Домът на Клаус и Катерина

Понякога всичко това ми изглеждаше толкова извън мен, толкова скучно и досадно. Ние бяхме вампири. Най-силните същества на тази земя и можехме да имаме всичко, освен нормален живот, защото нормалното не беше за нас. То беше за обикновените и нищо неподозиращи хора, които плащаха съвестно данъците си и слагаха колан, когато се качат да шофират. Аз и Клаус, дори нямахме нужда да се качваме в кола. Можехме да обиколим света, по бързо и от изтребител и все пак, живеехме в голяма къща с басейн и закусвахме, като напълно обикновени и нормални хора. Това понякога беше толкова скучно, досадно и дразнещо... Само понякога обаче, защото от известно време насам, някъде дълбоко в себе си, този скучен, досаден и дразнещ начин на живот, започваше да ме привлича.
Седнах на един от столовете и се загледах за миг в него:
- Мислиш ли, че ще се отегчим от това? - Вероятно не просто щяхме да се отегчим, но и щяхме да намразим всичко това.
- От това да бъдем нормални? - Не бяхме ли загубили способността си да бъден нормални, още в мига, в който умряхме?

Усмихнах се свенливо, което изобщо не беше в мой стил, но целувката по бузата последвана от поздрава за добро утро ме накара да осъзная, че съм забравила добрите си обноски и се наложи той за втори път да ме поздрави.
- Добро утро и на теб любов... - Отвърнах му аз и като компенсация за това, че не го поздравих още в началото го целунах по устните. След това се отдръпнах и му се усмихнах лекичко. Изглежда, той нямаше моите притеснения и смяташе, че се притеснявам от това, че сутрините ни са еднообразни. Или не искаше да задълбочаваме в тази тема или пък наистина разбираше погрешно въпроса ми.
- Не мисля, че ще се задоволя само с тази закуска... - Погледнах отрупаната маса, но повече нужда имах от неговата кръв в момента.

- Всъщност днес мисля да правя нещо друго... - Усмихнах се многозначително и някак прекалено доволно, но плановите ми за деня, най-накрая включваха нещо различно и интересно, нещо което щеше да държи съзнанието ми заето.
- Имам план, който ако проработи, вече няма да се тревожим за Кол... - Спасяването на Елизабет все трябваше да ми послужи за нещо и вече го правеше. Имах планове за нея, планове които включваха оцеляването най-вече на мен и дъщеря ми.
- Ще направя така, че той да остане тук с нас, колкото се може по-дълго... - И то без да се налага да го принуждавам. Той и Клаус бяха единствените, на които имах доверие в момента и нямаше да позволя на Кол да си тръгне, поне докато не се освободим от Естер и Майкъл.
- Мисля, че си съгласен с това нали?

Усмихнах се дяволито и отхапах от кифличката с шоколад.
- Да, ще намеря начин, защото не съм готова да се лиша от компетентното му мнение по някои въпроси... - Казах го, просто защото ми харесваше когато се жегва така лесно от подобни подмятания. Нямаше причина да ревнува от Кол, защото не му бях давала такава и той знаеше, че просто се шегувам и все пак беше приятно да го накарам да се почувства несигурен, това значеше, че не ме смята за свое притежание и допуска вероятността, че мога да изпитвам влечение към някой друг или, че някой друг може да изпитва симпатии към мен.
- Ник... - Погледнах го, а на лицето ми все още сияеше широка усмивка.
- Това... - Поех дъх. - Ревнуваш или просто се опитваш да ме контролираш... - Като всички останали, които не можеха да направят и стъпка, без да са получили разрешение от него.

