Домът на Клаус и Катерина

- Нямам планове... - Отвърнах простичко и се загледах в него. Защо изобщо ме питаше? Самият той не харесваше идеята да обикалям наоколо.
- А ти? - Втренчих се още по-настоятелно в него, опитвайки се да отгатна дали отново ще се вижда с онази Изабел.
- Чувал ли си нещо ново от... - Престорено се запънах на името й, макар да го бях запомнила отлично. - Изабел? Открила ли е нещо? - Още от мига, в който бяхме пристигнали блонди имаше една единствена задача - да открие синът на Ан, но все още нямаше нищо и се чудех как изобщо е възможно да се скрие нещо такова? Трябваше да намерим това дете, преди да го е открил някой друг.
- Ще се виждаш ли отново с нея?! - Последният път, когато бе излязъл да се види с нея, не се бе прибрал цяла нощ.

Завъртях леко очи и въздъхнах. Не ми пукаше за бившия съпруг на вещицата и това, че е тук или как се чувства от пристигането ни, просто исках да намерим това проклето момченце най-накрая.
- Супер. - Отвърнах все пак, но ентусиазмът ми се дължеше повече на това, че с Кол можеше да излезем някъде.
- Ще потърся Кол още сега... - Станах от стола и отидох да намеря телефона си. Трябваше да е тук някъде. Намерих го в кухнята върху плота. Сигурно го бях оставила тук, докато съм тършувала из хладилника.
Отключих клавиатурата и веднага затърсих името на Кол из листа с абонати. Когато го открих, натиснах зелената слушалка и чух сигнал свободно. Докато чаках да вдигне, включих телефона на високо говорител и отново отворих хладилника, очаквайки да откри нещо ново, но имаше все едно и също.
- Хей... Ела веднага тук! Имам нужда от теб... - Заявих когато той отговори и веднага след това затворих, защото не исках да си намери някакво оправдание.

- Днес аз съм твоето момиче. - Намигнах му и го потупах по рамото.
- Що се отнася до убийството... - Повдигнах игриво и заговорнически едната си вежда.
- Единственото нещо което трябва да убиеш днес е скуката... - Ухилих се до уши.
- Най-накрая домашният ми арест бе отменен и честта да ми бъдеш бавачка се падна на теб, затова по-добре да имаш нещо на ум, защото ние с теб излизаме и се моли да си прекарам наистина хубаво.

- Хммм... - Възкликнах замислено и прокарах ръка по предния капак. - Цветът ми харесва... - Отворих врата и погледнах отвътре.
- Салона също... - Повдигнах одобрително вежди и се настаних на шофьорското място.
- Изглежда е точно като за мен... - Засмях се тихичко и погледнах към него, за да видя лицето му. Обикновено когато казвах, че нещо е създадено точно като за мен, означаваше, че го искам и трябва да го получа. Е, колата на Кол наистина беше по мой вкус, но нямаше да му я взема. Така или иначе скоро коремът ми щеше да стане толкова голям, че нямаше да мога да се побера вътре.
- Нека те видим какво можеш... - Излязох от колата и му освободих мястото, за да поеме той управлението, а аз се качих на седалката до него.
- Само гледай да не ни убиеш някъде...

Не вярвах, че някога ще ми се наложи да се тревожа за Клаус, че ще изпитвам ужас от това, че мога да го загубя. До днес го смятах за най-неуязвимия и силен мъж, съществувал някога на тази земя. Сега обаче той беше така беззащитен и уязвим...
- Добре ли си? - Попитах тихичко и подсуших мокрото му чело с кърпа. Тази червена ивица на гърдите му бе започнала да изчезва, но се случваше прекалено бавно. Страхувах се, че възстановяването му ще отнеме повече време отколкото можех да си позволя.
- Шшшт... - Той се опитваше да говори, но бе прекалено слаб и затова поставих показалеца си върху устните му, а после го заместих със своите собствени.
- Не е нужно да казваш нищо... Ще бъдеш добре съвсем скоро... - Докоснах устните му със своите още веднъж и се отдръпнах леко назад.
- Сега си в безопасност... - Нямаше да допусна някой да го нарани отново.
- Почивай си... - Погалих нежно лицето му.

- Ще ти донеса още кръв... - Казах и оставих кърпата до леглото.
- Няма да се бавя... - Станах и излязох от стаята, отправяйки се право към кухнята, където имаше цял фризер пълен с банки кръв. Още щом го отворих усетих силен порив на отвращение и погнуса, но все пак взех две от банките и затворих фризера. Така беше по-добре сега...
- Как е той? - Гласът на Ребека ме стресна. Изобщо не предполагах, че стои зад мен.
- Не изглежда добре... - Преглътнах с усилие, защото вече изпитвах глад. Доста силен глад и седейки около него, не ставаше по-лесно.
- Ти също. - Отвърна тя и пристъпи към мен, а аз инстинктивно се отдръпнах назад. Все още й нямах никакво доверие. - Не се тревожи... Няма да те нараня!
Подсмихнах се горчиво и леко надигнах банките с кръв:
- Трябва да му ги занеса, извини ме... - Бях направила едва няколко крачки, когато Ребека ме сграбчи за ръката и ме задържа.
- Няма да те нараня! Имаш думата ми! - Присвих леко очи и кимнах към ръката й, която ме стискаше, а тя веднага ме пусна. - Ще бъда наоколо, кажи ми ако имаш нужда от нещо... - Поклатих леко глава и понечих да тръгна отново, но усетих силна пронизваща болка в стомаха, която ме накара да изпусна кръвта й да се привия на две.
- Хей... - Извика Ребека и ме улови за раменете. - Какво ти става?
Прехапах силно устни, за да не извикам.
- Нищо... Просто... Трябва да се храня...
- Но...
- Знам... - Казах и я погледнах. - Всичко е наред... Ще издържа... - Болката бе отминала малко и се наведох, за да взема банките, които бях изпуснала и без да казвам нищо повече, се върнах в стаята при Клаус.
Седнах отново до него на леглото и отворих едната банка, поднасяйки я към устните му. Макар вече да започвах да се замислям и за друг вариант. Нямах представа още колко време щеше да продължи да се лекува. Ако обаче източех цялата кръв от организма му и тогава започнем да го захранваме с кръв, щеше да е много по-бързо и много по-болезнено за него, но...
- Ето, пий... - Подканих го аз.

