Домът на Клаус, Катерина и Ема /16 години по-късно/

- Много бързаш да ме изгониш от вкъщи май? - Подхвърлих аз съвсем сериозно и някак сърдито, въпреки че в действителност просто се закачах с баща ми.
- Да не би да си организирате таен купон, на който не съм поканена? - Продължих с покер лицето, което остана сериозно като маска.
- Защото все пак и аз живея тук и ако вие може да си организирате приеми и купони, трябва да следва да мога и аз да го правя или поне да присъствам на тях. - И двамата с майка ми трябваше да се видят от страни. Изглеждаха така сякаш съм ги спипала на местопрестъплението, нищо че само се будалках с тях.
- Нали Нанси? - Погледнах към нея, а тя за малко да получи удар, защото се чудеше какво да каже.
- Това не е моя работа госпожице Ема. - Пак с това госпожице. Май никога нямаше да си го избие от ума.

Едва се сдържах да не се разпищя и заподскачам от щастие. Знаех си, че ще се съгласи накрая, но не вярвах, че ще стане толкова бързо и така лесно без да се налага да правя нищо.
- Повече съм от съгласна. - Възкликнах аз и вече не можех да се сдържам, скочих от стола си и го разцелувах в знак на благодарност. Това щеше да направи деня ми още по-хубав и не само този ден, но и всички останали до рожденият ми ден.
- Много ти благодаря... - Не знаех как да изразя благодарността си, че се беше съгласил.
- Това моментално те превръща в баща на годината! - Трябваше да му направя статуетка, като тези които му правех като малка. Всъщност не, трябваше да е нещо по-добро от тях, за да се запази за по-дълго. Вече имах идея дори как ще изглежда, само трябваше да се направи.
- Сетих се нещо... - Пуснах го и пак го погледнах сериозно.
- Бащите на годината карат дъщерите си на училище. Мисля, че е крайно време да започнеш да го правиш и ти! - Знаех, че ще му хареса ако го направи и на мен също щеше да ми хареса. Може би така и по-лесно щях да започна да приемам, че той не е по-различен от всички други бащи, защото без значение колко силен и могъщ беше, за мен той си беше просто моят баща и аз не исках да го карам да се чувства виновен за това.

- Мислех да ти го спестя, но тя отдавна получи този приз. - Подразних го малко и му се засмях. Шегувах се разбира се, но той беше прав. Трябваше да й се отдаде заслуженото, че беше успяла да извоюва тази битка за мен.
- Благодаря ти мамо.. - И нея също целунах и после си взех раницата.
- Добре, вече може да тръгваме. Готова съм. - Изчаках баща ми да отиде за ключовете и използвах момента да благодаря още веднъж на мама, като се разбрахме след училище да започнем подготовката. Нямаше да си правя други планове, освен ако не изникнеше нещо наистина важно.
Баща ми дойде и аз излязох на алеята, а той отиде да изкара огромният си черен джип от гаража. Харесвах тази кола. Струваше ми се толкова огромна и лъскава. Тъкмо щях да се кача, когато покрай нас мина колата на Крис, който ни поздрави едва едва по неговият си нахакан тежкарски начин с кимане на глава и после направо профуча по алеята, вдигайки пушилка от гумите, които изсвистяха. Погледнах към баща ми и се зачудих какво ли си мисли в този момент. Сигурно ако имаше син, щеше да иска да е точно като Крис, който въпреки, че ми беше братовчед, понякога беше доста отвратителен, даже и с мен.

Имаше моменти в живота ми, в които се чувствах така сякаш съм на точното място в точното време. Напълно щастлива и сякаш нямаше нищо, което да застраши това щастие. Живеех за тези моменти. Те ме караха да се чувствам истински жива.
- Звучи ми като перфектната вечер. - Филми и пуканки, аз, майка ми и баща ми! Какво повече можех да искам?
Влязохме навътре и аз се качих към стаята си, за да се преоблека и да си оставя нещата, а после слязох при родителите си, като както винаги се насочих към хладилника. А докато се чудех какво ми се яде, разказвах как точно е минал деня ми. После баща ми се оттегли в кабинета си, а ние с мама се концентрирахме върху обсъждане на рожденият ми ден.

