Домът на Клаус, Катерина и Ема /16 години по-късно/

- Значи се чувстваме по един и същи начин... - Отвърнах аз и надигнах поглед към него.
Дълго време лежахме гушнати в леглото и никой не казваше нищо. Нямаше и нужда от думи. Всичко беше идеално без да има думи. И двамата се нуждаехме от време, за да асимилираме какво точно се случи и какво предстои. Нещата бяха сложни, даже по-сложни отколкото трябваше да бъдат и с всяка изминала секунда сърцето ми се свиваше от страх, защото чувствах, че нещо лошо ще се случи. В съзнанието ми изникваше побеснялото лице на баща ми, на неговата майка, на моята майка. Скандалите, които без съмнение щяха да разтресат домовете ни за много дълго време и не бях съвсем убедена колко дълго Алек ще издържи, преди да се откаже от мен като всеки един дръзнал да ме погледне по по-специален начин.
Изведнъж вече не беше чак толкова идеално, а по скоро предопределено. Знаех точно какво ще се случи, когато родителите ни разберат.
- Трябва да отида до банята... - Надигнах се без желание и го погледнах тъжно. Той ми се усмихваше и тази негова усмивка, предизвика такава и у мен.
- Няма да се бавя... - Наведох се и оставих кратка целувка в края на устните му. Нямах смелост да му дам истинска целувка, защото не знаех как ще реагира. Измуших се изпод завивката и стъпих на земята с босите си крака. Хвърлих му един поглед през рамо, преди да се изправя и пак му се усмихнах. После обаче наистина побързах да стигна до банята. Наплисках лицето си с малко вода и прибрах все още влажната си, но доста развълнувана коса в небрежен кок високо на тила. Непослушни кичури се спускаха край лицето ми, но сега не беше момента да се суетя около косата си, обаче беше време да сваля мократа си рокля и да я сменя с нещо друго. Бързо изтичах до дрешника си и се намъкнах в някакви дънки, издърпах мократа рокля през главата си и си сложих първия потник, който намерих.
След няколко минути се върнах в стаята, където Алек седеше в края на леглото, гол до кръста и държеше главата си в ръце.
- Наред ли е всичко? - Гласът ми привлече вниманието му, но точно в този миг на врата се почука. Направо замръзнах на мястото си.
- Момент... - Извиках силно, за да надвикам музиката и ужасено гледах как Алек събира дрехите си от земята. Отворих врата на банята, точно пред която бях застанала и му направих знак да се скрие вътре. Минавайки покрай мен с обувките си и ризата си в ръка, той ме целуна по устните и се скри в банята, а аз се усмихнах. Тази целувка ми подсказваше, че не е размислил и все още е щастлив от случилото се, поне за сега.
На врата пак се почука.
- Идвам... - Извиках раздразнено и в следващия миг вече държах дръжката на врата. Преди да я дръпна обаче, тя се отвори рязко и още преди дори да осъзная какво се случва, силна болка прониза гърдите ми и аз изкрещях.

Обикновено аз бях в нейната роля и разпределях кога да тръгнем и кой да бъде първи. Странно, но за миг се почувствах употребен и ненужен. В следващия момент обаче осъзнах, че това е глупаво.
- Искаш да кажа истината или да излъжа? - Отвърнах на сладката й усмивка, след което се опитах да наглася скъсаната презрамката, така че да я прикрия с косата й. Това обаче не помогна, затова реших да направя нещо друго. Хванах здраво презрамката и я скъсах нацяло.
- Така е много по-добре. - Сега хората щяха да решат, че просто такъв е модела на роклята и никой нямаше да заподозре какво всъщност се е случило.
- Върви да намериш Ема, аз ще изчакам... - Тя понечи да тръгне, но аз я улових за ръката. Придърпах я рязко към себе си и я целунах като за последно, защото наистина можеше и да е за последно. После се отдръпнах леко и казах:
- И на въпроса... - Погледа ми за миг се разсея върху устните й. - Не, не се чувствам виновен... Никак дори.

