Домът на Клаус, Катерина и Ема /16 години по-късно/

Барът беше добре зареден и това правеше по-поносимо насилственото ми присъствие на тъпия рожден ден. За първи път днес не ми се искаше да убия собственоръчно "принцеса" Ема, само че това затишие на емоциите ми трая доста кратко. Когато чух гласът на Лети, която ме поздрави, първо се задавих, а после започнах да си представям как душа Ема, докато не съзрях Лети и всичко, всяка мисъл сякаш се изпари от главата ми. Бях тотално поразен от вида й, което ме накара да загубя говор и картина.
- Здравей... - Успях все пак да поздравя по някое време, когато осъзнах, че ако не кажа нещо в най-скоро време ще заприличам на пълен идиот, за какъвто вече най-вероятно бармана ме беше взел, защото погледът му говореше точно това. Мислеше ме за пълен идиот, за дето бях забил по тоя начин, след появата на Лети.
Барманът й приготви коктейла и й го подаде с любезна усмивка. Не можех да спра да си мисля, колко е красива и дори се подразних, че не успях да запазя такова самобладание на духа, както тя бе сторила. В интерес на истината бях си представял всичко друго, но не й това. В последната седмица, животът ми бе истински ад и изглеждах точно като излязъл от там, защото почти не спях, а пиех в промишлени количества, докато при нея нещата сякаш се бяха развили в съвсем друг аспект и вместо по пижама, ревяща и самосъжаляваща се вкъщи, тя беше тук по-ослепителна от всякога и сякаш онова което се беше случило онази вечер не значеше нищо.
- Къде са Ема и Алек? - Трябваше да попитам нещо, преди да се превърна в още по-голям неудачник.

Изгарях от желание да видя какво ще ми подари и когато най-накрая видях, останах очарована и без думи от невероятната огърлица, която ми бе взел. Подложих ръка под нея и я разгледах внимателно. Изработката беше уникална и не бях виждала нищо подобно преди. Камъка беше още по-изумителен и не бях сигурна, че бях виждала толкова красиво синьо като цвета му.
- Ах... - Възкликнах възхитена и тотално очарована от както винаги най-хубавия подарък на света. Знам, че всеки подарък си беше сам по себе си специален и уникален, но винаги тези на Алек бяха не просто предмети, а нещо идващо от сърцето му и затова имаха такава голяма стойност за мен.
В импулс на благодарност се протегнах към него и увих ръце около врата му, като се наложи лекичко да се повдигна, нищо, че бях върху най-високите обувки на света, той пак беше по висок от мен.
- Ужасно е красива... - Прошепнах с насълзени очи и целунах бузата му.
- Благодаря... - Отдръпнах се лекичко и подсмръкнах опитвайки се да премахна сълзите си, без да размажа грима си.
- Може ли? - Подадох му огърлицата и се завъртях към огледалото отмествайки косата си настрани, за да не му пречи докато я слага.

Двора малко по малко започваше да се пълни и ставаше все по-шумно. Тъпата банда и тя започна да забива с което направи шума непоносим, за главата ми, която и без друго щеше да се пръсне всеки миг.
Почти всеки новопристигнал се отбиваше да ми каже здравей, а после виждаше Лети, чудеше се коя е и когато осъзнаеше, по лицето му се четеше изумление. В очите на момичетата се виждаше нескрита завист, в тези на момчетата нескрита похот. И двете ме дразнеха. Не исках даже да я поглеждат, нито да й говорят, нито да й се подсмихват, нито да я събличат с поглед, защото тя беше моя преди да е била на който и да е друг. Щеше й да си остане моя. Току що го бях решил.
- Какво? - Попитах въпросително след възклицанието й, което показваше, че нещо не е наред и първо огледах нея, а после и наоколо, но май не виждах нищо нередно и не разбирах какво точно не е наред.

