Домът на Илайджа и Антея

Галех нежно раменете й и размишлявах върху това какво може да представлява и иска въпросната Ема и главата ми започнаха да се появяват какви ли не конспирации. Когато не знаеш какво всъщност се случва, определено най-лошите ти страхове се проявяват като версии за случващото се.
- Възможно ли е, някой да прави това? - Попитах, но въпросът ми не беше много ясен, затова поясних.
- Имам предвид, възможно ли е тази Ема да е изпратена от някой? - Не ми се искаше да го казвам, обаче трябваше да разнищим всички възможности.
- Например от някоя вещица? - Вероятно можеха да правят това. Черната магия на практика беше необятна. Просто не знаех защо някой ще прави нещо такова с едно дете. Имаше си обяснения и за това. Можеше да е някоя от вещиците в града, която да иска отмъщение или да е...
- Естер? - Беше напълно в неин стил. Ако искаше да разбере къде сме и какво планираме, най-лесният начин бе да заблудиш едно дете, с някой приятел. Обаче от къде можеше да знае за детето?
- Възможно ли е изобщо? - Звучеше ми малко фантастично, но напоследък се случваха далеч по откачени неща и нямаше да се изненадам ако някоя вещица има пръст в това.

Придърпах я по-близо към себе си и я погалих по косата. Май бях влошил още повече нещата, като и пуснах тази муха в главата, обаче не знаех какво друго да направя. Нямах представа какво се случва с Алекс и как да му помогна, а тя му беше майка и беше много по-наясно от мен с вещерските неща.
- Опитай се да поспиш. - Целунах я нежно по косата.
- Беше дълъг ден и всички имаме нужда от почивка. - А и хората казваха, че утрото е по-мъдро от вечерта. Може би след малко сън и двамата щяхме да мислим по-трезво.
- Обещавам, че ще разберем какво се случва. Ако някой е отговорен за това ще си плати. - Не изключвах възможността, всичко това да е плод на богатото въображение на Алекс, обаче напоследък не изглеждаше да е просто въображение. Все пак обаче, можеше да е някакъв вид травма, заради това което се беше случило с баща му. Беше се озовал на напълно непознато място. Може би трябваше да потърсим и професионална помощ, извън всички свръхестествени теории. Може би просто това се дължеше на някаква травма от всичко случило се напоследък. Сега обаче не желаех да я натоварвам още повече и щях да оставя тези си теории за утре.

Останах да бдя над съня им, а когато започна да се съмва, станах от леглото и слязох долу. Бях притеснен и не ме свърташе на едно място. Направих си кафе и сновях напред назад из хола, когато отнякъде се появи и прислужницата. Беше доста рано, но тя винаги ставаше по-рано, за да приготви закуска за Ан и малкия. Обикновено Ан й казваше какво иска още от предният ден.
Оставих я да работи на спокойствие, а аз се оттеглих в градината. Чистият въздух малко избистри ума ми и ме успокои. Чаках Ан и малкият да се събудят и слязат за закуска.

Тревожеше се излишно, а и знаеше, че няма да изпусна детето от очи. Нямах нищо за вършене, щях да я изчакам, за да се прибере или можеше още сега докато е тук да говоря с Никлаус за подозренията си. Това можеше да се окаже нещо сериозно и исках всички да са нащрек, в случай, че някой от вещиците или майка ни върши всичко това.
- Не мисля да ходя никъде... Ще съм наоколо през цялото време. - Казах за нейно успокоение и поех ръката й, за да я целуна.
- Няма да се бавиш много нали? - Щеше да е ужасно трудно да си стоя спокойно вкъщи, докато тя отива на място на което нямах силата да я защитя. Дори нямаше да бъда там.
- Не искам да оставаш много дълго... - Чудех се дали все пак не трябва да я последвам.