Врата се затвори след Лети и почувствах една огромна празнота в себе си. Това чувство ми беше познато и от преди, но сега размерите му бяха застрашително огромни. Единственото обяснение което намирах се коренеше в факта, че вече познавах чувството на пълнота, то се появяваше когато съм с нея и сега, когато нея вече я нямаше празнотата ме завладяваше с пълна сила. Не ми харесваше, че тя ми действа по този начин. Това, че ми действаше по някакъв начин, само по себе си бе проблем. В живота си и отношенията си, винаги съм бил самостоятелен, не се влияех от никой и приемах зависимостите като слабост, а сега вече развивах зависимост и то към момиче. "Вземи се в ръце, човече! Трябва да се вземеш в ръце!" - говореше другото ми аз, но дори и то звучеше някак разтревожено и неубедително, сякаш осъзнаваше до каква степен съм позволил на чувствата ми към Лети да ме превземат.
Останах още няколко минути на дивана, загледан във врата, като бях твърдо решен щом прекрача прага на тази стая да се стегна. Имах нужда да бъда себе си, иначе щях да полудея. Въпроса беше колко и до каква степен бях променен от нея. Беше ли изобщо възможно пак да бъда същия? Имаше само един начин да разбера. Изправих се от дивана и поемайки си дълбоко въздух прекрачих напред, уверено и решително. Излязох в коридора и... чувствах се по абсолютно същия начин! Въздъхнах тежко и разтърсих леко глава. Това беше истинска лудост. Трябваше да намеря Лети!
Започнах да обикалям и да я търся. Не я виждах никъде край басейна. Предположих, че е още някъде в къщата и се върнах обратно там. Лутах се безцелно, но решен да я намеря и да говоря с нея или даже нещо по-добро от това, щях да я хвана за ръката и да я изведа навън, щях да танцувам с нея и после дори можеше да я изпратя до дома й.
Както вървях по коридорите в търсене на Лети обаче, изведнъж застинах на мястото си. Пред очите ми се разкри гледка, която само за миг преобърна целия ми свят. Лети лежеше на земята, мисля, че имаше и още едно тяло, но бях прекалено концентриран в нея, за да забележа нещо друго. Втурнах се към нея и се свлякох на пода, коленичил до тялото й.
- Лети? - Внимателно надигнах главата й.
- Лети! Отвори очи! - Нямах идея какво е станало, кой й е причинил това, чувах само как сърцето й бие, слабо, но все още биещо.
- Лети, чуваш ли ме? Отвори очи... - Отместих няколко кичурчета коса от лицето й.
- Чуваш ли ме! Събуди се! - Това си беше умолителна заповед, която наистина трябваше да изпълни, иначе от този град щеше да остане само пепел.
- Лети...

Лети бавно започна да идва в съзнание и да говори несвързани неща, но сега важното беше, че е будна и не виждах никакви сериозни рани по нея.
- Това сега няма значение... - Спокойно отвърнах аз и я повдигнах на ръце, изправяйки се заедно с нея.
- Ако не е, скоро ще бъде... - Но преди всичко трябваше да я преместя от твърдия, целия в стъкла под. Отнесох в в първата стая, изпречила се пред очите ми и за мой късмет имаше легло. Огледах внимателно навсякъде, дори и в банята и чак когато се уверих, че е празна, оставих Лети върху леглото. Погледа й блуждаеше и видимо беше ужасно объркана.
- Добре ли си? - Долу имаше купища вампири, щях да довлека някой тук, за да и помогне да се възстанови по-бързо ако е пострадала по-сериозно отколкото си мисля.
- Какво се случи? - Бях малко по-спокоен сега когато отвори очи, но това не променяше нищо. По всичко личеше, че някой се е опитал да я нарани. Въпроса беше защо и кой. Честно, идеше ми да избия всички, най-вече онзи в коридора и силно се надявах да е още жив, за да разбере какво е гняв.
- Кой беше онзи? Направи ли ти нещо? - Пак я обходих цялата с поглед. Имаше видими следи на борба. Доста смела беше, помислих си аз.

