Домът на Клаус

- Спри да го повтаряш... - Или не говорехме на един и същ език или той просто не разбираше.
- Това, че има неща, които трябва да върша сама не означава, че не искам да бъда с теб... И не ми харесва това, че постоянно повтаряш как не трябва да се справям вече сама, сякаш е нещо лошо. Обичам да се справям сама! - По-трудното беше да се примирявам с желанията на някой друг.
- И това няма нищо общо с теб... Става дума за мен. И преди отново да кажеш, че не съм само аз... Не съм забравила, но в момента аз и тя сме едно и също нещо, затова просто... - Направих кратка пауза и погледнах в страни.
- Имам нужда от въздух, окей? Колкото и трогателно да е цялото това внимание и загриженост, то ме задушава... Ти ме задушаваш в продължение да две хиляди години и когато си мислех, че нещата ще бъдат по-различни сега, се оказа, че ме поставяш в още по-голям капан и аз просто не мога да дишам... Не мога да бъда себе си около теб...

- Много дълга почивка... - Поправих я аз и й се усмихнах, като за миг бях изплувал от мислите си, които ме бяха погълнали, но само секунда след това се върнах отново към тях. Днес Ан се държеше много странно. Нямах обяснение за това и просто не можех да спра да си задавам въпроси породени от думите й. Първо тези намеци, а накрая почти не го изкрещя в лицето ми, сякаш ми се присмиваше като всички останали, че изобщо не я познавам. И донякъде беше наистина така. Познавах я от известно време, но след всички разкрития за семейството й и това коя всъщност е тя, след днес... Наистина започвах да се чудя, дали нещо от нещата които знам за нея са истина. Ами ако всички останали виждаха нещо което аз не можех, защото съм прекалено влюбен? Ами ако жената, в която се бях влюбил беше плод на въображението ми, а не истинската тя? Изобщо имаше ли някакво значение вече? Бях влюбен в нея, ама наистина влюбен и честно казано нямаше значение какво цели или какво крие или коя е, аз просто исках да бъда с нея, така като никога преди не бях искал да съм с някоя друга жена и съмненията ми нямаха значение.
- За какво мислиш? - Попитах когато осъзнах, че не само аз съм затънал в собствените си мисли, но и самата тя се е отнесла някъде.

- Първо, това не е спор... - Погледнах към Кол.
- Второ, изобщо не е семейно - съпружески такъв... - Та ние дори не бяхме заедно. Просто бяхме правили секс и сега щяхме да имаме бебе, което никой от нас не е искал или пък очаквал и бяхме заедно в една кола просто защото имахме взаимна нужда един от друг, това беше всичко.
- И трето, не съм тук, защото имам нужда от помощ или протекция, тук съм, защото се налага, което обаче не дава право на никой от вас да ми казва какво мога или трябва да правя... Освен това не говорех на теб Кол... - Не знам защо изобщо се месеше в разговора или защо изобщо бях повдигнала темата, но Клаус просто не преставаше да ме кара да го правя и докато дишах, нямаше да мога да се примиря с факта, че се бъркаше във всичко без да има право на това.

- Знаеш, че взехме храна нали? - Попита Ребека и вдигна хартиения плик. - Ако си гладна, нападай храната... - Протегна се й и подаде плика, а аз замълчах и не казах нищо. Отново говореше за лошата ми страна сякаш това беше нещо хубаво и едва ли не ме подтикваше да я показвам по-често, което беше нелепо. Не знам дали се дължеше на това, че беше изгубила семейството си и заедно с него си бе заминала и цялата вяра в това да търси доброто, но тази нова версия на Ан наистина не ми харесваше.
- Казваш го така сякаш искаш да бъда лош... - Поклатих леко глава и дори не я погледнах.
- Какво ти става? - Попитах след малко и я погледнах все пак.
- Не разбирам защо се държиш така през целият ден и от къде изведнъж започна да търсиш лошото в мен и да изтъкваш своето, сякаш е някакъв вид героизъм, ако съм лош или пък ти си такава... Съжалявам, че ще те разочаровам, но не се справяш особено добре като злодей, освен ако това не включва да привличаш нови и нови заплахи за живота ти... Или това е истинската ти цел, искаш да бъдеш убита и няма значение дали ще го направи брат ми или майка ми или някой от семейството ми...

