Домът на Клаус, Катерина и Ема /16 години по-късно/

Поклатих леко глава и казах:
- Не можеш! - Нито той, нито пък аз можехме да предотвратим, нещо което все някога щеше да се случи.
- Това е нещо което ще се случи. - Взех лицето му в ръце и го накарах да ме погледне, за да види, колко сигурна съм в това което щях да кажа след това.
- Но няма да е в тази нощ... - Познавах прекрасно дъщеря си и знаех, че не би направила нищо прибързано и необмислено, особено в пълна къща с деца.
- Познаваш я Ник... - Въздъхнах тихичко.
- Тя е твоя дъщеря, наистина ли вярваш, че ще направи нещо което не желае или нещо за което не е готова? - Защото не беше готова. Дори не беше влюбена, което все още ме възпираше от кръвопролития.
- Разбирам всичко което чувстваш в момента, защото се чувствам по същият начин, но... преди всичко искам да бъде щастлива и ако организирането на парти за рожденият й ден, би я направило щастлива, не виждам защо да я лишаваме от това, заради нещо което няма да се случи сега... - Плъзнах ръцете си надолу и ги прибрах към себе си, после подобно на него се загледах напред.
- Трябва да й дадем по-голяма свобода Ник... Трябва да й дадем възможност сама да избира приятелите си... Да се учи от грешките си... - Погледнах за миг към него.
- Не желая да се чувства като в затвор, а ние да бъдем нейните надзиратели... Тя е наша дъщеря! Искам да бъде щастлива! - Не желаех да се превръща в мен, а щеше да се случи точно това ако контролирахме всяко нещо в нейният живот.

- Никой не може да бъде чак толкова очарователен, колкото теб... - Погалих малко егото му и се усмихнах, но си беше самата истина. Той носеше обаяние, което не приличаше на никое друго.
- Ник... - Поех дъх. - Не мога да повярвам, че ще го кажа, но... - Отново направих кратка пауза. - Имаш много грехове, но точно този не е един от тях... Никой от нас не е искал точно това и не е виновен за това. - Може би Антея, но едва ли и тя е осъзнавала какво точно извършва когато запечатва града.
- Не знам какво се е случило днес и защо Ема беше разстроена, но повярвай ми, нямаш вина за това. - Бях убедена в това, също така вярвах, че Ник е добър баща и всичко което правеше, го правеше, защото я обича и не беше нещо което дори самата аз не бих направила.
- Тя е просто... Още не е осъзнала, че... - Въздъхнах и поклатих леко глава, защото това, че имаше толкова ниско самочувствие за себе си ме изненадваше. И двамата с Ник страдахме от егоцентризъм, а тя дори не осъзнаваше колко е специална.
- Още не е намерила мястото си в този град и съм сигурна, че е въпрос на време да се случи... И това което ние може да направим е да не й пречим да го намери... - Частта с всяването на страх у всички не работеше в нейна полза.

Засмях се лекичко и го целунах по устните.
- Обичам предизвикателствата! - Отвърна аз и отново го целунах. После леко се отдръпнах назад и пак го погледнах.
- Ще измисля нещо... - И това нещо определено не включваше къщата на някой от братята или сестра му.
- Нищо няма да се случи! Обещавам! - Устните ми за пореден път докоснаха неговите.
- А ако някой нарани дъщеря ни, ще трябва да се наредиш на опашката... - Може би не си спомняше, но аз също не бях от най-милите хора на света.
- Искаш ли да ти донеса питие? Изглеждаш така сякаш имаш нужда от нещо силно...

На лицето ми засия една много доволна и щастлива усмивка:
- Знам! - Отвърнах самонадеяно и се засмях тихичко, но след това го целунах още веднъж.
- Добрата новина е, че и аз все още те обичам. - Натъртих на все още, защото беше хубаво да се закачам с него и го правех честно. Всъщност правехме го постоянно когато не трябваше да потушаваме някой проблем, а проблеми никога не липсваха. За да се запази спокойствието в този град, не беше чак толкова лесно нещо, въпреки, че всички осъзнаваха в какво положение се намираме и как всяка една искра може да се превърне в истински проблем.
- Искаш ли да чуеш още една добра новина? - Той ме погледна въпросително и кимна в знак на съгласие, а аз пак се усмихнах.
- Мисля... По скоро съм убедена, че ще бъде за цяла вечност...

