Домът на Илайджа и Антея

По пулса й усещах, че лъже. Не беше ускорен само, защото ми беше ядосана. Усещах, че крие нещо и го виждах в очите й. Просто не вярвах наистина, че ще усетя това, точно когато я попитах за връзката й с него.
- Вярвам ти! - Извиках на свой ред. - Вярвам ти толкова много, че предпочетох да намирам хиляди обяснения и оправдания затова, че ме лъжеш къде и с кого си. Вярвах, че има причина за всичко това, но вероятно причината е много проста и ти вече ми я каза хиляди пъти. Предпочитам да виждам доброто в хората и често пъти това ги кара да се възползват от мен. Просто не мислех, че и ти ще си като всички останали. Че ще ме гледаш в очите и ще ме лъжеш след всичко през което преминахме заедно. Вярвам ти Ан. Ще ти вярвам винаги, дори и сега когато ми казваш, че не криеш нищо от мен ще ти повярвам, защото те обичам и защото искам да бъда с теб. Искам... - Спрях за миг и се обърнах с гръб към нея, защото тя ме разтапяше и не можех да кажа всичко, когато ме гледаше с големите си насълзени сини очи и караше сърцето ми да се къса.
- Липсваш ми... Липсва ми времето с теб и с Алекс. Знам, че си приела на сериозно всичко, но ако ми позволиш да бъда част от това и да ти помогна, може би ще имаме повече време за нас двамата... - Винаги отказваше помощта ми, което ме караше още повече да си мисля, че крие нещо от мен.

- Значи сега аз съм виновен, че не си до сина си, а си с онзи предател. Предупредих те да стоиш далеч от него. От както се появи той, започнаха проблемите между нас. Ти започна да ме лъжеш къде и с кого си! - Не ми харесваше на къде отива този спор. Бях дошъл с намерението да поговоря спокойно с нея и да изгладим нещата между себе си, а се превърна в нещо съвсем различно.
- Не казвам, че ми изневеряваш, но криеш нещо и не лъжи, че не е така, защото усещам когато го правиш. Познавам те по добре отколкото си мислиш и знам... Не смееш да ме погледнеш в очите, защото криеш нещо. Какво криеш Антея? Кажи какво толкова не искаш да знам? Подготвяте ли нещо с новите ти приятели? - Вече не знаех какво да мисля.
- От кога аз станах врага на който не можеш да вярваш и който излага сина ти на опасност? Не искаш да ходи при Катерина повече? Добре! Но ще трябва да бъдеш тук, за да му откажеш, защото аз не мога, особено когато вярвам, че за него това е безопасно. Ако не ме искаш в твоя и живота на сина ти, има много по-лесни начини да постигнеш това. Обвиненията, че го излагам на опасност не е един от тези начини. - Бих дал живота си за това дете и за нея. Никога нямаше да позволя нещо да му се случи.

Не знаех дали е глупава, но определено беше ревност и не от онзи вид егоистична и съмняваща се ревност, породена от друг мъж, а от цялото това вещерско нещо, което я поглъщаше все повече и повече. Почти не я виждах, а когато беше тук или се карахме или беше заета с Алекс.
- Ти се промени и не можеш да го отречеш. Може би да обещаеш да пазиш тайна е нещо нормално за теб, но преди нямаше тайни между нас. - Аз не пазех тайни от нея, защо й беше на нея да пази тайни от мен.
- Какво си мислеше, че ще направя? Щях да ти забраня да се виждаш с него или пък щях да го публикувам като новина от първа страница в сутрешният вестник? Това е просто глупаво. Глупаво е да си мислиш, че само защото съм направил нещо добро за Алекс и Катерина, го излагам на опасност. Глупаво е дори да ми се сърдиш за това, след като ти си тази която постоянно говори за баланса и как трябва да даваме шанс на хората. Дадох шанс на Катерина и тя не ме подведе, от друга страна си ти която пазиш тайни от мен и даваш обещания, които те отдалечават все повече от мен. - Поклатих разочаровано глава и сведох погледа си на долу.
- Повече няма да водя Алекс при Катерина. Няма да правя нищо което не желаеш. Ако смяташ, че аз и средата, в която Алекс живее, са опасни, си свободна да го заведеш където пожелае, но не обвинявай мен, за това, че не си тук, за да решаваш къде да бъде сина ти.

