Крайпътна бензиностанция

Повдигнах леко едната си вежда и на свой ред се засмях:
- Мислиш, че те ревнувам? - Дори и да беше така, никога нямаше да му призная подобно нещо.
- До колкото си спомням ти си този който две хиляди години беше обсебен от мен и ме преследваше. - Фактите бяха такива и той не можеше да ги отрече.
- А аз бях тази която не искаше да има нищо общо с теб, затова свали глупавата си усмивка и слез на земята. - Може би напоследък бях прекалено зависима от него и затова си позволяваше да ми се присмива, но изобщо не ми харесваше да го прави.
- Аз съм Катрин Пиърс, наистина ли смяташ, че бих могла да се чувствам застрашена по какъвто и да е начин от гаджето на брат ти? Че ще се почувствам застрашена от която и да е жена на тази планета? - Изсмях се.
- Аз съм всичко онова за което мъжете си мечтаят. Аз съм жена заради която са се водили войни и са умирали хора... Наистина ли ще ме сравняваш с нея?

Проблема беше в това, че аз не притежавах него. Той имаше всичко което пожелае. Цялата власт и сила и аз го обожавах заради това, но беше нечестно спрямо мен самата, защото го исках само за себе си и дори не ми беше необходимо много време, за да си припомня какво толкова намирам в него. Той просто имаше това невероятно обаяние, което подкосяваше краката ти и като добавим това колко могъщ и зъл всъщност беше, ето ти съвършената комбинация, в която всяко момиче да попадне в капана му и не, че аз бях всяко момиче, можех да имам всеки когото пожелая, само не и него, не и истински и напълно и може би заради това все още го желаех толкова силно.
- Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си разтревожен заради това? - Изсмях се и леко сбръчках вежди.
- Ти наистина се страхуваш от тях нали? - Повдигнах въпросително едната си вежда. - Защо? Те не могат да те убият.

Погалих я нежно по лицето и й се усмихнах:
- Надявам се да няма следващ път, но ако той те нападне отново, разбира се, че имаш позволението ми да се защитиш, това, че той е мой брат не трябва да те спира да пазиш собственият си живот. Мен няма да ме спре да запазя живота ти. - Целунах я по челото.
- Аз и Никлаус поговорихме и мисля, че с това което направи за Катерина ми показа, че все още има шанс за него... Шанс, аз и той отново да бъдем истински братя и ако той наистина иска да бъда до него, никога не би те наранил. Вече не... - Силно се надявах брат ми да си е взел поука от всичко което се случи и да осъзнае важността на това да имаш хора които да те ценят и подкрепят.
- Освен това не мисля, че някога наистина те е искал мъртва. Знам какво се опита да направи и не го оправдавам, просто си мисля, че просто не познава друг начин за справянето с даден проблем. - Не изключвах и влиянието на Катрин, защото имах усещането, че тя е тази която има желание да убие Ан и всячески се опитваше да осъществи целта си.
- Ако пак се опита да те нарани обещавам, че няма да го видиш отново.

Може би беше здравословно и аз да изпитвам известна доза здравословен страх и особено сега когато виждах, че дори и той, който не може да бъде убит, изпитва страх от хората, които вероятно ако знаеха за бебето дори нямаше да се тревожат за синовете си, а директно щяха да се насочат към мен... е, аз все още се самозаблуждавах, че Клаус е непобедим и е на моя страна, вероятно и затова не се страхувах от родителите му.
- Да, наистина! - Отвърнах и го стрелнах с поглед.
- Какво?! - Попитах раздразнено, заради начина по който ме беше зяпнал. - Да не си сандвич полиция? - Завъртях очи и по принцип вероятно щях да зарежа храната, но сега бях ужасно гладна и нямаше да спра да се храня заради него.
- Освен това, всичко е по твоя вина! - Поклатих глава. - Ти си причината да се сдобия с това бебе чудо, затова не ме гледай така. Ще платиш за всичко това. - Посочих храната. - И ще ми купиш още за из път.

От всички неща, с които е успявала да ме изненада и шокира, това беше просто най-голямото. Даже не знам защо и как й беше хрумнало.
- Това някаква шега ли е?! - Попитах колебливо и несигурно, защото нямах представа какво точно е това предложение и от къде беше дошло. Някакъв план ли беше или просто се опитваше да ме накара да изглеждам глупаво.
- Какво имаш предвид с това дали искам да си направим сватба? - Ходеше й се на парти и това беше една от щуротиите които обикновено измисляше? Или говореше съвсем сериозно и аз бях пълен глупак? Как обаче се предполагаше, че трябва да реагирам на това. Дори и да беше сериозно предложение, то определено не бе дошло поради правилните причини, а вероятно защото тъкмо беше загубила майка си и сега се страхуваше, че ще остане сама или пък, че моето семейство ще ме отдалечи от нея.
- Няма да те изоставя Ан, ако това те тревожи... - Вече съвсем сериозно казах аз. - Обичам семейството си и искам да го събера, но това не означава, че ще те изоставя или жертвам заради тях. - Ан не осъзнаваше колко неща можеха да се променят с времето. Може би дори съвсем скоро с цялата тази бременност на Катерина. Можеше майчинският инстинкт в нея да се събуди и да осъзнае, че иска истински живот. Защо винаги избързваше толкова много?