Понякога забравях колко смъртоносна може да бъде ревността му.
- Тази връзка за която говориш се нарича приятелство Ник... - В погледа на Кол нямаше нищо по-различно от това което можеше да се види, когато гледа някоя жена. Бях убедена, че той не е влюбен в мен, както и аз не бях в него. Просто имаше моменти в животите на мен и Кол, в които моменти имахме нужда да вярваме, че ако нещата се бяха развили по друг начин, че ако Клаус не съществуваше нямаше да бъдем самотни, но истината беше, че ако Клаус не съществуваше, аз щях да бъда по самотна от всякога.
- Той и Илайджа бяха до мен, когато ти не беше и по един или друг начин ми помагаха да се справя с това... - И това не беше връзка по-силна или устойчива от тази която имаме с Ник, просто не беше пропита с разочарования, защото не очаквах от никой от тях да бъде до мен. Очаквах това от Никлаус, а той не беше.

Изправих се бавно от стола си и отидох до него. Хванах лицето му в ръце и казах:
- Ник, моята връзка с теб, никога няма да бъде, като тази която имам с Кол, защото тя е много по-силна и истинска. Повярвай ми, никога не бих направила нещо такова... - Бях извършвала хиляди прегрешения. Обичах да изричам лъжи в повечето случаи, но никога не бях лъгала него и определено никога няма да му изневеря.
- Обичам те и те моля да ми вярваш достатъчно, за да знаеш, че никога няма да пожелая някой друг... Сега съм с теб и това няма да се промени надявам се никога повече... Винаги съм искала само теб... Никой друг...

Това предложение ми се стори адски примамливо и бях готова да се възползвам на момента от него, но тогава се случи нещо, което никой не бе усетил и предвидил и със сигурност ми изкара ума. Някакво удряне по стъклената врата накара и двама ни да подскочим и да се обърнем, но вместо опасност, там нямаше нищо... Всъщност имаше нещо, но беше прекалено малко, за да го забележим в първият миг. Дори не го познах в първият миг, но после видях Илайджа с него и се сетих, че това е сополанкото на онази вещица. Завъртях очи и отидох до врата, за да я отворя:
- За човек с твоята бързина е изумително как е възможно да изпуснеш едно дете... - Казах на Илайджа и после погледнах към малкото човече, което ме беше зяпнало и ми се усмихваше. Това не знам защо, но ме накара да сваля гарда и едва доловимо му се усмихнах и аз.
- Нямаме бонбони... - Изтърсих на детето и се наведох. - Ако за това сте дошли...

Още стоях приклекнала, за да сме почти на едно ниво с детето и се опитвах да разбера какво иска да каже. За нашата Ема ли говореше? Погледнах за миг към Клаус, а после отново към детето накрая и към Илайджа, търсейки и очаквайки някакво обяснение от него:
- За какво говори? - Попитах аз.
- Не мисля, че Ема е тук приятелче. - Каза му Илайджа и ме погледна, първо Клаус, а после и мен.
- Илайджа? - Казах малко припряно, защото не ми харесваше, че си мълчи.
- Алекс има приятелка на име Ема. - Започна Илайджа, като погледът му изглеждаше разтревожен. - Тръгнахме да я търсим и явно е решил, че е тук, но очевидно не е...
- Тук е! - Каза Алекс и погледна иззад крака на Илайджа. Всички се огледахме, но в стаята нямаше никой друг, освен нас.
- Къде? - Попитах го аз и му се усмихнах съвсем леко, за да го предразположа.
- Не мисля, че Ема съществува наистина. - Обади се Илайджа. - Никой не я е виждал. Тя е плод на въображението му или някой иска той да вярва в това, че такова момиченце съществува. - Не обърнах особено внимание на Илайджа и думите му.
- Как изглежда тя Алекс? - Попитах, а той отново надникна иззад крачола на Илайджа.
- Като теб. - Отвърна простичко той, а аз погледнах към Клаус. Беше ли възможно и детето на вещицата да вижда Ема?
- Сигурен ли си? - Той закима и бавно започва да се показва. - Харесваш ли да се криеш? - Той се усмихна срамежливо и пак се скри. - Може да излезеш сега... - Погледнах към Илайджа, защото предполагам от него зависеше дали детето може или не може да влезе в къщата. - Жаден ли си? - Попитах го, а той поклати отрицателно глава. - Имаме течен шоколад! - Надигнах едната си вежда и май най-накрая нещо което му предлагам, привлече вниманието му. - Искаш ли да влезеш?
- Какво става? - Попита Илайджа. - Защо си толкова мила, с него? - Изправих се на крака и отвърнах.
- Защото мисля, че знам коя е неговата приятелка Ема...