Засмях се жизнерадостно, но винаги му личеше когато просто се преструва на ревнив и може би това се дължеше на факта, че нито в този град, нито в някой друг имаше мъж, способен да се конкурира с него за вниманието ми. Отдавна бях отдала тялото и сърцето си, само на един единствен мъж и това беше той. Никой, абсолютно никой не можеше да се състезава с него.
- Кой?! - Попитах разсеяно уж наистина не се сещах за кого говори.
В мен се надигаха странни вълни на желание и привличане към Ник. Намирах го за толкова неустоим. Прекрачих го и се притиснах в него, като жадно впих устните си в тези на Клаус. Понякога имаше такива моменти, в които привличането ми към него не беше в състояние да се контролира и нямаше очевидна причина да се появи и все пак ме връхлиташе като ураган. Това беше един от тези моменти и в главата си вече пресмятах колко време ще ни отнеме да стигнем до къщата за гости, която беше малка престройка към основната къща.

- Може би... - Отвърнах многозначително и пак впих устни в неговите. Не ми се говореше в момента. Желаех го ужасно силно.
- Но не може да отречеш, че методите ми ти допадат... - И сякаш за потвърждение на думите ми, той се изправи заедно с мен и само след секунда, вече бяхме в къщата за гости и нетърпеливо разкъсвахме дрехите си. Желанието и на двама ни можеше да се усети от километри и си беше точно това, желание! Чисто и неподправено привличане и нужда да бъдеш с другия.
- О, Ник... - Беше ме приклещил към една стена и бе впил устни във врата ми, докато нетърпеливо разкопчаваше дънките си. Вече бях погълната от страстта и възбудата, а не бяха минали повече от няколко секунди.

За толкова много години, се бях научила да изразявам всичкото си удоволствие и наслада, по един малко по-сдържан начин, защото вече не бяхме само аз и той и тези моменти, освен че се случваха по-рядко, винаги бяха съобразени с факта, че не живеем сами и нашата прекрасна дъщеря имаше точно толкова изострен слух, колкото и нашия.
- Обожавам те... - Тялото ми се разтапяше от удоволствие в неговите ръце. Може би едно от предимствата да не консумираме толкова често любовта си, ни позволяваше да изпитваме толкова голямо удоволствие когато го правим. Обожавах да го усещам в себе си. Обожавах когато ме кара да се чувствам по този единствен и неповторим начин. Толкова желана и специална за него. Обожавах когато той ме желаеше, но най-вече обожавах начина по който ме любеше. Тогава той ме караше да се чувствам като истинска жена... Като най-специалната жена...
- Ник... - Един сподавен вик на удоволствие се изтръгна от гърдите ми и усетих как се разливам по него. Кулминационният момент бе настъпил и сякаш цялата тази страст изригна с всичка сила в тялото ми, разтрисайки ме напълно. Чувството беше божествено!

Сбръчках леко вежди. Първо ние не бяхме съпруг и съпруга. Никога не сме били и нямаше да бъдем. Не ми харесваше тази терминология. Освен това дори и да искахме, нямаше как да бъдем нормално семейство, просто защото не бяхме нормално семейство. Изглеждах като по-голямата сестра на дъщеря си, дори понякога това да ни нарича мама и татко звучеше странно. Мразех когато той и Ема се опитват да са обикновени и нормални, защото никой от нас не беше такъв.
- Ще ти спестя времето. - Заиграх се с гърдите му и започнах да рисувам някакви въображаеми кръгчета и фигурки.
- Според всички книги се справяш чудесно и броят на "Мразя те!" е доказателство за това. - Засмях се и го погледнах, после станах сериозна и казах:
- Справяш се повече от добре и според мен. Ема те обожава, аз също и ако не се справяше, това нямаше да е така... Сериозно, това днес нямаше нищо общо с теб... - Трябваше да говоря с Ема и да разбера за какво беше всичко това.
- И все пак смятам, че Ема има проблем, с който трябва да й помогнем да се справи. - Обичах дъщеря си точно такава каквато е, но въпреки това исках да я направя по-уверена в себе си.

