Домът на Клаус

- Да, разбира се, че имаме. - Тя не се бави много в събирането на багажа си, защото сякаш знаеше какво точно ще вземе и от къде да го вземе. Един куфар обаче не й стигна, взе цели два и един по малък, в който направо събра всички гримове, парфюми и каквото там имаше върху тоалетката й. Взе си някакви неща от банята, но не знам какви точно, защото не я последвах там. Когато се върна я погледнах любопитно и попитах:
- Защо, какво ти се върти в красивата главица? - Не смеех да предполагам, нищо, че имах предпочитания. Ан обаче бе безкрайно непредвидима личност и никога не знаех какво точно си мисли.
- Между другото тук сме сами и никой не може да ни чуе. - За всеки случай реших да загатна за моите предпочитания, които надявам се щяха да влязат в нейните планове.

Може би наистина правеше всичко това защото иска да ме предпази, мен и дъщеря ни, но това изобщо не беше начина.
- Доверието е нещо взаимно Ник и не можеш да изискваш от мен да ти се доверявам, когато ти изобщо не вземаш под внимание от какво имам нужда аз... Дори не може да приемеш факта, че не желая да се храня в момента. Унижаваш ме през цялото време... И се държиш с мен сякаш аз нямам никакво право на глас... Какво съм за теб? Някой който покорно трябва да изпълнява нарежданията ти? Дори нямаш представа от какво има нужда това бебе... То... Аз съм мъртва от две хиляди години... Наистина ли мислиш, че бебето което е в мен има нужда от нещата, които едно обикновено бебе? - Вече не знаех как да му обясня.
- Задушаваш ме... Всичко което искаш от мен и тази твоя любов и загриженост... Не мога повече... Просто ме задушаваш... По-силна съм от колкото си мислиш и повярвай ми, оцелявала съм в продължение на две хиляди години, без да си около мен, затова сега просто престани... Мога да се грижа за себе си и за детето си, твоята роля във всичко това е съвсем проста... Това бебе има нужда от твоята кръв и това е всичко... Това е всичко което аз искам от теб... Така че запази загрижеността си за някой друг, аз нямам нужда от нея... Нито бебето ми...

Дори не можех да прикрия доволната си усмивка, когато я усетих върху себе си. Въпреки всички проблеми и неща които се бяха случили, желанието ми да бъда с нея не се бе изпарило и за секунда. Долавях и нейното. Излъчваше го почти през цялото време, което отдавах на факта, че това е някакъв начин, по който тя да се справи с проблемите си. Още в мотела бях усетил, че по този начин се опитва да заглуши болката си, но нямаше проблем, защото това беше нещо което помагаше и на двама ни за миг поне да забравим за всичко останало и да получим някакъв покой.
Не си губех времето в това да я събличам. Страстите прекалено бързо се бяха разгорещили и просто разкъсах блузата, с която беше. Щях да купя нова на Ребека. Защо всъщност мислех за Ребека в момента. Гърдите на Ан бяха точно пред мен и аз не се сдържах и започнах да ги обсипвам с целувки, като през това време едната ми ръка я придържаше за кръста, а другата пълзеше по бедрата й и леко набираше единия край на полата й.
Целувките ми се сипеха една след друга и където сварех. Дишаше толкова влудяващо, че направо ме побъркваше. Пръстите ми запълзяха още по-нагоре по бедрата й, а нейните вече разкопчаваха дънките ми. Докато се усетя и вече ме беше избутала назад в леглото. Разкопча дънките ми и ги изхлузи леко надолу, заедно с боксерките ми, а аз просто изгарях за нея и не можех да чакам повече. Всичко се случваше ужасно бързо. Сега и двете ми ръце бяха под полата й и вместо да се мъча да събувам бельото й, просто го отместих леко в страни и проникнах в нея, а удоволствието, което изпитахме и двамата ни накара да истенем силно.

- Не мога! - Извиках ядосано и станах от леглото.
- Не разбираш ли? - Спрях в средата на стаята и го погледнах. - Мисля, че грешиш... Мисля, че грешиш за всичко още от самото начало и няма начин да се съглася с това, не и сега когато имам нужда от теб, за да спася детето ни... Всичко което правиш застрашава живота на всички ни, много повече от това което аз искам... - Поех си дълбоко въздух и не знам имаше ли смисъл пак да му обяснявам в каква огромна грешка се намира.
- Естер е една от най-могъщите вещици, може би най-могъщата и е жива... Отново! Колко време си мислиш, че ще й бъде необходимо, за да развали заклинанието и да се добере до коловете? Ами ако заради цялото това време, което изгубихме заради абсолютно безполезната вещица, която едва върна силите си, а сега дори няма представа какво да прави с тях... Ако Естер вече е стигнала до коловете? Ще те убие! Ще убие мен и ще убие бебето... Дори и да не ме убие, то ще умре, защото има нужда от твоята кръв... Губим ценно време, в това да бъдем бавачки на някаква новоизлюпена вещица, която се интересува само от това как да вкара брат ти в леглото си... И твоето прочувствено събиране със семейството? Илайджа се опита да ме убие не веднъж, дори след като знаеше за бебето. Ребека просто чака удобен момент, за да направи същото, особено сега когато знае за него и ти ми говориш, че искаш да ме защитиш? Че искаш да защитиш него? Как Ник? Като оставяш оръжие, което може да убие всички ви, някъде там незащитено и ме принуждаваш да бъда с хора, които ме мразят и желаят смърта ми не по-малко от Майкъл? Трябваше да вземем коловете отдавна и може би, вече щяхме да имаме един проблем по-малко... И ако бяхме потърсили истинска вещица, може би няколко, нямаше да е толкова трудно да върнем майка ти в отвъдното, където и е мястото... Затова спри да казваш, че се опитваш да защитиш мен или бебето, защото не е така...

