Барат (16 години по късно)

Престъпването на правила и ограничения ми беше нещо като хоби. Например, бях получил категорична забрана да идвам в този бар и май само това, че баща ми ще не беше разбрал ме спасяваше от наказание, обаче намирах това място за не чак толкова скучно пък и за почти всичките ми приятели беше като втори дом, затова и нямаше как да се цепя от колектива.
Така и не бях разбрал защо ми е забранено да идвам тук, обаче мислех, че има нещо общо с мацката която го държеше. Баща ми не я харесваше изобщо. Това обаче какво общо имаше с мен? Той не харесваше дори и чичо ми Кол, което сега като се замисля, можеше да се дължи и на факта, че той живее със същата тази мацка.
Лети изведнъж се появи от някъде и гласът й ме стресна леко. Така бях задълбал в теориите си, че даже не забелязах кога е дошла. Разтърсих леко глава и я погледнах. Какво изобщо правеше тук? После забелязах тефтерчето и химикала в ръцете й и като върнах малко лентата назад, се сетих й какво ме беше попитала.
- Няма начин! - Възкликнах и се изсмях.
- Не ми казвай, че заработваш джобни, като сервитьорка! - Това щеше да означава пълна катастрофа. Скромните впечатления които имах за нея, ми подсказваха, че тази работа хич не е за нея. Когато и да я видех в училище или се препъваше или се блъскаше в нещо, общо взето беше страшно непохватна. Не си я представях с табла в ръце. Както казах, пълна катастрофа.

Познавах Лети от... Замислих се за миг, всъщност я познавах от както се помня. Не е като да нямахме общи неща. Първо семействата ни, после познатите ни и не на последно място братовчедка ми. Лети се мъкнеше навсякъде с нея. Общо взето бяха като ин и ян, неразделни и толкова различни. Докато едната (Ема) не й млъкваше устата, на другата май едва сега за първи път чувах гласа й откакто бяхме деца и си играехме в парка. Спомнях си, че тогава ме дразнеше адски много. Постоянно се карахме за нещо, даже май веднъж и бях залепил някаква дъвка в косата и се наложи после да й я отрежат. Бях сигурен, че още ме мрази заради това.
- Една бира. - Каза сухо и се огледах. Май не се майтапеше и наистина работеше тук. Явно положението беше доста сериозно, щом я бяха накарали да работи.
- Хей.. - Изведнъж я улових за ръката, преди да е тръгнала. Тя се закова на мястото си, а аз осъзнах, че съм я стиснал здраво. Моментално пуснах ръката й.
- За какво е всичко това? - Огледах я от главата до петите, уж за да визирам престилката, която носеше, но забелязах и нещо друго. Тя вече съвсем не беше малко момиченце и определено имаше доста хубаво тяло.
- Сервитьорка в бар?! - На колко изобщо беше? - Не беше ли от клуба на отличниците? Какво си направила, че да те накажат така?

Да помага с парите? Сигурно се шегуваше или нещо съвсем и хлопаше дъската. Сега като се замисля не беше смешна шега, ако е такава, а ако не беше съвсем в ред, разбирах защо си няма и приятели. Докато мислех над всичко това, тя за малко не се пльосна на земята и само благодарение на бързите ми рефлекси и добрата ми воля това не се случи.
- Казах ти, че не ставаш за тази работа. - Изправих я на крака и изчаках секунда две, за да се уверя, че стои на краката си, след което я пуснах. Били ни зяпаше.
- Гледай къде ходиш бе. - Гледах го лошо, така както само аз можех и по онзи начин, по който всички изпитваха страх. Дори беше вече досадно, защото май целият град знаеше какъв съм и не смееше да ми се изпречи на пътя. Така и трябваше, но да си заобиколен от страхливци, си беше отегчаващо.
- Хайде, ще отидем на бара, преди да си се пребила някъде. Няма да рискувам докато ми носиш бирата да й се случи нещо. - Подканих Лети и я хванах през лакътя, като я забутах към бара. По-безопасно за всички, включително и нея, ако седеше зад него.