Лицето ми пламтеше цялото и само силния грим, може би все още ме спасяваше от срама това да стане видимо и за него. Не ми се искаше да разбира за чувствата които бушуваха в мен, когато е наоколо. Не исках да знае, че сърцето ми полудява и дъха ми секва при всеки откраднат допир на телата ни. Не исках да знае, колко бавно и мъчително горя, докато се опитвам да потисна грешната си любов, която нямаше нищо общо с приятелската и колко по-силна ставаше докато се боря с нея.
Знаех, че неговите чувства са коренно различни от моите и за него бях като по-малка сестра. Нямаше нищо грешно и лошо в неговото приятелство към мен и се чувствах така сякаш го предавам всеки път, докато в моята глава се крие съвсем различна истина от тази.
Усмихнах се някак тъжно и протегнах ръка, докосвайки едва едва с пръсти лицето му.
- Много си мил... Както винаги... Благодаря за което... - Винаги ми казваше толкова красиви неща и въпреки всичко сърцето ми се разкъсваше, защото ми се искаше да ме вижда по-друг начин и изричайки подобни думи да влага друг смисъл. Не можех ли да се задоволя с това? Не ми ли беше достатъчно да е мой приятел? Защо бях такава голяма егоистка и исках нещо друго, когато това което имаше между нас, беше повече от достатъчно? Повече от колкото заслужавах!

Буквално останах като гръмнат и в първият момент дори не знаех как да отговоря, а след това, когато исках да го направя, тя не ми даде възможност, вместо това избяга на някъде. Не можех обаче да оставя нещата така, защото беше хвърлила куп обвинения върху мен, държейки ме отговорен за нещо, за което даже нямах вина.
Веднага станах от стола и я последвах. Пред очите си не виждах нищо и се бутах в почти всеки, с когото се разминавах, но съзнанието ми бе замъглено от ярост породена от безсилието ми да се справя с всичко което тя представляваше за мен и с начина, по който влизаше под кожата и ми действаше.
- Някой друг път приятел! - Казах привидно спокойно, но по всичко си личеше, че е по-добре да не се опитва да застава на пътя ми. Бях побеснял и някой щеше да го отнесе тази вечер, просто още не знаех кой ще бъде. Стиснах здраво Лети през лакътя:
- Тя идва с мен! - Отсякох и той веднага се отмести от пътя ни. Задърпах Лети навътре към къщата пред слисаните погледи на всички, които бяха забелязали малката ни разправия и дори онези, които видяха края й.
Яростта ми се усили, когато тя се опита да се измъкне и да избяга отново от мен. Това обаче нямаше как да стане, докато веднъж за винаги не се изясняха нещата между мен и нея. Вкарах я в първата стая изпречила се пред погледа ми и шумно затръшнах врата. Едва тогава пуснах ръката й.
- Сега ти ме чуй и по-добре си отвори ушите, защото няма да го повтарям отново! - Бях бесен и дори вината, която ме изяждаше отвътре не можеше да я спаси и щеше да чуе всичко което не бях казал до сега.
- Не съм виновен, че не се чувстваш така както си искала в проклетата рокля. Единственото, с което мога да ти помогна във връзка с нея е, да я сваля, ако така ще се почувстваш по-добре. - Което в този момент изгарях от желание да направя.
- Второ, трябва да си много глупава, за да си помислиш дори, че като облечеш нещо друго или си направиш прическа, ще те видя по по-различен начин от преди. Това само говори колко малко ме познаваш и колко глупаво мислиш. Ако смяташ, че ще накараш мен да те харесвам повече, като заприличаш на всички останали, лъжеш се жестоко. - Каква беше тази мания да я харесват.
- Ако целта ти е била да заприличаш на всички останали, поздравления. Същата си като тях! Интересува те как изглеждаш и с какво си облечена, много повече отколкото мен някога ще ме вълнува това! - Пак бях набрал и последното изречение го казах на висок тон.
- Ти си тази която не разбира! Не аз! - Поклатих глава и я погледнах с разочарование, защото всичко което я отличаваше от останалите, всичко с което беше забележима за мен, сега го нямаше. Беше като излязла от завод за кукла Барби и се бе превърнала в безлична играчка, като всички останали момичета, на които така силно искаше да прилича.