Бях в пълен шок за пореден път и в главата ми отново изникваха хиляди въпроси как и защо, но едва ли щях да получа някога отговор или пък щях да свикна с тези шокиращи новини около това какво може да прави все още неродената ми дъщеря.
Изведнъж в съзнанието ми изникна нещо което бе казала преди. Тя беше казала, че трябва да спасим Алекс, за да може той да спаси нея... Всичко беше толкова невероятно и нереално, че ума ми не го побираше, обаче въпреки това имаше някаква логика в това.
- Какво друго обича? - Попитах аз несигурно, защото не знаех какво друго да попитам.
- Обича палачинки... - Подсмихнах се лекичко.
- От кога сте приятели с Ема? - Детето сви леко рамене и след като отпи и остави чашата на масата ме погледна и каза.
- Не знам, но ще сме завинаги... - Не беше новина, която изгарях да чуя, но и някак очаквах нещо такова.
- Някой от вас ще ми обясни ли какво се случва тук? - Попита Илайджа, за който напълно бяхме забравили.
- Мисля, че Ема, която вижда Алекс е моята... - Клаус си прочисти гърлото, с което ме подсети за себе си и аз се поправих. - Нашата дъщеря... Знам, че звучи като лудост, но тя вече се е появявала пред мен и Ник и... - Свих невинно рамене. - Мисля, че той също я вижда... - Което беше толкова странно и нереално, че не бях сигурна дали трябва да се радвам или пък да се плаша.
- Как е възможно това? - Попита Илайджа.
- Нямам представа. - Отвърнах аз и пак погледнах към детето. - Но му вярвам, че я вижда...

Погледнах сърдито към Ник:
- Престани да го плашиш. - Само това липсваше в цялата картинка, ревнив татко, който не даваше да се припари около дъщеря му, но като го познавах, вероятно точно това щеше да се случи.
- Можеш да си говориш с нея докато си буден? - Попитах изненадано, а детето кимна.
- Почти... - Отвърна накрая. - Мога защото сега съм при нея... - Прозвуча малко объркващо, но предполагам имаше предвид, че са на метри един от друг.
- Ако сме далеч, чакам тя да дойде при мен... - Поясни и хвърли един поглед към Клаус и когато му видях намръщеното лице, се усмихнах леко.
- Малко е страшен нали? - Алекс отново кимна и аз му се засмях. - Безобиден е. - Опитах се да го успокоя, за да не сънува кошмари вечерта и утре майка му да довтаса тук, за да ни обвинява отново колко сме ужасни.
- Може да идваш при Ема, когато пожелаеш... Чичо... - Натъртих на чичо. - Никлаус, ще се държи прилично вече... - Сигурно ако беше възможно през носа и устата му щеше да започне да излиза огън и жупел.
- Пък и имаме големи запаси от горещ шоколад... - Намигнах му заговорнически и погледнах към Никлаус. Това дете можеше да ни разкрие толкова много неща за Ема, че нямаше начин да изпусна тази възможност.
- За какво друго си говорите с Ема? Можеш ли да я попиташ дали е добре?

- Чао Александър... - Сръчках Клаус в ребрата, за да каже и той чао, но не го направи въпреки това. Когато малкият и Илайджа си тръгнаха и двамата останахме отново съвсем сами, се обърнах към него и казах:
- Не е ли невероятно? - Попитах развълнувано и още се опитвах да се отърся и осмисля всичко което се беше случило.
- Може да разберем толкова много неща за нея... - Можех да задам всичките си въпроси и да получа отговори, макар те не винаги да не бяха съвсем конкретни и точни, но беше по-добре от нищо.
- Ако го беше предразположил повече, можеше да научим и други неща... - Сега детето едва говореше и през 5 секунди поглеждаше към Клаус, сякаш очакваше отново да бъде нападнат.
- Още не мога да повярвам, че това е истина... - Продължих да говоря развълнувано и да обикалям из кухнята.