- Да, защото да заповядаш с някой да бъде с теб пред препълнено заведение, не е нещо което трябва да стане на четири очи... - Въздъхнах и поклатих глава. Той беше прав, познавах го толкова добре, че изобщо не знам как си бях помислила, че нещата могат да бъдат по-различни.
- Както и да е... - Още няколко месеца в най-добрия случай после край, нямаше да ми се налага да живея, говоря или храня, дори и дишам според очакванията на някой друг. Градът и къщата му, можеха да вървят по дяволите, както и самият той. Аз и дъщеря ми, щяхме да живеем възможно най-далеч от него и цялото му семейство.
Загледах се през прозореца и ги оставих да си говорят за каквото си пожелаят, докато аз си повтарям отново и отново, че всичко това скоро ще приключи и ще имам цяла вечност на разположение, за да забравя за тези дни...

Знаех, че за Ан това вероятно е най-трудният период, който трябва да преодолее и й обещах, че ще бъда до нея, но наистина не знаех какво очаква да направя или кажа, за да я накарам да се чувства по-добре. И всички тези неща от които се впечатляваше в последно време ме объркваха още повече.
- Просто не знам какво да направя Ан. Мога само да предполагам през какво преминаваш, но ти така и не пожела да говориш с мен за това и да ми го изясниш... Вече ти предложих да заминем и да оставим останалите да се оправят с майка ми и баща ми, но ти отказа и това, затова просто ми кажи какво искаш да направя и ще го направя. Искаш да бъда лош? Искаш да не сме тук? Готово! Обръщам колата още сега и ще отидем където пожелаеш... Това което не мога да променя обаче е семейството ми и то е такова каквото е. Не съм казвал, че ще ги заобичаш или те теб... Ужасно много искам да не правят това което правят и опитах по всички възможни начини, но те са просто такива и трябва да мине време преди да те опознаят и приемат, но дори и тогава заплахите ще продължат, защото за някой като мен 50 или 100 години са абсолютно никакво време, това е като един миг... Тези заплахи са нищо за нас и наистина съжалявам, че го правят и с теб... - Въздъхнах.
- Просто ми кажи какво искаш от мен?

Не знам дали това се случваше само на мен и на него, но май през последните дни нямаше много моменти, в които да сме на едно и също мнение за каквото и да е. Спорехме и се карахме постоянно и тези негови опити да се извини... Караше ме да се чувствам още по-зле и от моментите, в които се карахме.
- Всъщност няма много за обсъждане... - Отговорих аз без да отмествам погледа си от прозореца.
- Дори не подлежи на обсъждане... Това е избор който трябва да направиш... И ако искаш да бъда в живота ти и за напред, просто спри да се държиш с мен, така както се държиш... - Беше прекалено дълго за изброяване, защото списъка от неща беше прекалено дълъг. Като се започне от подчинението и се стигне до това кога трябва да се храня.
- Това е всичко което желая...

- Значи отново се връщаме там от където започнахме? - Не ставаше дума за сега, а за един от предишните ни разговори, в които тя се страхуваше от същото.
- Колко пъти трябва да го кажа? - В момента бях малко по-груб, но наистина смятах, че вече сме изяснили това.
- Вероятността да се влюбя в някоя друга е много по-нищожна от тази, ти да се влюбиш в някой друг. Просто такава е сделката, в любовта... Приемаш да бъдеш с някой и просто му се доверяваш, че той ще остане за теб. Ако всеки път се съмняваш в думите и чувствата ми към теб, това няма да промени нещата, ако съдбата ни отреди различна от реалността, която си представяме. Аз съм сигурен в своите чувства към теб. Ако ти също си сигурна в своите към мен, не виждам причина да се тревожиш за каквото и да е. Историята за която ти разказа Ребека се случи преди повече от две хиляди години, наистина ли смяташ, че това има нещо общо с теб и с нещата които изпитвам към теб? Обичам те точно такава каквато си! Просто го приеми и ми повярвай!

Знаех, че се опитва, но търпението не беше една от силните ми страни. Не и когато трябваше да се боря с зъби и нокти за всяко едно нещо и понякога ме караше да се чувствам като пълна идиотка, защото сякаш не можех да обясня какво имам предвид, така че да ме разбере и да не се налага да го повтарям отново и отново, като развалена грамофонна плоча.
Разговорът беше приключен или поне за сега. И може би беше по-добре така, защото наистина бях изморена от всички тези спорове. Загледах се през прозореца и ги оставих да си поговорят. Имаха нужда да си наваксат, а аз поне за миг да се изключа от всичко заобикалящо ме...