Засмях се весело и кимнах одобрително:
- Това ми харесва... - Не ми харесваше само това с чичото. Може би трябваше да го помоля да ми казва просто Илайджа, другото звучеше ужасно в началото не чак толкова, но сега да.
- А и не бих позволил на никой друг освен теб да ме пази. Ти си най-смелото дете, което познавам. - Пък и имаше навика да пази разни хора. Ако му дадяхме нова цел за пазене мен, можеше и да позабрави за Ема.
- Не съм дете, аз съм вече мъж! - Изпротестира той, а ние с Ан се засмяхме в един глас.
- Да, така е извини ме, грешката е моя. Ти си най-смелият малък мъж, когото някога съм срещал и много приличаш на майка си. Винаги имаш позиция и я отстояваш. Това е едно от нещата, които най-много обичам в нея.
- Какво друго? - Попита чисто по детски и любопитно Алекс.
- Ами... Това е много трудно за обяснение Алекс. Майка ти е един изумително очарователен човек, изтъкан от качества, които човек може да обича. На практика обичам всичко в нея, защото тя е прекрасна. Ти как мислиш? Обичаш ли я като мен?

Видях погледа на Ан, когато чу от Алекс, че я обича. Макар и да не го каза на глас или показа с нещо конкретно, усетих как сърцето й замря за миг, а после заби лудо в гърдите й. Това я правеше истински щастлива. Вдъхваше й живот и нямаше как да не обичам това малко момченце заради щастието, което носеше на жената, която бе всичко за мен.
- Такива са плановете малкия... - Въздъхнах тихо и погледнах Ан. - Такива са плановете...
Аз също исках да останем завинаги заедно и щях да прекарам всяка една секунда от вечността, за да се уверя, че ще бъдем заедно.
- И аз и майка ти, ще разчитаме на това да ни напомняш по-често за това, че трябва да бъдем заедно и да се грижим един за друг. - На моменти аз забравях за това. Още не бях забравил как за малко да я загубя, заради глупостта си.

Оставих на Ан да се справи с тази битка защото мен винаги успяваше да ме надвие и в крайна сметка получаваше това което иска и после майка му се караше на мен, все едно и аз бях три годишно дете. Много я биваше в това да въдворява ред и да издава заповеди. Предполагам, че й беше вродено.
Последвах ги нагоре по стълбите, но се подпрях на врата на банята, без да се меся съществено в ритуала с миенето на лицето. Искрено се забавлявах с тази картинка, защото бавно но упорито водата която течеше от чешмата летеше към Ан и много скоро се оказа с мокра блуза и ми идеше да подметна и някой друг коментар относно това, но само присъствието на малкия ме възпираше.
Когато приключиха пристъпих в банята и взех малкия, после огледах Ан, защото така се описваше чудесно тялото й и настръхналите й зърна изпъкваха под мокрият плат.
- Напомни ми да ти благодаря по-късно за това малкия... - Казах с една определено доволна усмивка.

Ан тръгна, а аз и Алекс отидохме на прозореца, за да я й помахаме за довиждане. Изчакахме я да излезе от къщата и започнахме да махаме, предимно той, за да й привлечем вниманието, но тя не ни забеляза.
- Какво ти се прави сега? - Попитах го аз, когато колата на Ан излезе от алеята и вече нямаше смисъл да стоим на прозореца. Пуснах мъничето на земята и го погледнах. Той се чудеше какво му се прави. Имаше толкова неща, с които да се занимава, че и аз щях да се затрудня в избора.
- Какво ще кажеш първо да те облечем, а после да решим на какво ти се играе? - Предложих, защото изглежда той нямаше да направи своето предложение.
- Дооообреее... - Засмя се той и аз взех панталонките му от леглото. Той мушна първо едното си краче, после другото. После дойде ред и на тениската.
- Леле, как влизаш в това... - Беше изненадващо, колко малки бяха тези дрешки, но и той не беше особено голям, така че...
- Да отидем при Ема... - Каза Алекс, след като му облякохме блузката и от вече трийсе минути, си играехме с някакви кубчета в неговата стая.
- При Ема?
- Да! - Отвърна развълнувано. - Може ли?
- Къде е тя? - Започнах да се оглеждам предпазливо наоколо и го придърпах към себе си, защото изпитах някакъв страх. Той докосна носът ми с пръст и се засмя.
- Мога да ти покажа. - Отвърна и пак се засмя, изглежда намираше носът ми за изключително забавен. Обмислих за миг предложението му и накрая, реших да го приема. Това беше първият път, в който действително можехме да разберем какво се случва.
- Далеч ли е от тук?
- Не. - Поклати той глава.
- Добре, покажи ми къде е... - Алекс подскочи от радост и плесна с ръце. Побягна към врата, а аз в паника се стрелнах след него, улових го още преди дори да е докоснал дръжката. Той ме погледна уплашено.
- Извинявай! - Бързо го пуснах. - Просто не бягай, хвани ме за ръка и ме заведи при Ема... - Момченцето кимна малко несигурно, но все пак направи това което му казах. Хвана ме за ръката и ме поведе надолу... После към градината, а аз не усещах никакво чуждо присъствие. В един момент бях решил, че отиваме при пясъчника му, но той не се спря там. Продължи още на там, а аз смятах тази идея за ужасно лоша.
- Алекс, по добре да се връщаме. Не мисля, че Ема е там.
- Там е, обещавам... - Дръпна ме по упорито за ръката и аз отново го последвах. След още няколко метра се озовахме в задният двор на Клаус и Катерина. Виждах ги, бяха в кухнята.
- Ето я... - Викна той и пусна ръката ми, затичвайки се с всичка сила към стъклената врата.

ЧЕТИРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

Тази вечер бе началото на карнавала, който щеше да продължи цяла седмица и първоначалните ни планово с Ан бяха да присъстваме на откриването, защото Алекс беше изключително развълнуван и от както беше разбрал за карнавала не спираше да говори за него. Това обаче бяха планове, които нямаше да се случат, поне не и днес, защото още от сутринта с Ан бяхме на нож и точно сега тя не искаше да ме вижда въобще, затова и не ги придружих на откриването, а пред Алекс казахме, че просто съм зает с нещо друго. Това го разочарова, но ако бях отишъл с тях, тя щеше да се ядоса още повече, а не исках това.
Прибраха се сравнително рано, но се оказа, че Алекс е бил прекалено изморен или пък не е бил в настроение, защото двамата се качиха горе и той дори не пожела да вечеря. След малко чух, че тя излиза от стаята му и влиза в нашата. Престраших се и се качих горе при нея. Подпрях се на касата на врата и леко почуках по врата, която беше отворена, но не исках да я стресна. Изглеждаше умислена и тъжна и най-вероятно отново аз бях виновника за това.
- Готова ли си да поговорим? - Тя пусна едната си обувка на пода и се приведе, за да свали и другата, като между тези две неща, намери и секунда, за да ме погледне, но не каза нищо, затова казах аз.
- Мисля, че трябва да поговорим. - Не можеше да ми се сърди за такова нещо цял ден и през ден.

Въздъхнах тежко и пристъпих вътре, като затворих врата внимателно, за да не вдигам много шум и да събудя Алекс.
- С него съм през цялото време и да Никлаус ревнува, че синът ти има по-силна връзка с дъщеря му, отколкото той, но аз съм там и ако мислех, че има и най-малка вероятност някой от тях да му стори нещо лошо, нямаше да го заведа. - Всеки път едно и също и тя все не ми вярваше, че казвам истината.
- Катерина го обожава, защото под всички маски, тя има някакво подобие на сърце, което все още може да чувства. Просто трябва да я видиш как го гледа... Все едно е нейното собствено дете. Няма да го нарани, дори и Никлаус няма да го направи, защото ако го направи ще изгуби не просто нас, но и двете най-важни същества в живота му. - Започнах леко да повишавам тон, но така и бях набрал, задето си го изкарваше на мен. Поставяше ме между чука и наковалнята, защото тя беше поискала да бъда до това дете и смяташе, че се справям чудесно, което очевидно не беше така. Дори не можех да му откажа да го заведа там. Тя беше виновна, че ме беше поставила в такава ситуация, че да го обичам толкова много, че да не мога да изпълнявам всяко негово желание.
- Какво си мислиш? Мислиш, че го водя там, защото искам ли? Водя го там защото той желае и защото съм сигурен, че няма да му се случи нищо, докато съм с него...

