Домът на Клаус

Само Ан не беше казала нищо, но предполагам беше така, защото се чувстваше неудобно да говори пред тях и да изрази желанията си на глас, защото ако тя не искаше да ходи там, имаше вероятност Клаус и Катерина да й се нахвърлят, а аз я бях помолил да не ги предизвиква.
Протегнах ръка и хванах нейната, за да привлека вниманието й и когато ме погледна й се усмихнах леко и окуражаващо, за да знае, че въпреки съгласието ми да тръгна с тях, само една нейна дума и нямаше да го направя.
- Чудесно. - Гласът на Катерина се разнесе из стаята и привлече вниманието ми. - Отивам за багажа си. Ще се видим при колите... - След това се изправи от мястото си и се запъти към врата. Това мина добре, помислих си, когато излезе от стаята без да заплаши или обиди Ан нито веднъж, докато трая визитата й.
- Добре си с това нали? - Сега когато Катерина я нямаше може би щеше да е по-лесно да говори. - Нямаш нищо против да отидем с останалите, нали? - Попитах Ан.

Поклатих леко глава и я целунах по челото.
- Добре тогава. - Погледнах към останалите около масата и казах.
- Вървете да си вземете душ, да се облечете... - Погледнах към Клаус. - Ако нямаш други дрехи мога да ти услужа. - Подкачих го аз, а Ребека не остана, за да види реакцията му. Изнесе се от стаята почти веднага с извинението, че трябва да се преоблече. Аз трябваше да направя същото, но първо щях да изчакам и братята си да си тръгнат.

Усмихнах се лекичко и някак разсеяно, защото в момента изобщо не мислех за Кол или за някой друг. Целият ми живот се бе променил. Всъщност за първи път от две хиляди години имах възможност за живот. Носех такъв в себе си и това бе най, ама най-хубавото нещо, което ми се бе случвало някога. Чувствах се ужасно уплашена и в същото време адски щастлива...
Слязох от колата и взех лицето му в ръце, впивайки жадно устни в неговите. Всичко което исках беше той и нашата дъщеря и нямаше да позволя нищо да застане на пътя ни.
- Обичам те Ник... - Прошепнах през сълзи. - Затова нека го направим правилно този път, става ли? - Започнах да трия сълзите си.
- Искам да бъда с теб завинаги... Така се чувствах преди две хиляди години, така се чувствам и сега... Мисля, че и след още две ще се чувствам така... Искам това малко момиченце... И искам да съм сигурна, че никой няма да ни попречи да я получим... Затова нека опитаме нещо различно само този път... Какво ще кажеш ако вместо заплахи и страх, се опитаме да спечелим доверието им, а? - Поне докато не се уверим, че тя е добре и че никой не може да я нарани.
- Толкова съм ужасена, че нещо може да й се случи...
- Хей... - Каза той и взе лицето ми в ръце, поглеждайки решително право в очите ми. - Няма да позволя... Запомни го добре! Няма да позволя на никой да ви нарани! Ти и тя ще бъдете добре! Ще направя, каквото е необходимо, за да бъдете добре! Разбра ли ме! Никой няма да ви докосне и с пръст! - След това ме придърпа в обятията си и ме прегърна силно, а аз просто се отпуснах в ръцете му и повярвах във всяка една негова дума, така както никога преди...

Съвсем скоро Кол се появи и аз побързах да изтрия сълзите си и да се кача в колата. Клаус затвори врата ми и заобиколи качвайки се на своето място. Кол също се настани отпред до него и зачакахме останалите в тишина. Аз и Ник си бяхме казали всичко от което имахме нужда и дори Кол осъзнаваше, че сега не е моментът за тъпи шеги или подмятания.

Взех си един бърз душ и се облякох. През това време Ан се бе погрижила да събере багажа ни и общо взето се справихме доста бързо с всичко. Оставаше само да слезем при колата и да потеглим, но преди това се възползвах от момента, че сме сами и улових ръката на Ан, спирайки я на мястото й.
- Исках само да ти кажа, колко признателен съм ти за всичко което правиш и за търпението, с което се изправяш пред всичко което се случва. Искам да знаеш, че те обичам повече от всякога именно заради това което си и... - Не исках да повдигам въпроси за болезнени спомени, но след като вече знаех какво е преживяла, това никога нямаше да е просто нещо от нейното минало. Това беше нещо, срещу което щеше да се наложи да се изправяме всеки следващ ден от вечността.
- И независимо какво си мислиш, не се налага и не сме длъжни да правим това. Може да отидем където пожелаем и всичко ще бъде наред. Обичам семейството си и искам да го предпазя, но те са вече големи хора и могат да се грижат сами за себе си, а и сега ти си моето семейство, така че... - Ан не ми продължи да довърша. Просто ме целуна, а след това ме убеди, че няма проблем с това да тръгнем с останалите.
- Обичам те! - Целунах я още веднъж и думите ми бяха пълни със съдържание повече от всякога, защото независимо от всичко, тя не ме бе накарала да избирам между нея и семейството си. Напротив, тя бе избрала мен пред себе си.

Хванати за ръка слязохме пред хотела, където вече бяха всички останали, готови да потеглим. След като и ние се качихме по местата си, направихме точно това. Всички се отправихме към новото ни убежище, което някога наричахме свой дом. Не знам какво ни чакаше там, но се надявах, че ще бъде нещо по-добро... По-добро за всички нас... А защо не и дом... Дом, за който всеки един от нас мечтаеше...