Домът на Клаус и Катерина

Не знам дали беше редно, но наистина ми харесваше, когато ревнува. Трябваше да му давам повече поводи за това, но ако бяха прекалено очевидни, щеше да разбере с каква цел го правя.
- И какво ако това правим с Кол? - Попитах игриво, но още щом изрекох въпроса си осъзнах колко ненужен е. Естествено, че него щеше да убие, а мен да измъчва, затова бързо смених тактиката. Ревността при него буквално носеше смърт, а аз не исках сладкият Кол да умира или да е заключен още век в ковчег.
- Спокойно, шегувам се... - Целунах го. - Не правим нищо такова... - Погалих нежно лицето му.
- Истината е, че преди се напивахме в някой бар и аз гледах гърба му, докато си заминава с друго момиче... - С изключение на онзи единствен път, когато момичето бях аз. Засмях се на ум, дали пък не правеше или по точно не правеше секс и с другите момичета, които си вземаше за вкъщи.
- Сега си говорим... И то предимно за теб... И за момичетата с които спи брат ти... Повярвай ми, дори и да се разхождам по бельо пред него, няма да забележи.

Усмихнах се отново и го целунах за пореден път.
- Супер... - Заявих развълнувано и се надигнах, за да отворя втората кутия с пица. Взех едно парче от вече изстиналата пица и си гризнах. Не ми пречеше, че е студена, нищо, че топла беше по-хубава, само че адски много ме мързеше да я стопля пък и даже не знаех как се използва нито един от уредите в кухнята, просто защото не ми се беше налагало да ги използвам, никога.
- Може да отидем утре... - Днес вече бе прекалено късно за излизане, а и това излежаване ми харесваше адски много.
- Ще те уведомя, когато го реша...

Къщата на брат ми беше съвсем близо. Всъщност трите къщи бяха една до друга, имаше и още една, която се предполагаше, че Кол трябва да вземе, но той почти не се прибираше, а когато го правеше използваше някоя от трите останали, за да досажда на останалите. Доставяше му сякаш удоволствие и денят му нямаше да е същия ако не се пошегува с някой.
Почуках на врата и зачаках, а отвътре се чу гласът на Катерина, която извика:
- Влез. - Направих го, отворих врата и влязох. Във всекидневната, Катерина и Клаус се бяха настанили на дивана. Тя хапваше... Изглеждаха прекалено нормално, чак стряскащо нормално.
- Дойдох да проверя как си... Но май вече си добре. - Обърнах се към брат си, а после погледнах и нея.
- Надявам се да не прекъсвам нищо, но щом и двамата сте тук и сте добре ми се искаше да обсъдим някой неща...

- Аз също искам да си тук Катерина. Искам и двамата да чуете това което искам да кажа. Искам най-накрая да зарежем всички глупости и да започнем на чисто. - Наистина се бях уморил да воювам на всички фронтове, затова имах нужда от семейството си точно сега.
- Аз съм твой брат Никлаус! - Обърнах се към него. - Допускал съм хиляди грешки за които съжалявам, но ти си мой брат и аз... Аз обещах, че ще бъда до теб независимо от всичко и искам да го направя. Искам да се изправим пред всяко едно изпитание заедно, като едно цяло, като семейство каквото винаги сме били. Искам да отгледаме децата си заедно Никлаус. Искам с цялото си сърце, да подкрепиш избора ми и поне веднъж да застанеш до мен. Позволи ми да обичам тази жена и да бъда с нея. Позволи ми да отгледам детето й заедно с нея. Бъди мой брат, само този единствен път! - Погледнах към Катерина и после отново него.
- Осъзнавам, че не я познавате и не й вярвате, но не е необходимо да вярвате на нея, доверете се на мен. Уверявам ви, че тя не иска да навреди на никой от нас. Не желае нищо, повече от това отмъсти за смъртта на семейството си. Тук сме повече от седмица и имаше хиляди възможности да го направи. Можеше да бъдем заключени още в онези подземия, а ти агонизиращ от болка. Катерина и детето ти щяха да са мъртви отдавна и въпреки това, тя показа на всеки един от вас, че не ни желае злото. - Погледнах отново Катерина.
- През всички тези години бях до теб! Повярвах ти тогава когато никой друг не го направи. Сега те моля да направиш същото за мен. Довери ми се, че тя няма да нарани кой от вас. Нито сега. Нито след време. Искам да останем в този град и искам да бъда заедно със семейството си и жената която обичам. Това е всичко за което моля и всичко, което желая.