Погледнах го с престорено съжаление и на лицето ми се появи фалшива тъжна усмивка.
- Горда?! - Повторих замислено. - По скоро бих използвала думата прецакана, но ти си свободен да го наречеш както пожелаеш.
Отговорих и се върнах към закуската си. Дори не се бях замисляла върху всичко това и как се чувствам наистина от това, че нося дете. Неговото дете! Преди две хиляди години, определено щях да съм най-щастливата жена на света, сега обаче бях адски объркана.
- Наистина ли искаш това бебе Ник? - Бях свалила гарда за малко и сега бях напълно сериозна, защото и двамата трябваше да осъзнаем, че това не е игра. Не беше решение което можехме да вземем просто ей така и аз вече започвах да имам своите съмнения от избора си да запазя бебето. Да, в първият момент наистина бях изпитала силна любов към това създание и исках да го запазя с цената на всичко, но сега се питах какво ще означава това. Нямаше ли да стана в пъти по зависима от него или по-лошо. Ако това бебе наистина се родеше, дали той нямаше да ми го отнеме. Настроенията му се меняха толкова често.

Говореше сериозно и аз бях истински глупак, защото не бях забелязал това и я бях наранил истински. Побързах да се изправя от леглото и започнах да закопчавам панталона си. Когато и тя се облече, се приближих до нея и поставих ръце върху раменете й.
- Обичам те! - Казах го с цялата искреност и сериозност на света, защото това което изпитвах беше истинско. По-истинско от всичко друго в живота ми.
- Това няма да се промени и искам да го знаеш, но желанието ти за подобно нещо, без значение от какво е породено, говори за това, че имаш нужда от нещо, което аз не съм способен да ти предложа Ан. - И сърцето ми се късаше заради това, но аз наистина не можех да й предложа нормален живот, в който да бъда неин съпруг и да се прибирам от работа за вечеря, голяма къща и заден двор, в който да си играят децата ни. Колко време щеше да й отнеме, за да разбере, че това е илюзия, която не е за нас.
- Аз съм вампир и искам или не, не мога да променя това. Моят живот не включва нещата, които един мъж би могъл да ти даде. Мога да ти предложа единствено любовта си и знам, че някой ден ще видиш, това което аз вече знам... тя няма да бъде достатъчна. Повярвай ми когато ти казвам това, защото съм живял повече от две хиляди години и... Да приема да се оженим ще означава да подхраня мечтите ти, за нещо което никога няма да имаш с мен... Не мога да направя това Ан. Нито сега, нито след време, защото нищо няма да се промени... Аз все още ще бъда вампир.

Как изобщо беше възможно след всички тези години и след всички ужасни неща, които беше сторил, аз все още да виждам доброто в него. Да вярвам, че ще бъде по-добър, въпреки, че беше чисто зло. Как изобщо беше възможно да изпитвам желание да го прегърна и да му кажа, че всички тези страхове са нелепи и той ще бъде най-добрият баща на света?
Затворих очи за миг и си поех дълбоко въздух, но така и не се преборих с желанието си да отида до него, затова оставих приборите си и се изправих бавно от мястото си, след заобиколих масата и седнах до него на сепарето. Без да казвам и думичка се наведох към него и обгърнах врата му с ръце.
- Никога не съм искала или желала дете Ник, дори за миг, но се кълна, че ти си единственият мъж, от когото бих имала, защото те познавам по-добре от всеки друг и знам... - Прехапах устни за миг, в опит да преглътна сълзите си.
- Знам, че заслужаваш да бъдеш баща и ще бъдеш... Ще бъдеш най-добрият баща на света, защото знам, колко силно можеш да обичаш... Виждала съм го и знам... Ще обожаваш това дете и то ще ти отвърне със същото, защото ще вижда това което и аз... Най-доброто в теб... - Това правеше неприкосновената и безгранична любов, която изпитвах към него.