Отдръпнах се назад, за да избягам от ръката й:
- Късно е да спрем Ан. - Вече бяхме стигнали прекалено далеч и това щеше да приключи сега. Исках и двамата да кажем, всичко което имахме да казваме.
- Наричай го както искаш, не ми пука дали си мислиш, че ревнувам. Както винаги ти си избираш в какво да вярваш и какво да чуваш от нещата които казвам. Никога не съм казвал, че си лоша майка. - И не мислех, че е лоша майка. Тя беше разбрала грешно всичко което исках да й кажа. За пореден път.
- Уважавам това, че тези хора ти помагат, че в тяхно лице намираш приятели и съмишленици. Не отричам това, че те могат да ти помогнат много повече отколкото аз бих могъл, но истината е, че не си длъжна да правиш нищо от това. Никога не съм те заставял да спасяваш мен или някого от семейството ми. Винаги съм ти казвал, че само една твоя дума е достатъчна и се махаме. Не може да използваш мен или семейството ми като оправдание за това, че не си тук. Ще ти го предложа отново. Нека се махнем. Аз, ти и Алекс. Само ние тримата и никога повече няма да ти се налага да спасяваш никого. Не ти се налага и сега. Знаеш, че не искам да те намесвам в това, още от самото начало. Ти пожела да бъдеш тук и да отмъстиш за семейството си. Никога не съм искал това от теб...

Не можех да повярвам, че го беше казала и още по-малко исках да повярвам, че това е начина по който се чувства тя. Говореше точно както Катерина говореше на брат ми и се чувстваше по точно същият начин. Виждаше мен и семейството ми като заплаха за нея и нейните близки. Чувстваше се като в затвор да бъде с мен тук и вярваше, че няма да бъда с нея, ако не е тук с тях. Всички онези неща, които бях повтарял отново и отново, докато тя се опитваше да ме убеди в обратното:
- Нямаш право да говориш така Антея. След всички възможности които ти дадох да избереш, след като бях готов да се откажа от всичко, само за да се почувстваш щастлива. Не ти предлагам за първи път да се махнем от тук. Направих го толкова много пъти... Ти беше тази която ме убеждаваше, че да съм в живота ти и в живота на Алекс е това което искаш. Ти беше тази която не виждаше риск. Нямаш право да обвиняваш мен, за избора който направи. Ако наистина се чувстваш по този начин, заклещена тук и изложена на опасност... - Как изобщо бяхме стигнали до тук.
- Няма да съм аз този, който ще се изпречи на пътя ти към свободата, нито някой от семейството ми. Няма да те държа в затвор... - Тя наистина говореше така сякаш аз и Клаус и бяхме наложили да бъде тук и това ме караше да се чувствам безкрайно ужасно. Вината която така упорито се опитваше да изкорени преди, сега насаждаше с пълна сила.

Правеше го отново. Казваше, че не харесва всичко това, после че го харесва. Първо ако не бях аз щеше да е заминала, а сега иска да е със семейството си. Чувства се заплашена, обаче не иска да е така и когато аз се опитвах да сближа нея с онези които я мразеха, тя казваше, че я поставям в клетка и застрашавам сина й.
- Това поредният ти трик ли е Ан? - Попитах аз. Този път нямаше да се извинявам, защото най-накрая осъзнах какво върши наистина.
- Караш ме да се чувствам виновен през цялото време, а после правиш или казваш нещо такова, за да започна да се извинявам и накрая винаги... винаги излиза така сякаш ти се отказваш от всичко заради мен. Опитваш се да ме убедиш, че си приела да живееш в опасност заради мен. Това трябва да престане. Наистина трябва да престане. Никога не съм те карал да избираш и отдавна не си в опасността, в която мислиш, че си. - Тя не ги познаваше и не беше свикнала с този свят, затова и беше толкова трудно да живее в него.
- За всичкото това време дори не са припарвали в дома ни... Не са застрашили по никакъв начин живота на сина ти... Дори Катерина ти помогна да го спасиш от човекът, който те е измъчвал толкова дълго. Това обаче няма никакво значение нали... Ти никога няма да ги харесваш и те теб също... Никога няма да си част от това семейство и ще си тук, заради мен... Не е минала дори половин година... Колко дълго мислиш, че ще издържиш? Хммм? Колко дълго мислиш, че ще мога аз да живея с тази вина? - Никога това нямаше да приключи, не и докато тя се чувстваше по този начин.

- За бога Ан, никога не съм искал да те разделям от семейството ти! - Вече много по-спокойно казах аз.
- Дори не знаех, че Дейвид е част от семейството ти. - Мислех си, съвсем различни от това неща, които очевидно да били съвсем други. Истина беше единствено, че тя е крила нещо от мен.
- Единственото което исках и ще продължавам да искам е ти и Алекс да сте в безопасност и както вече казах, липсваше ми толкова много напоследък, че... - Замълчах за миг.
- Знам, че мислиш, че Алекс е в опасност около Катерина и не те карам да вярваш на нея. Искам да вярваш на мен, когато ти казвам, че няма да позволя на никой да го нарани. Никой! Чуваш ли? Абсолютно НИКОЙ! Ще убия всеки, който се опита да го направи, дори и този някой да е някой от собственото ми семейство!

