Апартаментът на Елизабет /16 години по-късно/

Направо бях полудяла от притеснение, защото Ваалет никога до сега не беше правила нещо подобно. Когато Том ми се беше обадил, за да ми каже, че си е тръгнала от бара с Крис, направо побеснях и чакането не успокои нещата, направи ги още по-изнервящи.
- Къде беше? - Изобщо не ме биваше с отглеждането на деца. Всичко беше ужасно трудно и не знаех как да стигна до нея. Постоянно ме държеше на дистанция и се опитвах да й дам свобода и време, за да ме почувства като нейно семейство, но сякаш колкото повече се опитвах, толкова повече удрях на камък.
Не приемаше подаръците ми, искаше да работи, все едно това не беше нейният дом, а живееше под наем и се чудих какво ще измисли след това. Вероятно щеше да поиска да си делим сметките. А сега и това! Излиза с някакво момче, без дори да сметне да ми каже къде е и дали е добре. Все повече ме приемаше като някой чужд човек, който по скоро й беше хазяин, на който не дължи обяснение за нищо.
- Защо не ми се обади? - Опитвах се да запазя спокойствие, но истината беше, че ми идеше да убия някой.

- Пари за какво?! - Не ми беше казвала, че иска кола и защо по дяволите щеше да говори с него за това, а не с мен?
- Защо не ми каза, че искаш кола? - Може би грешката беше моя, трябваше сама да се досетя, че вероятно ще иска.
- Ти... - Почти извиках, но бързо се удържах и поех дълбоко въздух, защото не можех да й се ядосвам, че излиза с приятели или пък, че иска нещо което всички други имат.
- Не знаех, че ти и Кристофър сте приятели. - Знаех единствено за Ема и сега се чувствах страшно глупаво, защото сякаш нямах представа за нищо от това което се случва в живота й.
- Ваалет, аз... - Пристъпих към нея, а тя отстъпи крачка назад и по лицето й се изписа страх. Направо се стъписах и застинах на мястото си. Страхуваше ли се от мен? Защо? Толкова ли страшна й изглеждах?
- Какво има? - Попитах неразбиращо. - Знам, че може би не си си представяла нещата точно така и съжалявам, че не оправдавам очакванията ти, но... Опитвам се! Наистина се опитвам да ти харесва тук и да ти харесва да бъдеш с мен, но наистина не знам какво трябва да направя, за да ме допуснеш до себе си.

Въздъхнах тежко и честно казано вътрешно полудявах, защото нямах представа как изобщо си беше втълпила тези глупости:
- Това ли е което си мислиш, че се случи? - Поклатих невярващо глава и погледнах в страни, за да събера мислите си.
- Никой не ме е принуждавал да правя нищо. - Казах след кратко мълчание. - "Съдът" те присъди на мен, защото настоях за това. - В този град не съществуваше нещо подобно като съд, особено когато се отнася за някой като нея и въпреки, че все още беше човек, някой ден можеше да не бъде вече.
- Това е просто формалност Ваалет. Не си тук защото някой ми е казал, че трябва да бъдеш. Тук си, защото искам да си тук и искам да се грижа за теб, но най-вече искам да ми позволиш да го направя! Не знам каква тежест мислиш, че представляваш за мен, но грешиш... Ужасно щастлива съм, че си тук! - Не бях до нея през цялото време, защото имах и други задължения, но това не означаваше, че за мен тя е в тежест.
- Никога не си ми била в тежест и съжалявам, че така те карам да се чувстваш. - Не можех да си представя какво й се върти в главата.
- Ще ме направиш ужасно щастлива ако ми позволиш да задоволявам капризите ти. Ти си единственото ми истинско семейство, което ми е останало. - Същото се отнасяше и за нея.
- И се надявам, че някой ден ще ме почувстваш като твоето семейство, защото ние сме семейство и искам да знаеш, че всичко това тук е твоят дом. Вероятно не е като в къщата която си живяла и ако тук не ти харесва, може да си намерим друго място. И ако искаш да имаш кола, не е нужно да работиш или да мислиш за това колко струва... Аз просто... Просто ме остави да се грижа за теб, става ли? Позволи ми да бъда ако не нещо друго, то поне човек, на когото може да разчиташ за всичко... Защото съм и винаги ще бъда...