Предполагах това, че Ан му беше спасила живота на детето и любимата му, малко или много означаваше нещо за него и се надявах това наистина да е края на всички проблеми между нас.
- Не мисля, че някой от тук присъстващите е на по-различно мнение. Смятам, че този град се нуждае от припомняне какво може и какво не. - В това нямаше две мнения по въпроса, защото те не бяха застрашили просто един от нас. Бяха се опълчили на всички нас и това нямаше да остане така.
- В първият момент, аз също смятах, че вещиците заслужават наказание... Всъщност смятах, че изобщо не заслужават да живеят, но... - Това беше нещо ново и за мен и не харесвах тази идея особено много, но когато човек помислеше малко по-трезво, щеше да разбере, че може и да проработи.
- Нямаме представа с колко точно сила разполага майка ни и тук има доста сила, която ако опитомим, може да впрегнем в унищожението на враговете ни. На истинските ни врагове. Трябва да подходим умно и изключително предпазливо, защото не се нуждаем от още една война. Затова мислех и смятам, че нова вълна от кръв няма да доведе до резултати, а ще ни отслаби още повече. За наше щастие сред нас имаме някой достатъчно силен, който... Не знам как ще ти прозвучи това, но наскоро разбрах за тайно вещерско общество. Кралско общество, на което вещиците по цял свят се подчиняват. Антея или Амералд, както е известна сред тях е тяхна принцеса, а след смъртта на майка й и тяхна кралица. Тя й синът й са последните така наречени кралски особи и макар, че не изгарям от желание да я изпращам в устата на вълка, предполагам може да опитаме да ги убедим да бъдат на наша страна по мирен начин и ако това не се получи, собственоръчно ще убия всеки един от тях. С други думи имаме нужда от войска и трябва да преброим редиците си. Ще опитаме с добро и ако не се получи, ще се лее кръв. Това ти го обещавам.

Очевидно Клаус вече бе взел решението си и се доверяваше на брат си и вещицата. Истината обаче беше, че вещицата нямаше друг избор освен да спаси и него и останалите, защото детето й беше в моите ръце и осъзнаваше, че ако не помогне на Клаус, неговото семейство, дори и нейният любим Илайджа никога нямаше да й го прости.
Сега изведнъж искаше да опитомява вещиците, давайки им водач и удобно този водач беше не някой друг, а тя. На мен ми изглеждаше така сякаш си събира собствена армия с благословията на Клаус и плановете й се получаваха доста добре.
- Смятам, че тя нямаше друг избор освен да ти помогне. И нека не забравяме, че отново някой друг страда заради нея. Все пак вещерът който нападна Клаус беше тръгнал след нея. - Не се заяждах, просто така виждах аз нещата.
- И мисля, че ти и тя трябва да приемете този жест на добра воля от страна на Ник и да си избиете от главата всички кралски глупости от главата, но... - Свих леко рамене и се усмихнах.
- Това си е мое мнение. - Погледнах към Никлаус.
- И благодаря за съвета, но ми се струва доста неуместен, защото твоята памет явно ти изневерява, но ако някога тя се опита да ме нападне или нарани, аз няма да мога да се защитя, защото не отдавна брат ти ми забрани да я наранявам по какъвто и да е начин. - Което значеше, че ако тя ме нападне, аз няма да мога да се защитя никога.
- Ако искаш да й се довериш това е твое прави Ник, но аз няма да се преструвам, че я харесвам или, че й вярвам и повярвай ми, ако някой от хората които си избрал да се довериш те предадат, аз няма да бъда там, за да те спасявам отново...

- Не мога да го направя! - Каза Илайджа и аз се засмях, сякаш очаквах точно този отговор.
- Точно така, не можеш да свалиш внушението, защото ми нямаш доверие. Това е лицемерие Илайджа. Искаш да ти вярваме, но ти самият не можеш да се довериш на нас. Ако искаш малката вещица мъртва, мислиш ли, че нямаше да съм измислила как да я убия до сега?
- Не е това...
- Тогава какво? - Повдигнах въпросително едната си вежда.
- Добре... - Погледна ме той. - Ако Ан те нападне, ти имаш право да се защитиш, но само ако тя те нападне и само ако се налага да се защитиш.
пак се усмихнах и поклатих глава.
- Познавам те добре Катерина и знам, че ако сваля това внушение, първото нещо което ще направиш е да я убиеш. Дори не е нужно да има причина, това, че не я харесваш ти е достатъчно. Няма да сваля внушението сега, защото се надявам, че някой ден ти и тя, може да се разберете. Вярвам, че всички ние може да бъдем едно цяло. Ако днес махна тази молба, знам че никога няма да успеем да бъдем семейството, за което мечтая, но когато някой ден отвориш сърцето си за нея, ще сваля всички внушения... Давам ти думата си!
Завъртях отегчено очи и станах от дивана.
- Чакам с нетърпение този ден тогава. - Подхвърлих иронично и излязох от стаята. Нямах нужда да слушам повече и бях решила, че този път няма да хабя излишна енергия, за да убеждавам Никлаус, в нещо друго. Той можеше да взима собствените си решения, нямаше да заставам на пътя му, въпреки че не бях съгласна с тях.