Всичко което казваше беше истина, просто не беше цялата истина.
- Знам, че ти си неговата майка Ан и никога не съм казвал обратното, но минаха цели четири месеца и ако някой от тях искаше да навреди на някой от нас, вече щеше да го е направил. Повярвай ми, познавам ги много по-добре от теб и знам кога да наистина представляват опасност. Моля те, не прави това точно сега! Толкова сме щастливи... Аз съм щастлив, заедно с теб и Алекс и наистина вярвам, че нашите деца ще бъдат приятели въпреки нас. Чувам всеки един техен разговор, защото държа Алекс в ръцете си. Той и Ема са и ще бъдат приятели и мисля, че това е чудесно. Мисля, че ти и Катерина също може да бъдете приятелки. Може да отидем заедно, аз ти и Алекс и да се увериш, че тя не представлява заплаха за него. Клаус дори не присъства когато ходим и... - Опитвах се да я убедя не просто защото исках да живеем като едно голямо щастливо семейство, но и защото, наистина вярвах, че там никой няма да нарани Алекс.
- Тя дори няма против да бъдеш там и мисля, че сега има нужда от всичко това, защото е толкова слаба и безпомощна, че за нея тези разговори за тапети и щори, избиране на дрешки и всякакви такива, безумни разговори, които води с дъщеря си, чрез Алекс, са единственото което я държи все още. - Бременността както и самата Ан бе казала, не се оказа съвсем щадяща към Катерина, която изпитваше болки и въпреки, че се опитваше да го прикрие, всички можехме да го видим и усетим. Дори и Ема често говореше за това, колко съжалява, че й причинява болка.
- Моля те, не ми се сърди заради това. Знаеш, че обичам Алекс и теб повече от всичко друго на света. Бях готов да се откажа от вас, защото ви обичам... Там не е опасно за него... Вярвам в това, той също, защото по добре от мен знаеш колко иска да бъде там...

- Защитавам я?! - Попита невярващо и на висок тон.
- Заради това ли е всичко? - Това поне можех да си го обясня, нямаше причина да ревнува, но поне беше по-логично от това да ми няма грам доверие.
- Ревнуваш от нея? Защо? Давал ли съм ти повод някога да се съмняваш в мен или в подбудите ми? Наистина ли ми вярваш толкова малко, че да си помислиш, че бих застрашил живота на Алекс, защото поради някаква неизвестна причина подкрепям повече Катерина? - Беше истинска лудост да си мисли нещо такова.
- Тя никога няма да бъде ти, нито за него и още по-малко за мен. Обичам теб и Алекс с цялото си сърце и ти и той сте пред всеки друг. Твоето съмнение в това ме обижда. Никога не съм поставял интересите на някой друг пред тези на Алекс. Ако той нямаше желание да си говори с Ема, за нищо на света не бих го завел, заради Катерина или защото тя ме е помолила. Правя всичко това за нас, за да бъде щастлив преди всичко той. Винаги е било така и винаги ще бъде така. Вашето щастие и безопасност, са над всичко останало и трябваше да знаеш това. Мислех, че съм ти доказал, че е така... Мислех, че съм заслужил доверието ти...

Ядосах се наистина много, защото отново изваждаше доводи, независещи от мен и нещата които казваше бяха повече заради нея, отколкото заради мен.
- Може би ако прекарваше повече време с Алекс, нямаше той да има нужда да бъде някъде другаде. - Беше ужасно грубо и съжалих, че го казах изобщо, обаче не се сдържах. Понякога ме вбесяваше толкова силно.
- Катерина няма нищо общо със сина ти и не се опитва да те накаже с нищо. Ти наказваш себе си и него и дори мен, като прекарваш всяка свободна минута с онзи... предател! - Точно така, знаех какво прави когато не си е вкъщи и я бях хващал два пъти в лъжа, че отива някъде другаде, а всъщност се вижда с него.
- Аз съм тук с Алекс и знам повече от теб, от какво има нужда той. Не е Катерина или някой друг. Има нужда от приятел и очевидно аз не ставам за тази работа. Другото което иска най много е майка му, която вечно е някъде другаде, с някой друг... Влюбена ли с в този мъж? - Изтърсих изведнъж, защото вече бях започнал да си мисля и за такъв вариант.
- Защо прекарваш толкова много време с него? Какво иска от теб и защо никога не ми казваш, какво правите и за какво си говорите? Криеш ли нещо от мен Ан?