Усмихнах се леко и му подадох и втората банка с кръв:
- Наистина нямаш никаква вяра в мен нали? - Засмях се и я отворих вместо него, не че и сам не можеше, но някак си беше забавно аз да го направя вместо него, един вид му показвах, че не съм аз тази, която лежи в леглото, а той.
- Никой не ме е наранил... Добре съм... - Нямах желание да го тревожа с излишна информация, а и наистина никой не ме беше наранил.
- Спри да се тревожиш за мен, аз съм голямо момиче и мога да се грижа за себе си, мисля, че е време да го приемеш и да обърнеш повече внимание на себе си, защото аз все още съм цяла, а теб едва не те убиха... - Усмихнах му се леко и закачливо, защото макар и ранен, истински наранено бе единствено егото му.
- Знаеш ли... - След последните събития, започнах да се замислям, че не е чак толкова неуязвим. - Мисля си, че трябва да се отървем от коловете... Оставям един за Майкъл и всички останали унищожаваме... - Вече ми се струваше, че никое скривалище не е достатъчно сигурно. Вещицата беше наистина силна и сега вече имаше детето си, нищо не я спираше да се обърне срещу нас. Страхувах се, че тези колове могат да го наранят.
- Нямам представа обаче как ще унищожим това... - Отворих шкафчето до леглото му и от там извадих камата, с която го бяха проболи. Бях я взела и май никой не беше забелязал. Можех да запазя това за себе си, но с Клаус сега бяхме в един отбор и ако разбереше, че я крия от него, можеше да го сметне за предателство.
- Вече се опитах да я изгоря и не се получи... - Повдигнах леко едната си вежда.

- Нямам представа... - Отвърнах и погледнах към камата, която очевидно беше още едно оръжие, което в действителност можехме да използваме срещу някой от враговете си. Всъщност, Клаус разполагаше с какви ли не оръжия, които могат да отнемат живота от безсмъртното му семейство. Неговите ками, които можеха да ги приспят, а сега и тази, която можеше да направи престоя им в ковчега болезнен и мъчителен, а също и коловете, които можеха да отнемат живота им завинаги. Все още обаче нямахме оръжие, с което да убием Естер. Може би Ан, но вече не я държахме с абсолютно нищо. Синът й беше при нея и оставаше единствено Илайджа, но... Въздъхнах тежко. Наистина се бях изморила да мисля за всичко това и кой е враг, с какво мога да го победя и т.н.
- Просто имам нужда всичко това да приключи... - Исках Майкъл и Естер мъртви. Исках всички вещици, мъртви, защото само те можеха да измислят нещо, с което да ни уязвят, всеки останал дори не се причисляваше към графата заплаха.
- Трябва да изчистим този град от вещиците или да запазим живи, само тези, които ще се подчиняват на нас... - Беше ми писнало от вещерските им глупости и всички трябваше да разберат, кой наистина командва парада.

Погалих го нежно по косата и си поех дълбоко въздух, чудейки се дали желанието ми да покаже кой командва тук, няма да доведе до още повече врагове на всички фронтове. Обикновено това предизвиквах където и да отида.
- Вещицата... Приятелката на Илайджа, е убила вещерът, който ти причини всичко това... - Въздъхнах тежко, продължавайки да галя нежно косата му.
- По-силна е отколкото мислим и детето й, вече е в нейните ръце... Аз й го дадох... - Отчитах го като грешка, защото нямахме много съюзници, а още една неконтролируема вещица, щеше да усложни още повече нещата.
- Вече нямаме оръжие срещу нея... - Когато й го давах обаче изобщо не мислех за нищо друго, освен за това как да спася живота му и това ми бе изиграло лоша шега. Не само аз бях неговата слабост, той и дъщеря ни, бяха моите слабости и сега ми беше станало по-ясно от всякога.

Не казах нищо, защото точно сега не исках да спорим, а и нямаше смисъл. Когато се оправеше, щяхме да обсъдим всичко и да преценим плюсовете и минусите в плана му.
- Ще го измислим по-късно... - Казах тихичко и погледнах в страни, защото цялата изтръпнах от болка, а не исках да го види изписано на лицето ми.
- Сега си почивай... - Когато спазмът премина, се обърнах отново към него и прокарах внимателно ръка по-гърдите му. Червената ивица не ми изглеждаше да изчезва.
- Да ти донеса ли още кръв? - Нямах представа как да накарам отровата да напусне организма му по-бързо.

Това последното искрено ме изби на смях, защото си спомнях, че в миналото това изречение имаше съвсем различен смисъл от този, който влагаше в момента.
- Извинявай, просто... - Отпуснах се върху леглото и продължих да се смея. Не можех да спра и не знам на какво толкова се смеех, това дори не беше смешно. Обаче аз доста често правех много нелогични неща.
- Забавен си... - Казах през смях. Смях който вече ме бе избил и на рев.
- Извинявай... - Скрих лицето си в ръце. Просто всички тези емоции ме объркваха и напрягаха и определено избиваха от едната крайност, в другата.