Стиснах леко ръката му и кимнах с глава, в знак, че съм готова да слезем при останалите. Вътрешно имах своите страхове за това как ще протече всичко, дали ще се забавляват всички, които бяха решили да празнуват заедно с мен, дали няма да им се стори прекален всичко това и зад гърба ми ще ми се присмиват за това как изглеждам и още купища други неща, но докато вървях заедно с Алек, държейки го за ръка, осъзнах, че цялото одобрение от което се нуждаех, вече го бях получила. Най-добрите ми приятели, хората които най-много обичах на света, бях до мен и чувствах тяхната подкрепа и това беше всичко от което имах нужда.
- Не ме пускай... - Помолих аз и погледнах към него в знак на безмълвна благодарност, че не пусна ръката ми за нито един миг, докато вървяхме през тълпата от хора, които с широки усмивки поднасяха своите поздравления и пожелания към мен. Беше толкова приятно и хубаво да чувам толкова мили неща, дори и да усещах някой от тях като неискрени.
- Ето я й най-красивата рожденичка. - Извика по микрофона вокалиста на бандата, с когото по-рано се бях запознала лично. Беше доста симпатичен, като типичен рок вокалист на група.
- Ела при нас Ема... - Извика ме той, а аз направо се вцепених. Не очаквах да ме извика, даже не знаех защо го прави.
- Хайде Ема, качи се тук горе при нас... - Алек усети притеснението ми и леко стисна ръката ми, поглеждайки ме успокоително и каза нещо което не успях да чуя от скандиранията на името си. Поведе ме към сцената и се качи заедно с мен, а още щом стъпихме, групата, а и всички останали запяха честит рожден ден, което ме трогна до сълзи и когато една огромна торта се появи сякаш от нищото, тотално се разплаках от щастие.
"Пожелай си нещо", прошепна ми Алек, който бе минал зад мен и бе обгърнал раменете ми с ръце. Затворих очи и си пожелах единственото нещо, което желаех с цялото си сърце и още не бях получила. Пожелах си да имам свободата да обичам и да бъда обичана, от момчето, в което  бях влюбена сякаш през целият си живот... а после духнах свещичките и в същият този миг, в който и последното пламъче изгасна, започна да гърми и небето се озари в невероятна заря. Около нас се чуха ахвания и възклицания, подсвирквания, викове на радост. Беше чудесно! Даже повече от чудесно, защото бях в прегръдката не на някой друг, а на Алек. Фойерверките не стихваха, а групата засвири:

Вдигнах поглед нагоре към Алек и сърцето ми спря от красотата на гледката на лицето му, озарено от светлините. Над нас сякаш се сипеше звезден дъжд и това беше най-съвършения миг в целият ми живот!!! Беше като сцена извадена от филм и ако това наистина беше филм, точно сега трябваше той да сведе глава и да погледне към мен, да повдигне брадичката ми и да ме целуне. И за част от секундата дори си представих всичко това, но знаех, че не сме актьори във филм и той никога няма да направи това.

Разбрах, че не ме държи, едва когато усетих хладния полъх галещ кожата ми. В този миг сякаш нещо в мен се прекърши. Никога нямаше да има по-подходящ момент от този и той не беше направил нищо, което уби всяка надежда, че някога ще бъда момичето от песента за Алек.
- Разбира се... - Отвърнах аз и се насилих да се усмихна.
- Всичко е чудесно... - Засмях се изпълнена от огорчение и болка. Онова биещо нещо в гърдите ми се разкъсваше на милиони парченца в този миг.
- Точно такова каквото исках... - Опитах се да преглътна огромната буца заседнала в гърлото ми, заради която едва достигаше въздух до дробовете ми.
- Точно такова каквото трябва да е... - Поех дълбоко въздух и най-накрая отместих поглед от неговия и забелязвайки всички танцуващи хора около басейна.
- Да си вземем нещо за пиене... - Даже не беше предложение. Отправих се към стълбите, за да сляза от временната постройка и преди да стъпя на първата се спрях и погледнах към него, още стоеше на мястото си.
- Идваш ли? - Попитах.

