Ресторанта/16 години по късно/

- Няма за какво да ми благодариш миличка. - Това беше просто обяд, не беше кой знае какво, макар че за нея сякаш беше като да е ударила джакпота.
- Поръчай си всичко, което ти се стори вкусно, но ако питаш мен, за десерт задължително си поръчай от това... - Посочих й любимия си десерт в листа с десертите и понеже моето колебание за поръчката главно се състоеше в това дали да пия бяло или червено вино, след като си избрах оставих менюто на масата.
Изчаках и Ваалет да си избере и повиках отново сервитьорката, като за себе си поръчах салата и червено вино. Ваалет се спря на нещо друго и се надявах да остане доволна от избора си.
- Ако тук ти харесва, може да идваме по-често... - И без това едва ли сега щях да започна да готвя, след като никога през живота си не го бях правила, но можеше да наема някой да го прави вместо мен, което пък отново ме подсещаше, че апартаментът ми е прекалено малък за още някой в него.
- Помисли ли върху предложението ми да си потърсим ново жилище? - Още не ми беше казала дали иска да се преместим или в моя апартамент й харесваше.

Кимнах в знак на съгласие. Това ми беше достатъчно, за да разбера, че старият й начин на живот изобщо не се връзваше със сегашния и имаше неща, които й липсваха. Трябваше да се постарая много повече от това. Трябваше да й създам истински дом и да прекарвам повече време вкъщи с нея. Сега през повечето време и нощи дори не се прибирах.
- Тогава ще си потърсим къща... - Усмихна й се и я подканих да започва с яденето си, веднага щом ни сервираха обяда.
Аз не бях особено гладна, но въпреки това салатата беше лека и приятна и си похапвах с удоволствие от нея.

Поех дълбоко въздух и оставих чашата си на масата. Погледнах към Ваалет и не знаех какво точно да й кажа. Искаше да знае коя е, от къде идва и какво я очаква, но истината беше, че никой не можеше да й каже това. Въпреки това обаче разбирах, защо е толкова любопитна и едва ли щях да й кажа коя е, но поне можех да й помогна в търсенето.
- Нямам представа какво баба ти, ти е разказвала за... майка ти... за онази част от нея, която носиш в себе си... но знам, че за нея бе трудно да я приеме... - Трудно дори не беше меко казано. Нейната баба мразеше всичко свързано с върколаците и мисля, че причина за всичко това бе, смъртта на брат ми. След онази злощастна вечер, тя не искаше да говори или чува за върколаци, вампири и войните между тях. Опитваше се да държи настрана и дъщеря си, майката на Ваалет, но в крайна сметка не успя да я опази от това да се превърне във върколак. Опита се да опази и внучка си, държейки я далеч от мен и ето, че съдбата отново се бе намесила и противно на нейните желания, тя бе при мен.
- Истината е, че майка ти откри истинско семейство сред хората като нея, дори преди да се превърне във върколак... И вероятно щеше да е истински лидер ако... Ако все още беше сред нас... - Тя обаче нямаше тази възможност или поне не беше готова да стане водач, защото беше прекалено малка.
- Беше на твоите години когато се случи... Тази трансформация се случи точно по времето, в което разбрахме за теб... - Замълчах за миг и сведох поглед, след това отново погледнах към Ваалет.
- Не съм сигурна, че разбираш какво значи да се превърнеш във върколак... Не съм сигурна, че аз искам да ти се случи, но дали ще се случи или не, няма значение, защото ти винаги ще имаш любовта и подкрепата на всички нас... Ти си част от това семейство и произлизаш от най-могъщите сред нас... Твоят дядо, моят брат щеше да бъде наш водач, но след смъртта му, аз бях тази която пое тази отговорност. Днес, аз и ти сме последните останали от този род и... Всъщност ти си надеждата ми, че ще продължим да съществуваме и за в бъдеще... - Защото аз никога нямаше да имам деца и нямаше да мога да го направя.

