от вина за случилото се.
- Трябва да поспиш...

Сърцето ми се разкъсваше от болка, когато я гледах как страда. Болката обаче беше още по-голяма когато знаех, кой е виновен за нея. Отидох до нея и я прегърнах. Взех я в ръцете си като малко дете и започнах да галя косите й.
- Нямаш никаква вина Ан... - Защо обвиняваше себе си. Тя нямаше какво да направи. Никой не успя, защото нападението бе толкова неочаквано.
- И силите ти са тук... Никой не ги е отнел... - Надявах се да е така. Надявах се майка ми да не е успяла да вземе и нейните сили, защото тогава щеше да е още по-трудно да я опазя.
- Просто имаш нужда от малко почивка... Трябва да поспиш, чуваш ли... - Ан бе в шок. Само можех да си представя през какво преминава в момента. Самият аз бях разтърсен и ужасен от вида на всички онези мъртви хора, а те бяха напълно непознати за мен. За нея обаче бяха семейството й и тя бе напълно съсипана.
- Моля те не плачи... - Ох как ми се искаше да бях успял да предотвратя тези сълзи.

През цялата нощ си бях задавал почти същите въпроси. Знаех коя е тя, просто не знаех защо го е направила.
- Казва се Естер... - Ан имаше нужда от отговори и с рис да ме намрази, не можех да крия това от нея.
- И беше убита преди хиляди години от брат ми... - Защо би я събудил? Съмнявах се, че той е направил това. Ако искаше отмъщение, можеше и сам да избие семейството на Ан.
- Той... Той я държеше заключена в ковчег и нямам представа как е възможно да е отново жива, но това или означава, че брат ми е мъртъв или, че я е пуснал на свобода... Нямам представа защо би го направил обаче, той я мразеше... Страхуваше се от нея... - Не виждах смисъл в нищо от това.
- През цялата вечер се опитвах да си обясня защо... Мисля, че тя искаше силата на всички в онзи дворец... Искаше твоята сила, но предполагам е получила достатъчно сила... Не мога да си представя за какво би й била... От къде знае за теб и за семейството ти... Аз... Обещавам ти, че ще разбера какво цели и защо направи, всичко което направи... И обещавам, че никога няма да й позволя да те доближи отново.

Изправих се след нея и започнах да клатя глава:
- Не, Ан не е така... Майка ми... Естер... Тя... Не е убивала вещици... - Освен снощи очевидно, това не знаех как да обясня.
- Беше затворена в ковчег... Мъртва! Няма как да е убила никой и определено не го е правила докато е била жива... Тя не беше такава... - Искаше да убие само нас, защото видя в какво сме се превърнали, но не и другите като нея.
- Трябва да има обяснение за това което се случи снощи... - Трябваше да разбера как е оживяла, какво я е принудило да убие всичко онези хора.
- Може би тя не ги е убила... Може би са още живи, но е взела силите им... - Сигурно беше това.