Сетих се, че Лети си няма родители, затова живееше при мацката, с която чичо ми Кол излизаше. До колкото бях чувал, живееше от не много дълго време с тях. Мисля, че нейната баба, също беше починала и на практика си нямаше абсолютно никой, освен онази мацка, която и беше някаква леля или нещо подобно. Изненадах се колко много неща знам за нея всъщност. Даже не подозирах, че в мозъка ми се съхранява подобна ненужна информация.
- Мога да говоря с чичо ми Кол, убеден съм, че ще излезе по-евтино да ти дават джобни, вместо да работиш в бара. - Така де, сигурно търпяха страшни загуби докато тя е на смяна.
Още не можех да асимилирам как е възможно да я накарат да работи. Май трябваше да кажа и на майка ми или по-добре на другите ми чичовци, че чичо Кол има сериозни финансови проблеми, щом е стигнал чак до там, че да експлоатира непълнолетни. Засмях се вътрешно. Едва ли той имаше нещо общо с това. Сигурно онази Елизабет тормозеше Лети и затова тя работеше в бара. Е, щях да й направя услуга и да говоря с чичо ми за това.

Вдигнах ръце във въздуха, сякаш развявах белия флаг на примирието. Боже колко нападателна само беше тази малката.
- Все тая! - Казах.
- И без това едва ли ще изкараш дълго на тази работа. - Казах заядливо, защото вече не й съчувствах, а ме дразнеше. Просто исках да помогна, ама това не ми беше силната страна, пък и тая заядливка нямаше нужда от помощта ми. Всъщност имаше, просто не я искаше и именно това ме дразнеше най-много.
- Сигурен съм, че си я получила само защото си новият домашен любимец на шефката. - Засмях се подигравателно, показвайки й колко любезен съм бил до сега. Ама така ставаше, когато не могат да оценят доброто ти държание.

Нямаше как да не дочуя разговора, защото се водеше на метър от мен. И отново бях напълно шокиран, че правеше всичко това, за да събере някакви си две хиляди. Та, аз можех да ги пръсна за по-малко от час и никой нямаше да забележи.
Направих физиономия, която не можех да прикрия, дори и да исках. Тази Лети, беше пълно куку. Хрумна ми, че мога да й го върна като организирам две или три от мажоретките, които за половин час, щяха да съберат сумата, обаче това щеше да е доста гадно, защото щеше да я унижи. Не, че не си го заслужаваше, заради тия приказки как искала сама да си изкарва парите, но после щях да се разправям с Ема, а ако братовчедка ми тръгнеше да ми чете морал, Алекс щеше да я последва... Поклатих глава. Да, щях да навлека повече неприятности на себе си. Можех обаче да й оставя бакшиш, който да покрие сумата и да не се налага повече да се излага, като сервира на застаряващи пияници. Пък и щях да си направя услуга, като огранича вижданията ни, сам в рамките на училище.

Един от недостатъците да живееш в този град, беше това, че нямаш голям избор. Човешките момичета, бяха забавни, но недостатъчни, защото вече бях се наситил на всяка една от тях. С изключение на няколко, които бяха толкова зле, че даже и след десетата бира, нямаше да се превърнат в принцеси. Беки и Наташа, бяха перлите в короната ми и бях оправил и двете, по различно време, следващата цел, може би трябваше да бъде, да го направя и с двете едновременно. Още повече, че бях убеден, че ще се навият, защото както бях споменал и по-рано, нямаше кой знае какъв избор, а аз бях възможно най-добрия избор за всички тях.
- Беки, знам че ме желаеш, обаче въздуха доста се сгъстява, когато си се увисила на врата ми. - Не бях точно в настроение за нея, в момента. Клонях повече към Наташа, която кротуваше на стола от другата ми страна.
- Съжалявам. - Изчуролика Беки и с нескрито разочарование седна на мястото си. Погледнах я.
- Няма нищо. - Не биваше да съм прекалено груб с играчките си. Понякога трябваше да им галя и егото.
- Какво ще правиш тази вечер Наташа? - Вече бях насочил вниманието си към нея.
- Ти какво искаш да правя? - Отвърна на въпроса ми с въпрос и мръснишкият й поглед, ме накара да се усмихна дяволито.
- Искам да ми бъдеш екскурзовод. - Намигнах й закачливо.
- Тогава ще ти покажа всички забележителности, които се крият под и над, тези два хълма... - Говореше за гърдите си. Ухилих се до уши.
- Така си и мислех. - Засмях се и се обърнах към бара. За миг бях изгубил Лети от погледа си, а когато я намерих видях, че се е забила в някакъв учебник. Завъртях очи от досада.
- Още една бира. - Казах и плъзнах празната бутилка по бара, като мислено я накарах да спре, точно до нея. Можех да правя такива неща и още страшно много други, благодарение на силите, които притежавах.