Оставих я да довърши, но се отдръпнах още на думите й за обвързване.
- Нима това което има между нас, не е достатъчно обвързване? - Бях разголил цялата си душа пред нея и й бях дал думата си, която за мен означаваше от каквато и да е церемония и тя все още не вярваше?
- Дадох ти думата си Ан! Казах ти как се чувствам и какво изпитвам към теб и ако това не е достатъчно, за да ми повярваш, не виждам как някаква церемония би могла да промени това... - Беше ми трудно да разбера какво всъщност се върти в главата й сега. Беше прекалено емоционална заради загубата си и вероятно цялото това нещо с бебето й се отразяваше повече отколкото предполагах.
- Ако думите ти са истина и ако наистина просто искаш да бъдеш с мен, защо имаш нужда от церемония, която да ти докаже любовта ми? Според мен дори не искаш да признаеш пред себе си, че искаш семейство, но твоята упоритост, никога няма да ти позволи да го кажеш на глас. - Прокарах пръсти през косата си и замълчах за миг. Думите й ме нараняваха безкрайно много.
- В момента ти се струва, че си изгубила всичко, но не е така Ан. Имаш цял един живот пред себе си и решенията които ще вземеш не трябва да са породени от мъката и отчаянието, което изпитваш в момента, защото нищо не е загубено. И ако някой ден пожелаеш да бъдеш като мен, аз ще споделя вечността с теб, но сега не е момента да взимаш такива решения, защото може би когато си върнеш поне част от изгубеното, ще мислиш по-различен начин. - Имах опит в това да се боря за семейството си и в това да се отчайвам до такава степен, че да не мисля трезво.
- Защото разликата в нас Ан е много проста. Ти имаш възможност да изградиш ново семейство и нов дом, да намериш мъж, за когото ще си повече от кралица, а аз имам само това с което разполагам от две хиляди години и ще живея с него още толкова и единствената ми надежда е да го запазя цяло... И докато съм жив няма да ти позволя да се откажеш от живота си Ан...

Чувствах се така сякаш живеем в някаква паралелна реалност и всичко това се случва на някой друг и не знаех какво да мисля, но за първи път от както го бях срещнала вярвах в думите му. Знаех, че той ще предпази това дете от всички и всичко и ще бъде бащата какъвто винаги е искал да бъде.
Плъзнах ръцете си по лицето му и жадно впих устни в неговите. В този миг май почувствах лека гордост от факта, че мога да направя това и тази мисъл ме накара да се усмихна несъзнателно, което до някъде сложи и край на целувката. Погледите ни отново се срещнаха, а аз продължавах да се усмихвам даже без да знам защо:
- Какво предлагаш тогава? Голяма къща със зелена ливада? - На неговото лице също се появи усмивка. Знаехме, че нещата са много по-сложни от това, но не ни пречеше да се шегуваме с това.
- Семейство! - Повторих и кимнах леко с глава, защото ми хареса как звучи. - Ти винаги си бил моето семейство! - Дори и през всички тези години, в които си играехме на котка и мишка, това чувство никога не беше се изгубило.
- Аз и ти срещу света... - Още от деца си повтаряхме това и някак си беше толкова типично за нас. - Обещаваш ли?

И ето го. Това беше разковничето на всичко. Тя беше уплашена и страдаше, защото току що бе загубила всичко. Своят дом, своето семейство и дори да не беше искала съпруг и деца, това право също й бе отнето, а аз бях единственото, което бе останало.
- Не те тласкам в ръцете на друг мъж Ан. - Отвърнах съвсем спокойно. - И не се опитвам да взимам решения за живота ти и безкрайно много ме боли, че си мислиш така, защото това което се опитвам е да ти дам избор. Избор, който всеки човек заслужава и не искам да правиш този избор под влиянието на загубата. Трябва ти време, в което да се справиш с загубата и аз ще бъда до теб през цялото това време. Ще бъда до теб, колкото дълго пожелаеш и по какъвто начин пожелаеш. - Не пристъпих към нея, просто смятах, че сега има нужда от време да излекува всичките си рани.
- Няма нищо лошо в това да скърбиш Ан. - Дори не беше получила възможността да го направи, заради моето семейство, което на всичко отгоре беше виновно и за причината тя да има нужда да скърби. Нищо чудно, че се чувстваше несигурна и в мен и в това, че ще я предам и аз.
- Аз ще бъда тук и ще те обичам повече от всичко. Няма да позволя на никой да те нарани... Имаш ме! Винаги си ме имала и аз никога няма да предам теб или любовта си към теб. Не се нуждаеш от церемония, за да ти докаже това, но ако не ми вярваш, тогава ще направя каквото поискаш, за да ти докажа думите си...

Да, това последното много добре описваше нас като отделни личности и като двойка. Ненормалното беше съвсем в реда на нещата за нас. Просто така бяхме устроени и така се чувствахме добре, това беше начинът по който можехме да съществуваме.
- Значи е решено! - Отвърнах със привидно сериозно изражение.
- Аз, ти и това малко прелестно създание... Защото няма начин да е нещо по-различно с моите гени... - Пошегувах се и се засмях.
- Всичко което трябва да направим е да се отървем от безсмъртен психопат и отмъстителна вещица... - Казах го безгрижно, все едно беше...
- Нищо работа! - Засмях се и отново го целунах, но целувката се задълбочи и разпали странно желание у мен.
- Май трябва да се съсредоточа отново върху закуската си... - Леле това бебе съвсем ми беше размътило мозъка. Не можех да спра да мисля за секс и храна.