Сбръчках леко вежди и поклатих глава:
- Ваалет, това че съм хибрид не ме прави по-силна или по-свързана с тях. Точно обратното! - Бях техен водач, защото не съществуваше друг такъв и ако зависеше от мен, на Ваалет никога нямаше да й се налага да бъде такава и не просто защото ми харесваше да имам влас и останалите да разчитат на мен а просто защото не желаех животът й да става още по-объркан.
- Това е... - Не знаех как да й обясня за връзката която има между всички в глутницата и колко силна е тя и колко много ми липсва. Нямаше как да й обясня и избора именно аз да пожертвам себе си, за да запазят всички останали същността си.
- Никой не очаква нищо от теб, повярвай ми. Разбираш много погрешно всичко. Никой не очаква да нараниш някой. - Това беше последното което някой от нас е искал за себе си.
- Ако се случи... - Поех дъх. - Това ще промени живота ти завинаги. Ще ти донесе усещания които никога преди не си изпитвала, но също така и много болка, вина и сълзи и може би баба ти е била права за това, че не е искала за теб такъв живот. Независимо дали се превърнеш или не се, тези хора са твое семейство и те винаги ще бъдат до теб, без да искат или очакват нещо в замяна.

Усмихнах се някак тъжно и замълчах. Не бях сигурна дали е по-добре ако се промени или просто си остане човек. От една страна да стане причина за смъртта на някой, можеше и да я съсипе. От друга това щеше да я направи много по-силна и щеше да я накара да се почувства принадлежаща към нещо.
- На мен също ми се искаше да прекарваме много повече време заедно. - Нямаше да споменавам, че доста често я наблюдавах от разстояние и следях какво се случва с живота й, защото исках да запазя тези подробности за себе си, а и едва ли тази информация щеше да промени нещо за нея.
- Знаеш ли, вкъщи имам някой неща, които ще ти помогнат да разбереш от къде произлизаш... - Имах книги, в които се разказваше за нашият клан и това какво място заема сред вълците. Описваха се страшно много истории и легенди. Всеки който прочетеше тези книги можеше да придобие по-голяма представа за света на един върколак и неговата глутница.
- Мислех да ги запазя за рождения ти ден, но ми се струва, че може да избързаме с подаръка. Това са книги писани, пазени и предавани от поколение на поколение... Много ценни и много полезни надявам се.

Виждах блясъкът в очите и й знаех, че за нея това да разбере, колкото се може повече за произхода си значеше много и искрено се надявах тези истории да й помогнат, докоснат и може би малко окуражат, че не всичко е предначертано и че може да бъде която си пожелае, стига да го пожелае. Този блясък ми напомняше за онзи в очите на майка й.
- Разкажи ми повече за този рожден ден... - Реших, че ако говорим за нещо по-весело храната ще й се услади още повече. Пък и сега когато отговарях за нея, трябваше да съм по-внимателна къде и с кого излиза.
- Знам, че с Ема сте приятелки, но... - Сбръчках леко вежди и попитах подозрително.
- Баба ти позволяваше ли ти да оставаш с преспиване в дома й? - Не исках да съм прекалено ограничаваща, но и не желаех да допусна грешка и тя да не спи при Ема, а някъде другаде.

Повдигнах леко вежди и се подсмихнах недоверчиво:
- Сигурна ли си за това? - Познавах Ема, познавах и родителите й и се съмнявах, че всичко ще е по нейно желание.
- Клаус е... - Бързо спрях преди да кажа някоя глупост. Не биваше да говоря лоши неща пред нея, за бащата на най-добрата й приятелка. Пък и не мислех, че е чак толкова лош баща, колкото диктатор.
- Както и да е... - Поклатих леко глава и си допих виното.
- Харесала ли си й нещо? - Смених темата. - Може да й потърсим подарък, докато пазаруваме? - Предложих малко по-ентусиазирано отколкото всъщност се чувствах. Не ме биваше в избирането на подаръци, но се надявах Лети да няма този проблем, а и тя познаваше Ема много по-добре и вероятно знаеше какво обича и какво да й вземе.

Все по-често се улавях, че съм несигурна спрямо всяко едно нещо свързано с Ваалет. Сега изпитвах несигурност дори и за това колко добра идея е това тя да бъде чак толкова близка с дъщерята на Клаус. Страхувах се, че това може да й навлече неприятности и в същото време можеше да й спести много такива поради същата тази причина. Поех дъх, ужасно много ми се искаше да има някой с когото мога да поговоря за всички тези неща. Искаше ми се да има някой, който да ми каже как е най-правилно да постъпвам и какви съвети да й давам, но бях абсолютно сама в това и двете с нея трябваше да намерим начин да се справим.
- Убедена съм, че когато го видиш ще разбереш, че това е правилният подарък... - Усмихнах й се лекичко и пак си поех дълбоко въздух.
- Знаеш ли... - Прехапах леко долната си устна и само за миг се зачудих дали трябва да го казвам, но в крайна сметка го направих.
- Наистина се радвам, че се съгласи да останеш при мен. Аз... - Понякога се чувствах толкова самотна и сега сякаш това се бе променило.
- Ще направя всичко по силите си да не съжаляваш за това...