Погледнах я невярващо и сега аз не знаех какво да кажа. Чувствах се отговорна за това, че се чувства по този начин и че не съм се погрижила по-рано за нея, заради глупостта и упоритостта си, но сега щях да поправя всичко това.
- О, Ваалет... - Бързо отидох до нея и я прегърнах силно, макар и тя да остана неподвижна и не отвърна на прегръдката ми, нямаше значение, защото не беше и нужно да го прави.
- Никъде няма да ходя... - Отдръпнах се леко назад и я погледнах в очите, държейки я за раменете.
- Няма значение какво ще направиш... Ще останеш с мен, колкото дълго пожелаеш, защото само ако не ти харесва да живееш с мен, може да потърсим някакъв друг вариант, но аз винаги ще се грижа за теб, без значение дали това ти допада или не, защото както вече ти казах, ти си моето семейство, а семейството се грижи един за друг. - Пак я прегърнах и я задържах един дълъг миг в обятията си.
- Ти се грижеше чудесно за баба си, но сега е време някой да се погрижи за теб и искам този някой да бъда аз. Не съм ядосана, че се прибра по късно или, че не ми се обади, просто се разтревожих ужасно много, че може нещо да ти се е случило, особено когато разбрах с кого си тръгнала. - Въздъхнах тежко и погалих лицето й.
- Не искам да ти се случи нищо лошо и може би понякога с теб няма да бъдем на едно мнение за нещата и ще се ядосваме една на друга, но това няма да ме накара да те обичам и искам по-малко в живота си. Не искам да се тревожиш за нищо повече. Ще ти купим нови дрехи и кола и всичко което пожелаеш, защото парите са най-малкият ни проблем... Освен това, ти заслужаваш всичко това. Няма защо да се страхуваш, защото винаги ще бъда до теб, каквото и да се случва! Трябва да знаеш това!

Споменаваше го доста често през последните няколко минути и това никак не ми хареса. Не ми харесваше това, че се е виждала с него и определено не ми харесваше, че иска да го вижда отново.
- Не мисля, че това е добра идея миличка... - Поех дъх отново и се опитах да бъда спокойна и да не й забранявам още сега да се вижда с това момче.
- Освен това, ще е страхотно ако заедно ти изберем първата ти кола... - Усмихнах се подканващо.
- Какво ще кажеш? Утре след училище ще те взема и ще отидем на пазар. Ще хапнем някъде навън, когато краката вече не ни държат от обикаляне по магазините. - На мен ми звучеше доста забавно и щеше да ми е много приятно да го направим.
Освен пазаруването обаче, сериозно трябваше да помисля и за частта с жилището. Обожавах това място и не исках да го напускам, но не беше достатъчно голямо за двете ни. Трябваше ни повече пространство и тя трябваше да има истинска стая, която да подреди както пожелае. Тази която имаше сега, не се беше променила с нищо, освен че тук там се мярваше и нещо нейно.
- Може би трябва да започнем да си търсим и ново местенце, такова което да харесва и на двете ни... - Всичко сочеше, че тук не се чувства добре и на място, а исках да се чувства като у дома си.

Ако не беше използвала думичката моля накрая, още сега щях да й изнеса един урок по добро възпитание.
- Добре, но... - Въздъхнах и станах от дивана като отидох да открия чантата си и да намеря портфейла си. Извадих една от кредитните карти и се върнах при нея, като й я подадох.
- Имам няколко условия... - Бях добра в сключването на сделки и воденето на преговори и знаех когато някой иска нещо, а тя наистина искаше да си избере кола с това момче и не беше просто защото му беше обещала. Струваше ми се, че го харесва, но това беше проблем, с който щях да се справя по-късно.
- Първо: Никаква работа повече! Второ: Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, ще използваш тази кредитна карта. - Още сутринта щях да вкарам достатъчно пари в нея.
- Ще я оставя без лимит, но ще следя за какво харчиш парите. - Не ми се искаше да ги пръска за наркотици или нещо такова.
- Може да си купиш каквото поискаш и дори това нещо да са обувки за пет хиляди, просто не ги харчи за... Наркотици или да си направиш татоировка или нещо такова... За тези неща ще трябва да ме питаш, а от сега мога да ти кажа, че отговорът е НЕ! - Трябваше да имаме някакви правила.
- С други думи, харчи колкото искаш за кола, лаптоп, дрехи, телефони и всякакви такива неща... - Погледнах я изпитателно.
- Също така, повече не си изключвай телефона! Ако излизаш с приятели, искам да знам къде си и кога ще се прибереш. И понеже съм готина, няма да имаш вечерен час, но когато ми кажеш, че ще се прибереш след работа искам да се прибереш след работа! - Схвана смисъла на това което исках да й кажа.
- Имаме ли сделка?

- Тогава за мен ще е огромна удоволствие да те изведа на пазар. - Казах аз и станах от дивана, за да си налея чаша вино. Бях изтощена и имах крещяща нужда да се отпусна най-накрая. Вече си беше вкъщи и беше добре.
- Гладна ли си? - Попитах, докато си наливах вино. - Има китайско и... - Отворих хладилника, за да погледна какво има вътре.
- Остатъци от снощната пица, както и мляко с изтекъл срок на годност... - Което изхвърлих веднага. Нямах навици да готвя или пък да пазарувам храна, защото обикновено не се хранех вкъщи, но сега трябваше да започна да променям тези си привички, защото Ваалет не можеше да се храни постоянно с някакви боклуци.
- Май ще трябва да минем и през някой супермаркет, когато ходим на пазар...