Вярвах на брат си. За първи път от толкова време на сам, бях сигурен, че той има желание да повярва в нас и също като мен, искаше това семейство да живее в мир, обединено от общата кауза.
Изправих се на крака и протегнах ръка към него. Той също се изправи и протегна своята. Това беше мъжко обещание, братско обещание, което беше много повече от всички други думи.
- Този град ще бъде отново наш, братко. Ще отгледаме децата си тук и ще бъдем с жените които обичаме! Ще споделим щастието си! Заедно! Винаги и завинаги! - Прегърнах го силно и казах.
- Благодаря! - Бях щастлив, че най-накрая искахме едно и също нещо и знаех, че някой ден и Катерина ще поиска същото, може би щеше да й отнеме повече време, но накрая щеше да го поиска.
- Това означава много за мен!

- Всички сме заедно в това! И докато ти пазиш моето, аз ще пазя нашето! - Както вече бях казал и на Ан, това семейство беше едно цяло. Неговото семейство беше и моето и обратното, надявах се, че някой ден и той ще приеме Ан, в нашето семейство.
- Защо да чакаме до бала? - До колкото разбирах този бал, ще бъде, за да знаят останалите. Преди това трябваше да се разберем по между си.
- Нека се съберем всички. - Кол и Ребека не бяха тук сега, Ан също. - На вечеря... Ще поговорим и ще изслушаме какво има да кажат останалите. Вярвам, че и те ще искат същото като нас, но ще е хубаво ако се съберем всички на едно място.

Изведнъж огромен товар сякаш бе паднал от раменете ми и за първи път от хиляди години насам, в действителност имах надежда, че всички ние може да бъдем щастливи. Надявах се единствено Катерина или Кол да не се заинатят прекалено много.
- Ще говоря с тях. - Което значеше, че утре вечер всички щяха да бъдат тук.
Взехме си довиждане и аз тръгнах към моята къща, където трябваше да са Антея и малкият...

Беше изненадващо тихо и спокойно. Обикновено не беше така, но днес имаше по-малко разхождащи се хибриди наоколо и това беше като глътка въздух.
Когато се прибрах, се качих директно в спалнята и както Клаус беше предположил, че ще направя, съблякох роклята си и се насладих на една дълга и продължителна вана. След това се подсуших и директно се насочих към леглото. Бях казала, че ще се опитам да остана будна и така и направих. Включих си телевизора и се настаних удобно, за да го изчакам... Докато чаках обаче, умората надделя и не след дълго просто заспах...

Усещах втораченият му в мен поглед и за известно време успявах да го игнорирам, но накрая просто бавно отворих очи и го погледнах. Усмихнах му се сънено:
- Ти си тук... - И миришеше ужасно хубаво. Протегнах ръка към него и я плъзнах по голите му гърди. Желанието да го докосвам и усещам близо до себе си, беше толкова непреодолимо, че противно на очакванията, аз се преместих още по близо до него и започнах да целувам раменете и врата му.
- Липсваше ми... - Прошепнах тихичко в ухото му, защото още не се бях събудила съвсем, а и той повишаваше всички нива на възбуда у мен, затова и се чувствах още по-еуфорично. Съзнанието ми бе доста замъглено.

Отворих очи и го погледнах:
- Аз също Ник... - Прошепнах тихичко и плъзнах пръсти по лицето му. Това беше единственият мъж, който можеше да ми въздейства по този начин.
Разтворих внимателно краката си и му позволих да се настани между тях. Той също беше внимателен, защото макар и привлечени един от друг, предполагам никой от нас, дори и за миг не забравяше в какво състояние съм. Може би и това беше главната причина да сме толкова сдържани в показването на чувствата си един към друг. Слагахме си спирачки, които в други случаи нямаше да бъдат необходими. От друга страна и двамата имахме нужда от тази нежност и сдържаност, защото тя бе дефицитна в последните две хиляди години. Сега и двамата се учехме да обичаме на ново и се преоткривахме един друг, по различни начини, а точно в това отношение, беше по скоро като запознанство. Понякога съжалявах ужасно много, че никога преди не сме били заедно. Искаше ми се да съм била с него, докато бях жив и дишащ човек. Искаше ми се да познавам онова чувство, а вместо него в съзнанието ми се бе запечатал ужасяващият спомен за неговият баща и всички онези неща, които ми бе сторил тогава.