Не ми беше по вкуса да се заяждат с Лети, обаче тя ясно беше изразила желанието си, да не се опитвам да й помагам, затова и не се намесих. Беки беше по-настъпателната и вероятно се дължеше на факта, че току що я бях игнорирал. Усещах вибрациите на завист и гняв, които се разнасяха от нея и това малко или много ме радваше, защото моето друго аз, наистина се хранеше от нещастието на другите.
Бети не спря да се заяжда с Ваалет, а на мен това вече започваше да ми писва. В началото беше забавно, обаче ми доскучаваше прекалено бързо от плоските й злобни коментари.
- Беки, скъпа, не бъди зла. - Погледнах към нея и се ухилих.
- Скоро хубавичкото ти личице, ще позеленее, а никой от нас не иска това нали? - Не, че защитавах Ваалет, това беше последното нещо което исках да правя, но Бети просто ме дразнеше с хапливите си коментари, пък и Лети сякаш не беше в състояние да й отвърне, което ме дразнеше още повече, защото на мен се осмеляваше да отговаря.
- Ами толкова е...
- Достатъчно! - Не я оставих да завърши. Избутах Наташа от себе си и се изправих срещу Беки. - Това ме отегчава! - Казах го така сякаш моето добро настроение беше най-важното нещо на света.
- Намери си по-интересно занимание от това, да избиваш комплекси или го прави някъде далеч от мен. - Трябваше да си знае мястото и ако не си затвореше голямата уста, щях да й покажа, че не е много по-различна от Ваалет и това, че тя не й отвръща не значи, че може да й говори както си пожелае.

Лош ход от страна на Бети. Едно беше да се занася с Ваалет, съвсем друго беше да вдига моя мерник, защото аз далеч не бях толкова беззащитен като непопулярната приятелка на братовчедка ми. С две думи, можех да сдъвча и изплюя Бети, точно за две секунди.
- Перхидролената ти главица, сама ли достигна до това "гениално" заключение? - Изсмях се аз.
- Трябва да ти кажа скъпа, че мисленето хич не ти се отдава и е много по-добре, когато просто седиш и мълчиш! - Ама че глупава беше тази Бети, как изобщо можеше да си помисли, че харесвам Ваалет.
- Разбирам, че комплексите ти от пълната липса на какъвто и да е умствен потенциал, започват да изплуват на повърхността, а злобата съвсем замъглява всеки проблясък на съзнанието ти, и да подценяваш Ваалет е нещо простимо, но да си мислиш, че може да ми говориш така е направо смешно.
Аз харесвах съвсем различни момичета от това зад бара и нямаше начин да спра вниманието си там, но беше доста подценяващо някой друг да си го мисли. Не, че Лети беше грозна. Не! Тя дори можеше да бъде и от топ мацките в града, стига да не беше толкова сдухана.
- Сега вече може да си ходите! - След като бях казал каквото имах да казвам и определено си бях изгубил желанието за обиколка по хълмовете на Наташа, тези двете беше време да си заминават, иначе можеше и да не съм чак толкова мил.