Не, не можеше да бъде толкова жестока, не и когато тялото ми жадуваше за освобождение. Изправих се и рязко я преобърнах под себе си, като сега тя щеше да се моли за милост. Задвижих се диво в нея и дори преди още да е осъзнала. Ръцете ми минаха по бедрата й и ги разплетоха от кръста ми, за да мога да се движа по-свободно в нея. Това й харесваше. Търсеше го и щях да й дам онова което иска. Този лошият Илайджа, който можеше да я покори за миг.
Тласъците ми бяха груби и диви, но не се притеснявах, че мога да я нараня, защото стенанията й се бяха превърнали във викове на удоволствието, а тялото й просто се разтапяше. Усещах как соковете й се стичат по мен и това говореше, само колко много й харесва:
- Внимавай какво си пожелаваш... - Казах в ухото й и пак навлязох до край в нея, изпълвайки я цялата. Беше така стегната й тясна, че направо ме побъркваше чувството да бъда в нея. Не исках никога да свършва. Исках да останем заключени тук в този миг, завинаги... Изгубени един в друг... Изгубени в един свят на удоволствието, който сами бяхме сътворили.

Поклатих невярващо глава. Продължаваше да настоява и даже вече си мислех, че не осъзнава, в каква огромна опасност излага всички ни. Не просто мен и бебето, а цялото си семейство, за което така бе загрижен.
- Господи, ти наистина не разбираш нали? - Как можеше да е толкова глупав и твърдоглав.
- Семейството за което така се тревожиш, ще изчезне още преди да мигнеш, ако Майкъл и Естер вземат коловете... Тези колове са единственото нещо, което може да ви убие... Не просто Майкъл. Може да убие теб, Ребека, Илайджа... Може да убие всички ви... - Какво му ставаше? Не виждаше ли какво наистина се случва? Идеше ми да го ударя с нещо или да му изкрещя, за да се осъзнае, но не знам дали и това щеше да помогне.
- И грешиш... Не съм се концентрирала в коловете... Мисля за твоето семейство и за теб... Мисля за това как да поправя грешката си и най-вече мисля за детето си... За мен то е най-важно и това, че го подлагаш отново и отново на опасност, заради страха си е нищо друго освен жалко... - И пак говореше за тъпата вещица, която вместо да се опитва да разгадае силите си, мислеше само за плътските си нужди.
- Виж... - Поех си дълбоко въздух и се опитах да се успокоя. - Разбирам, искаш да предпазиш семейството си и аз нямам проблем с това... Може да го направиш както сметнеш за добре, наистина не ме интересува... Проблема е в това, че не ми позволяваш аз да предпазя своето семейство и не искам помощта ти или вещицата ти или каквото и да е... Единственото което искам е кръвта ти и свободата си... Може да измислим нещо... Може да взема малко кръв сега... Това ще ми стигне за няколко дни предполагам... Мога да взема коловете и да ги донеса... Ще запазя един за себе си, в случай, че Майкъл ме навести, а ти и семейството ти, може да се оправите с майка ти, както намерите за добре... Нямаш нужда от мен, за да се справиш с нея... - Имаше си вещицата за целта и ако той смяташе, че тя ще се справи, окей, не ми пукаше.
- Просто ме остави да се погрижа за моя собствен и живота на детето си... Това е! Не искам нищо повече.

Не исках да пия от нея или по-скоро исках, но нямаше да го направя не само защото беше нередно, но и защото това щеше да я отслаби, а не можех да си позволя такова нещо. И без това и се беше насъбрало толкова много, че загубата на кръв, съвсем щеше да я уязви, но не й го казах, а просто прехвърлих устните си от врата й, върху устните й и я принудих да замълчи. И без това в такива моменти думите бяха излишни.
Мислите ми, обаче никак не ми попречиха да я любя така както само аз можех. Потъвах отново и отново в горещото й тяло, а ръцете ми не спираха да пълзят по нея. Исках да усещам всяка нейна извивка и потрепване. Да усещам как мускулите й се стягат. Как се мъчи да се извие под мен... Всичко това ме разпалваше още повече. Разпалваше ме до такава степен, че не можех да се контролирам. Не можех да контролирам поривите на тялото си и желанията си спрямо нея.
Членът ми се бе втвърдил до краен предел и пулсираше в нея. Усещах как и нейната женственост, в която потъвах пулсираше. Стягаше се при всяко мое следващо нахлуване в нея. Краката й се опитваха да се съберат отново върху кръста ми, вероятно просто инстинктивно, но аз се стараех да ги държа раздалечени, защото така тя можеше да усети цялото удоволствие и то я заливаше. Нямаше къде да избяга или как да го намали, колкото и непоносимо да й се виждаше.