Двете с мама се спогледахме и засмяхме, защото дори нещо толкова простичко като гледането на филм, минаваше под патронажа на баща ми, който май дори не се усещаше, че отново издава заповеди, но в случая беше нещо което можеше да му простим.
- Добре, аз се заемам с филма. Храната е ваша отговорност. - Всички се съгласихме, че така ще е най-добре.
- И без гъби... - Провикнах се от хола, където вече се бях заровила в издирването на нещо, което не сме гледали до сега и което ще допадне и на трима ни.
След дълго чудене и избиране, се спрях на три филма, от които да изберем един и ако имаме настроение за още след него, можеше да изгледаме и някой от другите.
- Пицата е на път. Купата с пуканки на лице! - Съобщи мама и остави две големи купи пълни с адски добре ухаещи пуканки на масата пред дивана. През това време баща ми пък събираше още възглавници, за да ни е удобно.
- И така... - Вдигнах първият диск в ръката си. - Първият вариант: Ромео и Жулиета, класическа драматична история която да разплаче всички ни. Вторият: Ной. Много ефекти, епична история, обещаващ трейлър. Третият вариант: Кой е баща ни? Това трябва да е нещо върху което да се посмеем. - И така това бяха предложенията ми и сега очаквах за и против.

В крайна сметка избрахме филма за Ромео и Жулиета и поне аз останах доволна, след като го изгледахме. Оказа се доста добре режисиран и изигран от актьорите. Е, този Ромео не беше като Леонардо ДиКаприо, но беше почти толкова добър.
След като изгледахме филма реших, че е време за сън. Не че толкова ми се спеше, просто след всичката кола и пица, които бях поела, ми беше толкова тежко, че имах нужда да облека нещо по-свободно като пижамата си например и да се излегна на леглото си, не привита на дивана.
Пожелах им лека нощ и се качих в стаята си и както всяка вечер първо минах през банята, за душ миене на зъби, после си облякох нощницата и се пъхнах под завивките.

Рожденият ден на Ема

Още не бях отворила очи и вече се усмихвах, защото днес беше моят рожден ден и на този ден, повече от всякога се чувствах обградена и засипана с любов от своите най-близки хора. Обожавах този ден заради усмивките, тортата, това, че всички любими същества за мен, моето семейство и моите приятели се събираха и празнуваха заедно с мен, обичах подаръците, дори и всичкото внимание с което ме обграждаха всички. Можех да си пожелае всичко и то щеше да е мое.
Почувствах празничния дух още с отварянето на очи. Лети вече се беше събудила и нахлузила парти шапка на главата си, а в ръце държеше малко кексче с една свещичка. Първото пожелание дойде от нея, а то след себе си повлече още много. Родителите ми, фейсбука ми бе гръмнал от известия с поздравления, но така и не успях да прочета всички, просто защото баща ми почти насила ме измъкна от леглото за традиционната закуска. Всичко беше точно толкова хубаво колкото всеки друг път и за мен познато, но за Лети беше нещо ново, но дори и тя се забавляваше с шегите на родителите ми и за първи път от доста време бях забелязала усмивката на лицето й.
След закуската ни остана малко време, за да се приготвим за семейния обяд в моя чест, на който се надявах, че ще присъстват всички, но най-много желаех да видя Алек. Това беше първият ми рожден ден, в който деня ми не започваше именно с него. Винаги, дори и като деца откриваше начин да ме събуди с някаква изненада. Предполагам този път нещо го беше възпрепятствало или пък присъствието на Лети, го бе въздържало да предприеме нещо.
Към обяд всички започнаха да пристигат като по часовник. Първи бяха чичо Илайджа и майката на Алек, но него самия го нямаше, но не посмях да попитам къде е, въпреки, че се разтревожих какво може да е станало, че все още да го няма. Получих прекрасен подарък от тях, както всяка година до сега. След тях дойдоха и леля Ребека и бащата на Крис, които също още никакъв го нямаше, но сега вече можех да предположа къде е и Алек. Вероятно двамата с Крис бяха заедно. Последен към нас, както винаги се присъедини чичо Кол, който този път си водеше компания, Елизабет, с която всички знаехме, че се вижда, но никога не бе идвал под ръка с нея. С тяхното идване обаче настроението рязко се промени и леля Ребека хвърляше странни погледи на Елизабет, а чичо Кол и чичо Дейвид, се гледаха на кръв. Ан и Илайджа се опитваха да разведрят обстановката с интересни истории, които разсмиваха ако не някой друг, то поне мен и родителите ми. Всъщност май само ние петимата бяхме в добро настроение и не забелязвахме странното поведение на всички останали. Е, аз забелязвах това на Лети и после щях да я питам какво й има, че дори и днес е така тъжна, но не исках да го правя пред всички.
Алек и Крис така и не се появиха, което ме разочарова наистина много. Не се изненадвах от Крис, защото той винаги пропускаше всичко, но този път достигна върха пропускайки дори и моя рожден ден. За Алек обаче, нямах никакво оправдание, защото от всички той ми липсваше най-много и след като бях спряла да се тревожа, че нещо му има, защото бях чула, че говори с майка си по телефона, започнах да се ядосвам, защото какво по-важно от рожденият ми ден можеше да има?
С радост можех да заявя, че нямаше кръвопролития на обяда, но и знаех, че нито моите, нито родителите на Алек биха позволили другата по-импулсивна половина от семейството да се избие. Като цяло денят не вървеше по план, не само защото двама от семейството ги нямаше, но и колкото  да се опитваха да го прикрият, всички усещаха напрежението.
В късния следобед си тръгнаха и последните ми гости и отново останахме само родителите ми, аз и Лети. Мама се качи при нас да ни помага с косите, роклите и грима, докато баща ми едва си намираше място и го чувах как крачи на долния етаж и преобръща чаша след чаша. Беше напрегнат защото след малко нямаше да има контрол над мен и дома си и изобщо над нищо което щеше да се случи тук тази вечер и това сигурно го убиваше.