Засмях се тихичко и пак въздъхнах вътрешно. Придобивайки все по-голяма представа за това какъв е бил предишният й живот, съжалявах все повече, че бях послушала баба й и не се бях месила в живота им. Тя беше категорична в това, че трябва да стоя на страни от живота на Ваалет, защото си мислеше, че аз съм виновна за всичко което се бе случило с майка й. Тя не желаеше да има нищо общо с живота на върколаците и не желаеше да ги познава. Мразеше толкова много всичко свързано с това, че дори нямах представа как изобщо се беше влюбила в брат ми, чиято внучка щеше да бъде Лети, ако той все още беше жив.
- Това е повече от прекрасна идея. - Имахме нужда от един такъв ден, не просто, за да се разкрасим, но и за да се опознаем повече. Исках да познавам по-добре това прелестно създание, което ми напомняше толкова много на майка си и може би дори и на брат ми.
- Само трябва да ми кажеш в колко свършват часовете ти и ти обещавам един страхотен ден по женски. - Беше обещание. Щях да се постарая да й хареса, за да може да го повторим отново.

- Мога и ще го направя, но вече е доста късно и е време за сън, затова... - Не ми се искаше да я изпращам да си ляга точно сега, когато май най-накрая бяхме стигнали до етап, в който можехме да говорим за нещо, но наистина беше станало късно.
- Аз ще разчистя тук... - Казах, когато тя тръгна да разтребва.
- Измий си зъбите и право в леглото, а утре ще ме питаш за всичко което искаш да знаеш за майка си... - Отидох до нея и пак я гушнах.
- Двете с нея много си приличате и тя щеше да бъде много горда, че си се превърнала в толкова красиво и умно хлапе... - Целунах я по челото и после се отдръпнах.
- Сега върви да спиш. Утре си на училище. - Щяхме да говорим повече утре.

Бях се погрижила Ваалет да има що годе нормална закуска. Бях взела някакви кроасанчета и истинско мляко и сок, нещо с което да се засити докато стане време да ядат в училище.
- Май имаш сериозна непоносимост към дрехите си, а? - Попитах я докато минаваше покрай мен и слизахме надолу по стълбите.
- Цялото това "Не харесвам дрехите си и нямам какво да облека", свързано ли е с някое момче? - На такова ми приличаше. Имаше всички симптоми на влюбена тинейджърка, която се опитваше да привлече вниманието на някое момче. Просто се надявах да греша и въпросното момче да не е Крис.
Не виждах какво толкова и имаше на дрехите. Фа, може би бяха малко скучни, но си бяха съвсем нормални дрехи за училище. Всъщност една част от мен наистина харесваше тези дрехи, защото покриваха по-голяма част от нея.
- Защото ако е, искам да знам всичко. - Типично по женски любопитно казах аз.

През целият път се усещаше едно напрежение, което правеше мълчанието от страна и на двама ни, доста неловко. Усещах, че вече съжалява и до някъде започнах да съжалявам и аз, че бях направил всичко това. Лети изобщо не заслужаваше да й разбивам сърцето, а май точно това щеше да се случи, защото не бях от момчетата които си търсят гаджета, а тя вероятно очакваше нещо такова да се случи или пък започваше да осъзнава, че няма да се случи.
Спрях колата пред бара и изгасих двигателя. Тя понечи да излезе, но я улових за ръката й я спрях:
- Прекарах си много хубаво тази вечер. - Казах й аз и с два пръста хванах едно кичурче от косата й и го сложих зад ухото.
- Не се притеснявай, няма да кажа на никой какво се е случило. Това ще си остане нашата малка тайна. - Чак когато го казах на глас осъзнах колко грубо звучи, но вече беше късно да си върна думите назад.
- Имам предвид... Знаеш... - И аз не знаех как да обясня какво точно искам да кажа.
- Ако се притесняваш от това че ще кажа на някой и после цялото училище да разбере...

Проследих погледа й и мъжа когото гледаше наистина беше чичо ми Кол.
- Спокойно... - Не изглеждаше така сякаш е притеснен, а сякаш тъкмо идваше. Носеше някакъв плик в ръцете си, който беше с логото на френската пекарна. Явно носеше закуска. Сбръчках леко вежди. Ако идваше със закуска, значи Елизабет трябваше вече да се е прибрала. По дяволите, изругах на ум и точно в този момент, погледът на чичо ми срещна моя, което направо ме накара да изтръпна. За първи път ми се случваше да се почувствам като хванат в крачка, макар до сега да се бе случвало стотици пъти. Тоя път обаче се притесних.
- Идва насам... - Казах на Лети, която беше залегнала и чичо ми още не я беше видял, но щеше ако продължаваше да се приближава.
- Остани тук, аз ще го разсея, а ти се прибери и да се надяваме, че Елизабет не е забелязала, че не си си в леглото. - Отворих врата на колата и излязох, оставяйки Лети вътре.
- Не е ли много рано да се напиваш? - Направих няколко бързи крачки, за да пресрещна чичо си, възможно най-далеч от колата и минах така, че той да не гледа вече към нея, за да може Лети да се прибере незабелязано.
- Какво е това? - Посочих плика, който държеше и се чудех какво да кажа, че да задържа вниманието му по-дълго.