Затворих очи за миг и въпреки, че не беше в стола ми, просто се предадох. Не исках да се опитвам да му обяснявам повече. Не виждах абсолютно, ама абсолютно никакъв смисъл, затова просто се обърнах и излязох от стаята. Беше ми писнало да слушам за семейството му и за това, че има по-голямо доверие в тях отколкото в мен. За Бога, та той беше казал, че вярва повече на вещицата отколкото на мен. На всичко отгоре не просто не вярваше, че мога да се грижа за себе си, но очевидно ме имаше и за някаква кръгла идиотка, щом си мислеше, че просто ще отида в дома си и просто ще вляза през врата, без дори да съм се убедила, че няма никой там. Без да съм взела някой със себе си...
Изтичах навън в градината и се отдалечих възможно най-далеч, за да не види и чуе, че отново плача, защото дори и да знаех, че никога не ме е обичал, дори да ми го беше доказвал милиони пъти, болката никога не ставаше по-малка. Все още болеше толкова силно, че дори въздуха ми не достигаше до дробовете...

- Да, знам това... - Казах го нарочно, за да я подразня, а и за да демонстрирам някакво самочувствие, което обикновено оставаше много назад, след скромността и възпитанието. Беше просто шега обаче и двамата го знаехме.
- Аз също те обожавам Амералд... - Надигнах брадичката й, за да ме погледне. За пръв път я наричах с това име. Беше ми странно да го правя. Бях свикнал да я наричам и възприемам с друго, а сега бях разбрал толкова много нови неща за нея, че не просто трябваше да свиквам с истинското й име, а да я възприемам като съвсем нов човек. Принцеса или Кралица? Беше и двете, даже много повече от това. Сега като се замисля не беше чак толкова трудно да я възприема като такава, защото дори и преди, тя за мен беше като истинска кралица. Даже много пъти я бях сравнявал с такава в мислите си и още тогава под съзнателно съм знаел, че е такава.

А на мен ми се искаше, да му бъда достатъчна само аз, но не бях и въпреки, че казваше всичко това, той не вярваше в него, казваше го, само защото си мислеше, че искам да го чуя.
- Не мога да ти обещая това... - Бях му обещала, че ще бъда до него, но преди да направи всичко което направи и каза. Вече не се чувствах така, защото колкото и да ми се искаше не бях единствена за него и никога нямаше да бъда. Винаги се намираше нещо друго, което да постави преди мен.
- Ако ме освободиш просто ще си тръгна... - Защото неговата любов... Това което той можеше да ми даде, вече не бяха достатъчни. Исках повече, а той нямаше да ми го даде никога.

- Имате някакви опасения, че съм забравил името ви ли принцесо Амерал Де Реналди Фереи Венега? - Помнех го прекрасно, просто беше трудно да превключа на тази вълна след като толкова много пъти я бях наричал с друго.
- Какво си тананикаш? - Не бях чувал тази мелодия и не знаех от коя песен е, но от нейните устни звучеше великолепно. Божичко, колко още таланти се криеха в нея? Дали наистина не беше богиня? Нямаше как обикновен човек, да притежава толкова много дарби наведнъж. Ан беше като героиня от приказка. Толкова съвършена, че чак започвах да се чудя дали е истинска. Възхищавах й се искрено и бях толкова горд, че тя е с мен и мога да я почувствам. Докато я държах в ръцете си си мислех колко е крехка и уязвима и нежна и прекрасна... Просто ти се искаше никога да не я изпускаш от поглед и присъствието й никога да не те напуска.
- Звучи прекрасно... - Не исках да спира, затова и не я целунах по устните, а оставих целувка върху рамото й.

Беше просто нереално да стоя срещу него и той да ми казва всички тези неща. Не знам какво му ставаше. Не знам какво ми ставаше и на мен самата. И двамата не бяхме на себе си. Сякаш някой ни бе промил мозъците и изобщо не бяхме същите хора като преди. Той ми се молеше?! От кога Клаус се молеше?
В друга ситуация, дори нямаше да трепна, но сега просто сърцето ми се късаше да го гледам такъв. Той ме обичаше и искаше да му помогна. Да бъда до него още веднъж. Да му повярвам още веднъж! Не искаше ли прекалено много?
- Бебето... - Стояхме точно там и се взирахме един в друг и аз не измислих нищо друго което можех да кажа освен това. - То не е вече то, а Тя!