Нямах никакво желание да ходя на тъпия рожден ден, защото знаех кой ще бъде там, но нямах никакъв избор, защото откаченият ми чичо Клаус на практика не ми остави такъв. Във всичко намираше заплаха за скъпоценната си Ема, а тя си беше повече от добре и никой даже не си помисляше да й направи нещо лошо. Беше безобидна точно колкото и една муха, даже и толкова досадна.
- Искаш да знаеш какъв ми е проблема ли? - Заядливо казах аз и погледнах Алек.
- Проблема ми е, че всички смятат, че имат право да ми казват какво трябва да правя! - Първо новоизлюпилия се сводник чичо ми Кол, според когото не трябваше да наранявам Лети. После параноичния ми чичо Клаус, който си мислеше, че съм бавачка на дъщеря му. Родителите ми, които имаха претенции с кого и къде мога да ходя. Приятеля ми, който просто не можеше да приеме факта, че не ми се говори... Да продължавам ли да изброявам?
- Не ми пука за тъпия рожден ден, на тъпата Ема. Не ми пука ако ще й да я убият ритуално, всъщност ще ми направят услуга, защото повече ням да влизам в ролята на бавачка, на някой който даже не може да бъде убит.

Погледът ми стана още по-зловещ и беше способен да убие всеки със студенината, която лъхаше от него:
- И това трябва да ме интересува защото? - Попитах злобно и още по-изнервено. Не знаеше какво беше станало и нямаше представа за какво говори, иначе нямаше да ми дава точно Лети за пример. Не можех да се побера в кожата си точно заради нея и заради онова което беше станало и тъжните й големи очи, когато си тръгвах от дома й, след като ни бяха спипали. Нямах представа какво става с нея от тогава, но гаджето на чичо ми Кол още не бе цъфнало пред врата ми, за да ме убива, затова предполагах, че няма представа какво е станало. Алек също не знаеше нищо, значи Лети също не се беше раздрънкала пред Ема.
Не бях се вяскал и в училище от както се беше случило всичко това, защото не исках и не можех да рискувам да я видя, а сега отивах право в устата на вълка.

- Знам... - Казах аз й и направих знак да не казва нищо подобно отново, докато родителите ми са тук. Тя не беше свикнала с това, но аз се бях научила да си подбирам добре думите които употребявам докато те са наоколо.
- Много ти отива тази рокля. - Побързах да сменя темата и протегнах ръце към нея, помогнах й да се изправи и я накарах да се завърти. Наистина беше много красива тази вечер.
- И косата... - Поклатих глава в знак на възхищение и одобрение.
- Ще засенчиш дори и мен, пък уж аз трябваше да съм най-красивата тази вечер. - Казах го с добро чувство и на шега, но пък си беше самата истина. Ваалет сияеше както никога преди и макар да не я възприемах като конкуренция, защото беше моя приятелка, определено тази вечер щеше да обере погледите на всички.
Долу се вихреше трескава подготовка за партито край басейна и дори имаше група както беше обещал баща ми. Погледнах през прозореца към градината и се усмихнах. Задният ни двор изглеждаше по-красив от всякога с фонтани от шампанско, пуншове и какви ли не напитки и храна, а за по-претенциозните имаше мокър бар с професионални бармани, които щяха да ни забъркват коктейли. В басейна плуваха надуваеми дюшеци и играчки, цветя... Цялата къща беше в балони и светлини, дори имаше и сцена за групата, които в момента настройваха инструментите си и вероятно всеки момент щяха да започнат да свирят.
- Виж... - Извиках я. - Много хубаво става нали? - Ами ако не дойдеше никой? Даже и Алекс го нямаше...