Въздъхнах тежко и се поизправих леко, подпирайки се на гърдите му. Беше си втълпил някакви неща и нищо не можеше да го разубеди. Истината беше, че той и тя имаха много по-голяма връзка отколкото аз и тя. Приличаха си много повече и това, че днес му беше отворила толкова бързо, само показваше още веднъж, че тя се нуждае от него.
- Ник, просто трябва да спреш... Ема те обича и също си споделя с теб... - Нещата не стояха така както той ги представяше.
- Днес го направи и мисля, че това щеше да е всичко което щеше да каже, дори и да бях аз на твое място. Освен това е откровена с теб. Каза неща които можеше да не казва пред теб и все пак го направи и това е така, защото те обича и ти има доверие... - Ема спореше не само с баща си, правеше го и с мен. Беше готова да спори с всеки, който не прави това което тя иска. Всеки тинейджър го правеше.
- Нямаме тайни, но ако ме помоли да запазя нещо в тайна, ще го направя и съм сигурна, че ти би направил същото, затова не може да искаш от мен да ти казвам тайните й... Когато се почувства готова ще ти ги каже, бъде сигурен... - Той беше мъж, естествено, че Ема щеше да търси съвети от мен за всички женски неща, но това не ни правеше по-свързани.
- Това за което наистина трябва да се тревожим и двамата в момента е факта, че днес дъщеря ни почти в прав текст ни каза, че се чувства обичана по задължение и ми се струва, че не правим достатъчно, за да й покажем, колко много я обичаме... и колко невероятна е всъщност...

- Именно! - Освен факта, че знаех какво е да бъдеш под постоянен контрол и не исках това за дъщеря си, другата причина да се опитвам да й давам по-голяма свобода бе факта, че тя на практика не можеше да бъде наранена, не и физически. Беше силна, умна и й вярвах, че може да се пази. Също така знаех, че е много малко вероятно някой в този град, дори да се осмели да я докосне и все пак това не ме спираше да се грижа за нея от дистанция. Не мисля, че някога някой от нас щеше да я изложи на опасност и имаше неща за които просто нямаше как да получи позволение, но ние бяхме нейни родители и понякога с риск да ни намрази, трябваше да вършим неща които на нея не й допадат.
- Няма да спираме да се грижим и тревожим за нея, просто ще... го правим по-дискретно, така да се изразя. - И за това мисля, че щеше да се съгласи с мен.
- Тогава може да започнем да чуваме по често "Обичам те" и "Ти си върха", пред "Мразя те". - Засмях се тихичко и го целунах.
- Трябва да ти призная, че имах много съмнения в началото и не мислех, че ще се получи нещо, но ти ми показа, че греша... Справяш се много по-добре отколкото си мислиш и знам, че ти е ужасно трудно, но си заслужава да продължаваме тази борба със самите себе си, заради дъщеря ни...

Засмях се и го целунах:
- Разчитай на това. - Казах му аз и въпреки, че ми харесваше да се гушкаме, трябваше да се махаме от тук.
- Време е да се обличаме, преди някой да ни е спипал и открил тайното ни място... - Доста често тази престройка бе използвана като укритие за бушуващите ни хормони и за сега вършеше идеална работа.
Поизправих се и започнах да се приплъзвам по леглото. За щастие аз нямаше какво толкова да обличам. Бельото ми вече беше на парчета и не ставаше за нищо, а роклята все още си беше на мен, само трябваше да я пооправя и издърпам надолу. След като го направих, вдигнах ризата на Ник и му я подхвърлих. За жалост и тази чудесна риза, след това изпълнение щеше да замине в коша, защото копчетата и бяха изпокъсани, а на места дори бях успяла и да я разкъсам, но какво да се прави.

- Добро утро. - Поздрави ни тя и първо целуна баща си по бузата, после удостои и мен с тази привилегия и се настани на мястото си, като през това време Нанси, вече й сервираше закуската. Нанси беше жената която се грижеше за домакинството. Не можеше да се справя сама, защото къщата беше прекалено голяма, но беше с нас още от както Ема се беше появила на бял свят и й имахме достатъчно доверие, че да я пуснем в дома си.
- Спах чудесно. - Отговори тя на баща си и се нахвърли на закуската си.
- Ох, Нанси, много е вкусно... - Лицето на Нанси грейна и тя каза:
- Много се радвам, че ви харесва г-це Ема.
- Стига вече с това госпожице. - Не за първи път бяха водили този разговор и всички знаехме края му, но изглежда щяхме да си го припомним отново.
- Простете ми госпожице Ема, но...
- Няма но, Ема е достатъчно.
- Но... - Ема я скастри с поглед и Нанси измърмори:
- Ще се опитам гос... - При което всички се засмяхме, защото някой навици трудно се променяха, пък и не виждах какво толкова лошо имаше в това да й казва госпожице, дори ми звучеше сладко.
- Остави Нанси на мира и се връщай към закуската си. - Казах аз, а Нанси ме погледна в знак на благодарност, че съм я измъкнала.
- А вие как спахте? - Гледаше към Ник, затова и оставих той да й отговори.