- Хей, хей... - Стиснах я малко по-силно за раменете и я принудих да легне отново. Беше съвсем видимо, че желанието и е много по-силно от възможностите, а не исках да се нарани допълнително.
- Може да имаш сътресение или нещо такова... - Опитах се да й обясня, за да не се опитва да става отново.
- Аз ще се погрижа за Ема, сигурен съм, че е добре... - Не знам какво точно си мислеше, че е видяла, но нямаше начин да е това което казва. В този град имаше ужасно много безразсъдни хора, но никой не беше чак толкова глупав и смел, че да направи нещо на Ема в собствената й къща при наличието на толкова много хора. Всъщност едва ли имаше много хора, които могат да й направят нещо. Тя беше безсмъртна, като повечето от това семейство и също като мен. От друга страна, Лети беше толкова ранима и крехка, че ако ще се тревожа за нещо то това със сигурност, щеше да е нейното здраве.
Обаче трупа в коридора не знаех как да си го обясня.
- Ема може да се защитава повярвай ми, сигурно е било някаква шега. Сега се успокой и не мърдай от тук, ще отида да намеря Алек, той сигурно е с нея, после всички отиваме в болницата, за да те прегледат. - Надявах се това да я успокои, но честно казано и аз започвах малко да се притеснявам. Нещо ставаше със сигурност, само че едва ли имаше общо с Ема. Бръкнах в задния си джоб и извадих телефона си.
- Сега се обаждам на Алек... - Обясних и аз. Беше по-добре той да ни намери, отколкото да я оставям сама. Можеше пак да я нападнат.

Стиснах здраво челюстта си и я взех на ръце. Толкова упорита беше, че направо ме вбесяваше. Не беше точно сега момента да спори с мен, но просто не ми оставяше друг избор освен да я взема със себе си.
Държейки я здраво в ръцете си, обиколихме целия първи етаж:
- Тук ги няма! - Казах раздразнено, защото бях сигурен, че са някъде навън и танцуват, но и аз не знам, защо продължавах да я слушам. Трябваше отдавна да е в болница, а не да търсим скъпоценната Ема, която бях повече от сигурен, че си е много добре.
- Хей, ти... - Провикнах се, когато видях едно момче да преминава през всекидневната. Той се обърна и разпознах лицето му. Беше първокурсник и чистеше съблекалните след момчетата, мечтаейки си някой ден да стане един от тях.
- Ела тук... - Той плахо пристъпи към нас и в очите му се четеше напрежение и някаква доза учудване, вероятно породена от факта, че Лети е в ръцете ми.
- Цяла вечност ли ще се бавиш. - Едва след тези думи, момчето се затича към нас.
- Виждал ли си Ема или Алек? - Бях сигурен, че знае кои са. Той поклати отрицателно глава. Гнева ми нарасна още повече. - Добре, тогава излез навън и ги потърси. Кажи на всички, че ги търся и когато ги намериш, искам да ги изпратиш при мен. Ясно ли е? - Той отново закима и за миг настана неловка ситуация. Седеше и клатеше глава, а аз се питах единствено:
- Какво още стърчиш тук? Върви ги намери! ВЕДНАГА! - Последното го изкрещях, защото губех търпение.
- Да проверим и горе... - Малко по-спокойно казах на Лети и се заизкачвахме по стълбите. Много се съмнявах да са на горния етаж, но бях сигурен, че няма да ме остави на мира докато не се убеди с очите си.
Влизахме от стая в стая и знаех, че по-късно ще съжалявам за това, познавайки много добре чичо си, но Лети беше права, нямахме време за губене, трябваше да я прегледа доктор, а очевидно нямаше да стане, докато не се увери, че Ема е добре.
Последната стая в дъното на коридора, беше стаята на Ема. Бях идвал няколко пъти като дете, но честно казано с нея не си бяхме чак толкова близки. По скоро се дразнехме, дори и като деца, всъщност особено като деца и не знаех как Алек успява да я изтърпи. Врата беше открехната, избутах я с крак и първо видях, разхвърляното легло, а после и... Минах в малко в страни и видях Алек проснат на земята до леглото на Ема. Лети постави ръка на устните си, сякаш за да сподави вика си. Моментално я пуснах на земята и колкото и бавно да ми се струваше, изчаках да се задържи на крака, за да я пусна изцяло.
- Сигурно просто е препил... - Не веднъж го бях виждал в подобна поза, макар че всичко изглеждаше ужасно странно и версията на Лети, която продължавах да отричам вътрешно, ставаше все по-реална.
- Хей, приятел... - Разтърсих го по рамото. - Алек, не е сега момента да спиш братле... - Преобърнах го по гръб и му забих шамари по лицето. Вонеше на алкохол от километри.
- Хей, Алек... Събуди се бе човек...