- До тук с грижовния чичо... - Не беше укорителен коментар или нещо такова, защото така или иначе не бях разчитала на това Кол и всички останали да заживеем като едно голямо щастливо семейство, но поне сега и самият той, а може би и Клаус щеше да види, колко е нелеп целият този план да бъдем семейство. Просто начинът ни на живот и всичко което сме правили през всички тези години бяха адски различни от това да отглеждаш дете. На мен обаче със сигурност щеше да ми се наложи да се разделя за известно време с навиците си. Още нямах представа как ще стане това.

Погледнах към Ан и въздъхнах тежко. Беше трудно да се обясни и този път нямаше да е достатъчно това, че тя не харесва почти никой. Трябваше й по-добро обяснение от това.
- Наистина не смятам, че това е лично към теб. Тя просто е прекарала целият си живот в... - Нямаше как да обясня в няколко изречения целият й живот.
- Вече знаеш част от историята, но... случката която доведе до всички трагични събития между брат ми и Катерина бе, че той е видял нея и баща ни заедно... В едно легло... Брат ми е помислил, че тя го е предала... Двамата са се сбили, но в битката Катерина е пострадала... Умирала е, когато брат ми й е дал от кръвта си и така тя се превърна във вампир... В този ден брат ми загуби всичко човешко което бе останало в него. Изключи чувствата си... Мисля, че щеше да го направи много преди това, но Катерина всъщност беше онова нещо, онази част от него която беше добра... Преди да се случи, всичко което се случи... Цялата любов която изпитваше към нея, се превърна в омраза и тази омраза превзе душата му, направи я едно много мрачно място, докато не разбрахме, че Катерина всъщност никога не е била с баща ни по собствено желание... В интерес на истината никога не бях повярвал на това, че тя е била с баща ни защото го обича или нещо такова, знаех, че има повече, но тя не беше казала нищо през цялото това време... Мисля, че просто е била уплашена... Имам предвид тя беше прекалено млада и по онова време не беше прието, че момичето може да бъде жертва... Това бе голям срам без значение как се е случило... Помогнах на Катерина да избяга, защото брат ми беше ужасно разгневен, бях сигурен, че ще я убие, затова й казах да бяга... Осъзнавам, че допуснах грешка. Не трябваше да я оставям съвсем сама след всичко което се беше случило и при това новороден вампир... При нас вампирите всички чувства, всички сетива, абсолютно всичко е изострено и предполагам, че за нея е било истински шок да се справи сама... Както и да е Катерина ме послуша и е избягала при семейството си, но отивайки там е намерила всички мъртви... Избити по жесток начин... С други думи в един ден тя изгуби всичко, мъжа когото обича и за който трябваше да се омъжи, семейството си и живота си... Това е било прекалено много, повече от колкото може да понесе и инстинкта й за самосъхранение я е накарал да изключи чувствата си... Тя никога отново не беше същата каквато беше преди и понякога изпитвам огромна вина, за това, че не й помогнах да се справи... Имаше нужда от някой, който й да е, вместо това я накарах да бяга... И тя го направи... Бягаше в продължение на две хиляди години, в които брат ми и отнемаше отново и отново, всичко към което се е привързвала... Отне й всичко, така както си мислеше, че тя му го е отнела... Той я научи да бъде сама... Да се справя сама и според мен сега ще отнеме ужасно много време преди тя отново да се довери на някой... На него... Имам предвид, че държанието й спрямо теб е нейният инстинкт за оцеляване... Начинът по който тя разбира светът... Това всъщност се отнася и за двамата. Те просто са предавани прекалено много пъти, за да могат да се доверят на някой друг... Били са сами и огорчени, в продължение на две хиляди години... Не ме разбирай погрешно, това не е начин да ги оправдая, а начин по който да ти обясня защо се държат така с теб и с всички нас... Просто не го приемай лично, може би някой ден те ще се доверят на теб, на мен и ще видят нещо повече от врагове в лицата ни, аз имам време... Имам цяла вечност на разположение и не мога да се откажа от тях, защото са мое семейство и се надявам, че някой ден и ти ще видиш в тях, това което и аз и ще се опиташ да им дадеш шанс...

Завъртях очи и разтърсих леко глава, сякаш за да се отърся от всичко за което говореха. Разговорът им не ми беше особено интересен, дори изобщо, пък и продължавах да си мисля за нещата които каза вещицата и по точно частта, в която ме уведоми, че съм убила нейната леля. Което ако беше истина щеше да означава, че приятелката на Илайджа също е в състояние да вдигне заклинанието, следователно Тамира ме е излъгала. Сега обаче нямаше никакво значение, защото така или иначе, коловете ми бяха нужни, скривалището компрометирано... Щяхме да ги сложим някъде другаде, докато не се наложи да ги използваме...