Сам изпуфтях нервно, защото в момента и той ме дразнеше ужасно много с неговите заключения, кого съм харесвал и кого не и кой щял да е там и кой не. Не ми беше нито до нея, нито до тях, но със сигурност щях да се натряскам яко и това щеше да ми помогне да преживея тази вечер.
Карах ужасно бързо и не ни отне много време, за да стигнем до къщата на Ема. Спрях колата и пред нас изскочи някакъв клоун, който беше решил, че ще му дам да ми паркира колата:
- Това направо е върха! - Измърморих под носа си и сам паркирах колата си. Що за идиотщина беше това? Леля Кат сигурно се бореше за приз за светско събитие на годината. Със сигурност щеше да го спечели, защото и без това само тя си организираше подобни префърцунени партита. Те двамата с чичо ми обичаха показността и я демонстрираха по всеки възможен начин и във всеки възможен момент.
Отправихме се към входната врата, която беше широко отворена, чакаща през нея да влязат гостите. Още нямаше никой май, или поне аз не виждах друг освен подобни на пингвини от обслужващия персонал.
- Здравейте момчета.- Обади се познат глас и двамата с Алек се обърнахме. Беше Катерина естествено. Дойде и поздрави всеки от нас, като даже получихме й целувка.
- Здравей лелче... Мислех, че ще е без родители...
- Тъкмо се приготвяхме да тръгваме. - Отвърна тя и всичките ми гимии потънаха отново, защото тъкмо се бях зарадвал, че няма да се наложи да оставаме.
- Защо се забавихте толкова много? Липсвахте ни днес. - Завъртях очи и казах.
- Дълга история. Ще си налея нещо за пиене. - И понеже си се чувствах като вкъщи директно се насочих към алкохола, който добре знаех къде се намира, оставяйки Алек да се оправя с бъдещата си тъща.

Знаех, че ако има нещо което баща ми обича, повече от майка ми, то това бях аз и макар доста често да се дразнех от прекомерната му загриженост спрямо мен, се опитвах да разбера неговият страх. Знаех, че цялото това нещо се дължи на травми от миналото, които бяха причината за недоверието му понякога дори и към собственото си семейство.
"Раздялата" ми напомняше на първия ми учебен ден, в който той за първи път се наложи да ме остави да отида някъде сама, без него майка ми или някой друг. Стоеше в продължение на седмици пред училище и ме чакаше да свърша и всеки път когато излизах, виждах облекчението в очите му. Тази вечер бях видяла подобен страх в очите му, защото ме оставяше съвсем сама, без надзор и знаех, че когато се прибере и види, че всичко с мен е наред, ще видя същото облекчение в очите му:
- Не изперквай, това са само няколко часа. - Прошепнах му докато бях в прегръдката му и даже ми стана мъчно, че му причинявам всичко това.
Мама успя да го убеди да тръгват преди аз самата да се предам и да му кажа, че може да остане, ако пожелае.
След само няколко минути на врата се почука и почти изтръпнах, защото помислих, че е отново той и е променил решението си за всичко това, но после чух гласът на Алек и изпитах огромно облекчение. Най-накрая беше дошъл и въпреки, че още му бях ядосана, се радвах, че е тук.
- Така ли и какво е то? И само не казвай, че партито без родители е за предпочитане пред семейните обеди... - Казах аз и скръстих важно ръце на гърдите си. Щях да си придам малко важност преди да му простя.

- Дано да е хубав, защото повярвай ми, ако не ми хареса ти ще си първия излетял от къщата с тежки физически наранявания. - Говорех му все още малко сърдито и заканително, но вече ми беше минало. Беше ми минало още щом го видях на врата по-ослепителен от всякога, но все със същия свой чар, който подкосяваше краката ми.
Измуших едната си ръка и я протегнах, подсказвайки му къде искам да видя подаръка си. Той се подсмихна лекичко по онзи неговия си начин, който спираше сърцето ми и вече всяка сянка на недоволство от моя страна се изпари. В главата ми се въртеше само колко красив е в момента и как обожавам всеки негов жест. Обожавах гласът му и смехът му. Обожавах го целия.
Той бръкна в задния си джоб и понечи да извади подаръка, но спря за миг и ме погледна и в този миг времето сякаш спря. Този капан на погледа му... Божичко, направо щях да умра тук на място.
- Взел си ми подарък нали? - Бавеше се прекалено много, а трябваше да кажа нещо, за да спра да си представям устните му върху своите.