- Спокойна съм. - Плъзнах ръце по гърдите му и се усмихнах закачливо.
- А ти? - Мръщеше се като малко дете и беше сладко, дори прекалено сладко. Хванах блузата му и започнах бавно да отстъпвам назад, докато не стигнах до ръба на масата. Спрях и седнах върху нея, разтворих краката си и го придърпах към себе си.
- Ужасно е секси когато си такъв Ник... - Казах леко задъхано, заради надигащата се и напираща възбуда, както и от факта, че сме толкова изложени на показ. Имаше голяма вероятност да бъдем видени, макар и да бяхме в собствената си кухня.
Издърпах колана му...

- Желая те... - И нямаше нужда да казвам абсолютно нищо повече, за да пристъпим към действие. Направихме го точно там, върху кухненската маса и беше толкова спонтанно и хубаво, че разтърси целият ми свят...
Бях щастлива и влюбена... Просто бях щастлива и нищо не можеше да промени това...

След изключително засищащата закуска, във всяко едно отношение се оттеглихме в спалнята където прекарахме остатъка от сутринта. Не правехме нищо особено просто лежахме върху леглото и си говорехме отново за нищо особено. Просто ни беше хубаво.
Следобедът най-накрая се измъкнах от леглото и минах през банята. Трябваше да свърша нещо и мислех да не го отлагам дълго, а и бях в толкова добро настроение, че не виждах по подходящ момент от този, за да говоря с Елизабет.
На Клаус не му допадна идеята да излизам, защото искаше да се върна при него в леглото, но му обещах, че когато се върна ще се реванширам подобаващо. И така, в късният следобед се отправих към другата част на града, където живееше Елизабет. Това се оказа и прекрасна възможност да видя повече неща от града. Оказа се, че това място ми харесва... или поне днес ми харесваше...

ЧЕТИРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

- Те са тук! - Каза тя, а в големите й прекрасни очи се четеше страх.
- Кой е тук миличка? - Нейният страх и ужас, се бе прехвърлил и върху мен, защото за първи път я виждах такава.
- Хората които искат да ме наранят. - Отвърна тя, а аз още по-объркана и нервна, започнах да се оглеждам.
- Тук няма никой съкровище. - Казах аз. - Само аз и ти сме. - Тя обаче не беше съгласна с мен, добре познавах това изражение на лицето й.
- Той е тук, за да те нарани мамо, трябва да се събудиш... - Точно така, това беше сън. Как можеше да забравя, че е просто сън.
- Никой няма да те нарани живот мой. - Притиснах я в обятията си. - Обещавам! Няма да позволя на никой да те нарани... - Вече не се страхувах от Естер и Майкъл. Нямаше да позволя на никой от тях да ми я отнеме.
- Мамо! - Извика тя. - Трябва да се събудиш и да кажеш на останалите! Те са тук. Идват за нас... - Гласът и бавно започва да се отдалечава и заглъхва, както и самата тя. Силуетът й избледняваше пред погледа ми, докато съвсем не изчезна и не отворих очи. Озовах се обратно в стаята и рязко се изправих в леглото, обляна в пот. Сърцето ми биеше лудо.
- Ник... - Опитах се да извикам, но сякаш гърлото ми беше пресъхнало и прозвуча просто като хрип. Отметнах завивката настрани и спуснах краката си на земята, с огромно усилие. Виеше ми се свят.
- Ник... - Опитах още веднъж и този път по-успешно от предния, затова продължих да опитвам отново и отново, докато не ме чуе.
- Ник... - Изправих се от леглото, но не можех да остана на краката си, но трудно пазех равновесие. Трябваше обаче да направя само няколко крачки, за да стигна до целта си. В една от склупторите бе скрит един от коловете.
- Ник... - Извиках отново.