- Не съм ти обещавал нищо! - Изкрещях на свой ред и отново улових ръката й, използвайки и малко сила, за да я задържа, понеже тя се опитваше да се съпротивлява.
- Онова което се случи не беше планирано и съжалявам, че не ти се обадих след това, но аз така правя Лети, не звъня на момичета с които си лягам. Ти знаеше това и въпреки всичко го направи! Не съм те принуждавал да правиш нищо. Много добре знаеш какъв съм и ако си се надявала, че ще ме промениш, съжалявам, че си се разочаровала, но аз съм такъв какъвто съм и не се променям заради никой! - За разлика от нея. Правеше глупости, за да се хареса на някой друг, вместо да положи усилия в посока, да се хареса на самата себе си.
- Ако не ти харесва какъв съм, не трябваше да спиш с мен. Очакваше нещо и двамата знаехме, нещо което ти казах, че няма да се случи. Не съм виновен за това. - Започна да се бунтува по-малко и охлабих хватката си, за да не я нараня и ръката й да посинее след това.
- Прекарах си чудесно. Ти си страхотно момиче, но това е всичко. Каквото и да направиш, няма да ме промениш! Аз съм такъв какъвто съм! Не държа момичетата за ръка и не излизам с тях на срещи. Това което си видяла беше преди много време и беше грешка. И ако не искаш да пострадаш е най-добре да забравиш за мен. Не искам да те нараня Лети и не се срамувам от теб, но да стоя далеч от теб, е най-хубавото нещо което мога да направя за теб и ако си поне малко умна, ще направиш същото. Намери си добро момче и се дръжте за ръце, ако това е което искаш, но не си губи времето да превръщаш мен в това момче, защото те уверявам, че няма да се случи.

Не бях виждала Алек в такава светлина до сега. Бях наясно, че двамата с Крис и техните приятели, доста често злоупотребяват с алкохола, но просто не го беше правил пред мен, нито в мое присъствие, затова и малко се изненадах когато не се задоволи с чаша, а поиска цяла бутилка. Дали възнамеряваше да я изпие? Не! Нямаше начин да я изпие съвсем сам.
- Ъъъъ... - Премигнах глупаво срещу бармана и разгледах целият светещ рафт с какви ли не напитки зад него. Бях обещала, че няма да пия и в този миг ми се искаше да не бях давала подобно обещание, защото може би ако се напиех, нямаше да ме боли чак толкова силно и поне за миг щях да дишам свободно около Алек.
- Изненадай ме... - Свих невинно рамене и забих смутеният си поглед надолу. Толкова наивна и глупава можеше да бъда по някога, че чак започвах да се съмнявам в достоверността на информацията за родителите ми. Майка ми например никога нямаше да си позволи да изпадне в подобна ситуация. Беше уверена и смела и винаги получаваше онова което желае. Аз от своя страна не просто не знаех какво да си поръчам, а дори и нямах смелостта да призная чувствата си към момчето което обичам, защото бях изтъкана от страхове какво ще стане ако го направя и той не отвърне на чувствата ми.
Любезният барман, който току що бе прибрал педесетачка от Алек ми поднесе някакъв странно изглеждащ и доста цветен коктейл, който когато опитах разбрах, че няма и капка алкохол.
- Това не ме накара да се изненадам. - Казах с усмивка към бармана. - Благодаря. - Все пак се беше постарал и макар и само плодов, коктейла беше хубав.
- Какво не е наред? - Най-накрая насочих вниманието си обратно към Алек, който се бе подпрял на бара с гръб към бармана и лице към веселящите се наши приятели.
- Мислех, че обичаш подобни купони... - Или пък причината да обича купони без родителски надзор, се дължеше на това, че можеше да пие до припадък.