Придърпах я в ръцете си и я целунах нежно. Май и двамата бяхме на мнение, че този спор е излишен и започвахме да омекваме в позициите си.
- Само мога да си представям какво означава това за теб. - Дори не го бях разглеждал от този ъгъл. Ан имаше пълно право да се чувства по този начин, за самата себе си, дори и да нямаше основания да ревнува, особено от Катерина.
- Но мисля, че... Ще прозвучи ужасно глупаво, но Алекс е толкова прекрасен и изумително умен за годините си. Той е изключително дете Ан и те обожава. Ти си неговият герой и той наистина те обожава. Смятам, че той и Ема, са много по-умни и специални от всички нас взети заедно и по някакъв свой собствен детски и дори на пръв поглед необясним начин, те се опитват да изградят един много здрав и устойчив мост между всички нас. Той и тя, правят чудеса с хора, които не мислех, че някога ще се променят. Повярвай ми те наистина ще ни научат как да бъдем заедно, като един... Вече го правят. Виждам го и най-хубавото е, че имаме толкова много пред себе си, че и ти да го видиш. - Нямах думи, с които да опиша възхищението и уважението си, когато ставаше дума за Алекс. За мен той бе най-очарователното и специално момченце на света. Бях го заобичал за толкова кратко време, че го приемах за нещо повече от мой син, ако имаше такова нещо.
- Той е едно малко чудо, любов моя и прави чудеса, които виждам с очите си. Не знам как по друг начин да го обясня...

Алекс бе ужасно разстроен, но не както обикновено. Сега в изражението му, дори и в очите му които бяха пълни със сълзи, се четеше ужасно притеснение и тревожност, нещо което никога до сега не бях виждал. Беше нещо повече от инатене или желание да бъде с Ема. Пулсът му бе ускорен и сякаш изпитваше истински панически страх.
- Ема... - Проплака отново той.
- Ема вероятно те чака в съня ти приятелче, защо не се успокоиш и двамата с мама ще ти разкажем приказка...
- Не! - Клатеше глава и бършеше сълзите си с малките си ръчички, които бе стиснал в юмручета.
- Какво искаш да направим? - Опитах отново с надеждата, че ще успее да ни каже какво иска.
- Ема каза, че са тук... - Тези думи го накараха да се разстрои още повече.
- Кой е тук Алек? - Продължих да настоявам, но усещах, че нещо се случва, а сякаш сам той можеше да ни каже, какво е то.
- Лошите хора... - В думите му нямаше никакъв смисъл. Не знаех за кои лоши хора говори. - Тук са, за да я вземат... - Изведнъж най-големият ми страх започна да се прокрадва в съзнанието ми. Ами ако лошите хора бяха родителите ми? Ако бяха тук, за да ни убият? По изражението на Ан, съдех, че и тя си мисли за същото.
- Няма да позволим на никой да я вземе приятелче. Успокой се и ни кажи какво друго каза Ема. - За да е толкова уплашен имаше и още.
- Каза, че лошите хора ще дойдат и за теб... - Плачейки погали лицето на майка си. - Не отивай! - Умолявайки я проплака той и уви малките си ръчички около врата й, притискайки се с всичка сила в нея. Сърцето ми сякаш спря. Сякаш времето спря. Сякаш всичко застина. Това което Алекс се опитваше да каже и това от което се страхуваше наистина е да не загуби майка си, защото очевидно той знаеше какво ще се случи или Ема му беше казала нещо.
- Толкова е тъмно... - Отново не разбрах какво иска да каже. - Идват за теб и нея... Толкова е тъмно... Не отивай... - Кръвта застина във вените ми и аз инстинктивно ги притиснах към себе си, сякаш ако стояха в прегръдката ми, нищо не можеше да им се случи.

Кимнах разсеяно. Ан беше права и ако страховете на Алекс се окажеха верни, трябваше да предупредим всички и да намерим брат ми, защото само той знаеше къде са коловете.
- Права си... Облечи нещо на Алекс и да вървим. - Ан бързо изпълни това което и казах и без никакво бавене или лигавене от страна на Алекс, тя му облече чорапки и някакво яке, уви го в едно одеяло.
- Нека го взема. - Тя ми го подаде и Алекс се гушна в мен. Тя също се обу и тръгнахме към къщата на брат ми.

Нещата изобщо не се бяха развили по начина, по който предполагах, че ще се развият. Всъщност никой от нас не очакваше, че Естер ще бъде толкова силна. Никой не предполагаше, че ще се стигне до тук. Даже не знаех до къде точно сме стигнали. Знаех единствено, че ако Ан не се събуди, няма да мога да продължа напред и ще наруша обещанието си, просто защото нямаше да съм способен да живея и миг повече.
- Тя ще се събуди приятелче, обещавам, ще се събуди... - Трябваше да се събуди, защото имаше от моята кръв в организма си и ако тя не можеше да я излекува, то поне можеше да я превърне във вампир. Разбира се, надявах се на първото, защото така всичко щеше да бъде наред и нямаше да е погубила живота си за нищо, за една обречена битка, която не трябваше да й позволявам да започва никога.
- Просто й трябва малко време... - Да, време. Трябваше й време, а ние имахме цялото време на света, затова щяхме да й дадем, от колкото време се нуждае, за да се събуди.
Протегнах се към него и с другата си ръка хванах неговата.
- Тя ще се върне при теб, защото те обича ужасно много и никога повече няма да се разделяте...