Пръстите ми се свиха и образуваха юмруци, с изпъкнали вени по ръцете ми. И двамата драматизираха прекалено много и се опитваха да ми кажат какво трябва да правя. Никой от тях не мислеше трезво и логично и май само аз бях наясно, че на Ема нищо не може да й се случи.
- Хубаво, но по спокойно и двамата. Ема е добре, сигурен съм. - Подкрепих Алек, който веднага щом намери баланс се оттласна от ръката ми и закриволичи пред нас, а аз и Лети, която бях хванал през кръста, вървяхме няколко крачки зад него.
- Добре ли си? - Попитах я докато вървяхме към къщата на Алек. Тя отговори положително, но знаех, че не е много добре.
- Майка му ще ти помогне... - Жалко, че не се сетих по-рано. Леля ми Ан, можеше да лекува и за нула време щеше да помогне и на Алек и на Лети, а после щеше да им каже това, което аз вече знаех, че Ема е някъде навън и се забавлява и нищо лошо не й се е случило...
Излязохме през главния вход и закрачихме по алеята към къщата на Алек, която беше съвсем близо, само на няколко метра.

Изпитвах огромна вина заради това което се случи и директното обвинение на Клаус към мен, не само беше основателно този път, но и ме караше да се чувствам още по-ужасно, защото благодарение на мен, се беше случило всичко това и дори не ми се мислеше колко по-зле можеше да бъде.
- Ник... - Въздъхнах тежко и притворих очи за миг, защото да, трябваше да разберем, кой и защо беше направил това, но нещо друго не ми даваше мира и ме притесняваше още повече.
- Ан е мъртва! - Припомних му аз, защото сякаш това за миг бе убегнало от съзнанието му. Имаше голяма вероятност със смъртта на Антея заклинанието да е паднало, което ни правеше още по-уязвими от обикновено и сигурността, с която се ползвахме до момента, вече бе мираж. Илайджа бе разстроен и обвиняваше нас за случилото се с Антея. Не се съмнявах, че Кол ще е първия, който ще напусне потъващия кораб, а Ребека... Тя сякаш живееше в свой собствен свят и я бях отписала отдавна. Страхувах се, че ще останем съвсем сами и няма да отнеме много време на Естер преди да ни открие.
- И не знам колко дълго Илайджа ще продължи да обвинява нас за това... - Дали вещиците в този град нямаше да се обърнат отново срещу нас и този път да не успеем да се защитим и опазим дъщеря си.
Бях ужасена от това което може да последва. Това беше смъртта на само един човек, а можеше да промени целия ни свят... Всъщност вече го променяше и за първи път в живота си изпитвах истински, сковаващ страх, но не заради себе си, аз винаги оцелявах, но се страхувах, че няма да успея да предпазя Ема...