Думите й не би трябвало да значат нищо за мен, бях чувал и много по-лоши неща за себе си, но това което тя каза ме нарани и ми показа, колко прав съм и че трябва да стоя далеч от нея. Тя не разбираше нищо и не можеше да види същността ми, може би днес най-накрая го беше съзряла и това наистина трябваше да ме радва, но не беше така, не бях щастлив от факта, че ме мрази и не бях щастлив от това, че я бях наранил. Не исках да го правя, защото не го заслужаваше, но аз бях такъв. Наранявах хората и го правех постоянно. Нямаше нищо, ама наистина нищо добро в мен.
- Аз се мразя също. Не биваше да го правя и наистина съжалявам, но всичко което си видяла тази вечер е самата истина Лети. Аз съм точно такъв какъвто ме описа и не казвам, че това ме оправдава, но това съм аз! - Какво друго можех да й кажа.
- Колкото по-далеч от мен стоиш толкова по-добре е за теб. - И за мен, защото не бях в състояние да се справя с цялата тази вина, която изпитвах спрямо нея.
- Харесвам те! Никога не съм се срамувал от това което харесвам, нито от себе си, но не мога да ти дам това което искаш. Този идеал, който си създала в главата си за мен е една илюзия.

Гледах съмнително ту чашата си, ту Алек.
- Обещах, че няма да пия. - И не исках да нарушавам даденото обещание, но той беше прав, от толкова малко нямаше да ми стане нищо, пък и бях пила вино и шампанско и преди и не се бях напивала. Е, уискито беше доста по-силно, но пък в много по-малко количество и не вярвах, че ще ми навреди. Засмуках малка глътка със сламката и повдигнах леко едната си вежда:
- Даже не се усеща... - Казах аз и с усмихнах доволна, а той понечи да ми налее още, но аз поставих ръка на чашата и поклатих глава.
- Не, толкова е достатъчно, наистина. - Не биваше да се напивам, за да не предам доверието което ми бе гласувал баща ми.
- Ти също трябва да спреш... - Оставих чашата си върху бара и се опитах да взема бутилката, му но той не ми я даде. Въздъхнах тежко и се отказах, защото исках да се забавлява и ако алкохола му помагаше, добре тогава.
- Тогава да танцуваме.... - Музиката беше хубава, всички танцуваха, исках да го направим и ние. Протегнах ръка към него и му се усмихнах изкушаващо.
- Хайде, не може да ми откажеш точно на рожденият ми ден... - Можеше да не ме харесва и да не съм момичето на мечтите му, но все още можеше да танцува с мен като мой приятел, нали?

Тогава засвири една песен която дойде за малко като гръм от ясно небе. Описваше идеално състоянието ми и сякаш просто ми идеше да убия онзи,който я пусна.

Когато музиката засвири, толкова силно, че усетих как потрепвам вътрешно. Всички извикаха, това беше една от най, ама най-хитовите песни в момента и повечето от нас я обожаваха. Извиках силно, заедно с всички останали и вдигнах ръце във въздуха, а после ги протегнах към Алек и улових неговите.
- Справяш се чудесно... - Казах му аз и се приближих една идея по-близо до него. Беше глупаво и безразсъдно и засрамващо, когато той сякаш нарочно ме завъртя и отстъпи крачка назад, увеличавайки още повече дистанцията, която се бях опитала да скъся. Усетих как отново изпадам в онова състояние от преди малко. Мразех се за това, че съм толкова глупава и бях позволила на тези чувства да стигнат толкова далеч. Той беше моят най-добър приятел, познавах го през целият си живот... познавах го по-добре от всеки друг и щях да знам, ако изпитва нещо повече към мен. Такова нещо обаче нямаше. Той дори не изпитваше желание да се докосне до мен, а точно обратното, бягаше така сякаш го отвращавам.
Завъртях се с гръб и затворих за миг очи, докато се опитвах едновременно да танцувам и да се концентрирам върху музиката, за да не мисля за всичко останало, защото ако продължавах щях да се разплача и този път нямаше да мога да обясня, защо го правя.