- За какво? - Попитах изненадан. О, не и тя беше решила, че я защитавам! Ама какво им ставаше днес на всички, изобщо не ми пукаше за чувствата на Лети и бях на мнение, че ако иска може и сама да си ги защити, както беше направила по-рано с мен.
- Не ми казвай, че си мислиш, че съм те защитавал?! - Само като я гледах как ме гледаше и ми ставаше ясно, че точно това си мисли.
- О, Лети, скъпа! - Казах със страдателна усмивка. - Аз не съм рицар на бял кон и не спасявам девойки във беда, както казах и на тях, просто стана досадно. - Отпих от бирата си и се облегнах назад.
- Ще ти дам обаче един съвет. - Наведох се напред, облягайки ръце на бара. - Зарежи тая работа с бара. Това място не е за теб. - Мислех го наистина и щеше да е хубаво ако ме послуша.
- А, ако решиш да не послушаш съвета ми, тогава по-добре се научи как да отвръщаш на момичета като Беки и Наташа, защото ако не се научиш, винаги ще се държат с теб така както преди малко. - Малко ми ставаше жал, че се отнасят с нея по този начин. Не бяха нищо повече от нея, дори лети ги превъзхождаше с това, че все пак имаше нещо в главата. Да, може би бяха напълно безполезни знания, които нямаше да й помогнат в ситуации като тази, обаче пак беше повече от нищо.

Гледах как Лети бавно и механично си взима учебниците и дрехите и се приготвяше да си ходи. Не знам защо се мъчех изобщо да говоря с нея или да правя нещо за нея, но за първи път в живота си изпитвах нужда да спася някой от страданието му, защото каквито и да ги говореше бях убеден, че ще е много по-щастлива, ако просто се затвори в стаята си, както сигурно правеше, ако не й се налагаше да работи. Надигнах се и извадих портфейла от задния си джоб. Оставих стотачка на бара, за бирите, които струваха доста по малко и не чаках за ресто. Просто се изправих от стола си и пресрещнах Лети, на излизане от бара:
- Още е много рано, за прибиране. - Хванах ръката й.
- Ела с мен, искам да се поразходим малко. - Взех чантата й, която бе увесила на рамото си и я прехвърлих през глава.
- Хайде, не бъди скучна. Обещавам, няма да боли! - Гледаше ме така сякаш исках да я отведа към сигурна смърт, а това което наистина исках е просто да я измъкна за малко от дупката, в която работеше и живееше.

Толкова досадно беше това мрънкане и спазване на правила. Кой изобщо имаше все още вечерен час? Никой! Пък дори и да имаше, защо винаги трябваше да го спазва?
- Към най-хубавата нощ в живота ти. - Отвърнах простичко и кратко, без да изпадам в излишни обяснения или уточнения за мястото, защото и аз не бях сигурен къде отиваме. Просто исках да я изведа навън и да й покажа нещо различно от това което вече беше виждала.
- Първо ще отидем до магазина. - Все пак когато вече имах някаква идея какво ще правим, реших, че ще е добре да се запасим с малко пиячка.
- Чакай тук. - Оставих я пред магазина и знаех, че когато изляза тя ще бъде точно там, защото каквото и да приказваше, вътрешно искаше да почувства какво е да живееш.
Взех едно стекче бира и го платих на касата. Не се бавих много. Върнах се при нея и се усмихнах.
- Хайде, колата ми е ей там. - Кимнах към возилото и тръгнах на там, но този път, без да я влача за ръката. Надявах се, че ще е достатъчно умна и ще ме последва сама, най-малкото от любопитство.
Отключих колата и тъкмо щях да влизам,когато я видях да стърчи със скръстени ръце на гърдите от другата страна и да ме зяпа втренчено:
- Какво?! - Попитах с досада. - Казвай се! Знаеш как се прави нали? - Тя не помръдваше. Започвах вече да се изнервям. Да не би да очакваше да й отварям врата? Божичко защо все задавах въпроси, на които предварително знаех отговора? Въздъхнах и затворих очи, броейки до десет. Трябваше да се успокоя. Заобиколих и й отворих врата, не ми се искаше да се разправям с нея, точно сега.