стните ми леко потрепериха от неизречените думи, които напираха да излязат, но осъзнавах колко неподходящ момент би било да споря с него. Той не чуваше какво имам да кажа, освен ако не се припокрива с неговото виждане за нещата. През годините привидно нещата бяха станали различни, но всъщност си бяха все същите, защото благодарение на купола Клаус имаше всичко което желае на куп и никой не застрашаваше комфорта му. Бяхме живели с илюзията, че всичко е приключило и някак си не обръщахме внимание на някой неща и типичното поведение за Клаус беше да отрича и омаловажава всичко, когато започваше да губи почва под краката си. Искаше илюзията да продължи, но и двамата осъзнавахме, че във всичко което казва прозира голяма доза вероятност, която не беше на наша страна. Нямахме представа по какъв точно начин е загинала Ан и дали е успяла да прехвърли силите си на Алек. Да не говорим, колко по-опитна е Естер от него. Всичко което той описа започваше и завършваше с едно голямо "ако".
- Значи не виждаш никакъв проблем... - Поклатих леко глава и се засмях някак леко истерично. Имах чувството, че губя почва под краката си и всичко, целият ми свят се срива. Колко лесно само беше да се почувствам уязвима, което доказваше колко фалшива е била сигурността която съм изпитвала до сега. Бях изваяна от страхове и осъзнавах колко безпомощна съм...

Затворих очи и скрих лице на гърдите му. Не смятах, че е подходящ момент за почивка точно сега. Бяхме си почивали в продължение на 16 години и сега нямахме абсолютно никакво време за губене.
- Уплашена съм Ник... - Не знам как не го разбираше. Току що някой си бе позволил да посегне на дъщеря ни, може би щеше да го направи отново, а можеше и да няма тази възможност, защото ако купола е аут, Естер щеше да убие всички ни.
- Не сме били по-уязвими никога преди... - И този път ми се струваше, че ще имаме много повече врагове от колкото сме способни да се справим. Илайджа сякаш се беше обърнал вече срещу нас, а Алек бе просто едно дете, също като Ема. Кол от години мечтаеше да се махне от тук, а Ребека със сигурност щеше да заеме страната на Илайджа или щеше да последва примера на Кол и щеше да напусне този потъващ кораб.
- Някой си позволи да нападне дъщеря ни... - От очите ми отново потекоха сълзи.
- Имам чувството, че полудявам... - Трябваше да се уверя, че поне Кол ще остане тук. Трябваше да говоря отново с Елизабет.
- Аз й причиних всичко това... - Ако бях тук, тя никога нямаше да изпита болката, която бе изпитала. Отровата все още бе в организма й и дори сега виждах, че се измъчва. Не бях в състояние да наблюдавам как дъщеря ми агонизира по моя вина. Имах нужда да ангажирам ума си с нещо друго, иначе наистина щях да полудея.

Отдръпнах се няколко крачки назад и се обърнах с гръб, скръствайки ръце на гърдите си.
- Мисля, че трябва да напуснем града... - Беше много вероятно купола вече да не съществува, което означаваше, че сме изложени на огромна опасност. Нещата в града бяха нестабилни, а и извън него. Можеше да се превърне в истински ад, ако останем тук.
- Още сега... - Погледнах за миг към Ема. Трябваше да я защитим и това беше единственият начин, за който се сещах в момента. Имаше достатъчно вещици в града, можехме да използваме някоя от тях, за да направи заклинание, което да ни скрие поне докато измислим какво ще правим след това.
- Достатъчно силен враг имаме в лицето на майка ти, за да се справим и с враговете си тук...

Намръщих се още повече, защото ми беше писнало да споря с него за всяко едно важно и съдбоносно решение, което касаеше живота ни. Никога нямаше да стигнем до консенсус, в крайна сметка винаги се случваше така, че или да нямам избор или да бъда принудена по друг начин, за да се изпълнят неговите желания.
- Няма да го правя отново... - Казах аз и се обърнах към него, поглеждайки го право в очите.
- Няма да водя този спор отново... - И определено нямаше да разчитам на някакъв хлапак, за да спаси дъщеря ми, докато стоя и бездействам.
- Трябва да свърша нещо... - Не можех да остана повече тук и да наблюдавам как тя страда. Да, беше ужасно да изоставя дъщеря си, точно в такъв момент, но наистина имах нужда да прочистя съзнанието си и да проверя опциите си, да взема решение какво ще правя и предвид ситуацията, не мисля, че имах много време, за да реша, затова трябваше да съм бърза.