Протегнах ръка през масата и улових нейната, като съвсем лекичко я стиснах.
- Обещавам, че за напред ще прекарваме повече време заедно... - Трябваше да прекарвам повече време вкъщи с нея, защото сега тя бе най-важното нещо за мен и не желаех да съсипвам отношенията си с нея, както съсипвам всичко останало в живота си.
- А ти обещай, че ще ми кажеш когато започна да се превръщам в обсебваща. - Намигнах й шеговито и се засмях, но наистина имаше такава опасност. Често губех мярка и не заех граници, понякога дори влизах прекалено рязко и грубо в личното пространство, на останалите, но не желаех да бъда такава с нея.
Мислите ми бяха прекъснати от телефона, който иззвъня и се наложи да го извадя от чантата си, за да видя, че Кол ме търси, точно сега обаче не беше подходящ момент и затова бързо отказах разговора и настроих телефона на без звук, защото каквото и да искаше, можеше да почака.
- Извинявай... Няма да ни безпокоят повече. Това е нашият ден по женски и всичко останало може да почака. - И щеше да почака.

- Съмнявам се, но... - Въздъхнах тежко и я погледнах извинително. - Ще отнеме само минутка... - Май нямаше намерение да спре докато не отговоря и не разбирах защо просто не се справи с проблема, ако имаше изобщо такъв.
Изправих се от стола и се отдалечих малко, като вдигнах и попитах какво е толкова спешното, че не може да почака няколко часа. Бях го предупредила, че днес ще бъда с Лети и в момента не виждах да има нещо по-важно от това. Както и предположих не беше нищо важно, просто скучаеше и си мислеше, че с Лети може да отложим за друг ден пазаруването. Това което се случваше тук обаче, далеч не беше просто развлечение и глупаво пазаруване. Ние с нея започваме да се опознаваме и нямаше да прекратя това, защото на него му е скучно. Казах му, че ще се чуем по-късно и да не ми звъни повече, освен ако не е на живот и смърт и после затворих телефона.
Върнах се отново при Лети, която се бе заела вече с десерта. Тя ме погледна въпросително, а аз се усмихнах и казах:
- Нищо сериозно, което да изисква вниманието ми, в близките няколко часа... - По-късно вечерта, когато тя вече спи, щях да се измъкна и да отида при Кол, но за сега това тук, беше по-важно.
- Харесва ли ти десерта?

Поклатих леко глава и без колебание отвърнах:
- Не, той си има свой дом където да живее... - Отношенията ми с Кол не бяха типични, както и всичко останало в живота ми и за тези 16 години нещата не се бяха променили по никакъв начин. Прекарвахме ужасно много време заедно и всъщност някъде дълбоко в себе си бях убедена, че съм влюбена и обичам този мъж, но потисках тези чувства, защото знаех прекрасно какво сме един за друг и не желаех да го отблъсквам от себе си с неясните си чувства към него. Беше ни добре заедно и това ми беше повече от достатъчно.
- Той... - Не знаех как точно да я попитам, но бях забелязала или по скоро доловила, че когато той е наоколо или пък заговорим за него, тя леко се напряга. Можеше и да си въобразявам, но мисля, че сега бе момента да разсея съмненията си.
- Притеснява ли те? - Доста глупаво прозвуча. - Имам предвид това, че с него сме... - По дяволите как можех да й обясня какво сме, след като аз самата нямах представа какво сме. Едва ли можех да използвам "приятелчета за секс" пред нея. - ... приятели?

- Съвсем естествено е да се чувстваш по този начин. - Защото макар и да не се бе превърнала във върколак, тя носеше тези гени в себе си и това беше в природата й.
- Но те уверявам, че няма защо да се страхуваш нито от Кол, нито от родителите на Ема. - Те нямаше да я наранят, не и без някаква причина.
- Но това другото чувство, онова отвъд страха е нещо съвсем различно и предполагам, че то никога няма да те напусне и е много вероятно да се засили ако преминеш през трансформацията. - С годините аз се бях научила да не отдавам важност на това усещане, а след като една част от мен се превърна във вампир, съвсем спрях да го чувствам, но тя все още беше прекалено малка, за да може да контролира и свикне с чувствата и усещанията си или дори да си ги обясни.
- Кол не е чак толкова плашещ ако го опознаеш... Понякога дори може да бъде и забавен, но ако не се чувстваш комфортно около него, не е нужно да правиш опити в тази посока...