Домът на Клаус

Не съм сигурна, че успя да изяде и един от мини еклерите, но бях повече от убедена, че аз бях изяла всички останали. Всъщност в целият този цикъл с нуждата от истинска храна, вече не намирах особено голям смисъл, защото първо си мислех, че когато пия от неговата кръв, това е достатъчно и нямам нужда от друга храна, но току що бях пила и сега бях изяла цял поднос с еклери... Божичко щях да заприличам на слон, в съвсем скоро време...
- Вещицата каза, че твоята кръв ще помага на мен и бебето, но не каза нищо за това какво ще се случи с тялото ми, след като бебето се роди... - Изпитах истински ужас при мисълта, че може да си остане дебело завинаги, ако разбира се можех да надебелея. Може би не можех и всичката тази храна всъщност бе предназначена единствено и само за дъщеря ни, но... ами тя просто вероятно беше съвсем малка, как беше възможно да има нужда от толкова много храна. Докоснах корема си и дали от внушение или не, но сякаш ми се струваше малко подут...
- Дали не трябва да отида на ехограф? - Това можеше да ни даде по-ясни представи как се развива плода, ако изобщо нещо се видеше.

За миг бях изгубил пълен контрол над себе си и желанията си, но именно Ан, бе причината и за двете крайности, в които бях изпаднал, едновременно ме тласкаше към тъмната ми страна и само тя знаеше как да ме измъкне от нея.
Целунах я ненаситно по устните:
- Аз също те обичам! - Прошепнах и зъбите ми отново се показаха, но този път се забиха в китката на ръката ми и я поднесох към нейните устни. Бях изпил прекалено много кръв, а това със сигурност щеше да помогне, дори сам няколко капчици.
Докато изчаквах тя да приеме моята кръв, която се явяваше някакъв вид извинение, не бях забравил и за това какво всъщност се случваше тук, извън всичко останало. Цялото това удоволствие, което изпитвах в момента, дори и движенията ми да бяха доста мудни, това не ми пречеше да изпитвам истински екстаз от случващото се.
- Сега е твой ред... - Отново протегнах ръка, поощрявайки я да вкуси поне няколко капки, не беше нужно повече.

Погледнах към него и присвих леко очи, опитвайки се да разгадая какво точно се върти в главата му и защо е толкова мил в последните няколко часа. Съгласяваше се с всичко което искам и дори ми мина през ума, че е възможно да се държи така защото бяхме правили секс, но това беше доста елементарно дори и за него, така че беше нещо друго.
Взех чашата му с вино и отпих глътка, след която му я върнах. После се излегнах удобно на леглото, като преди това оставих празният поднос на нощното шкафче. Така увита в чаршафа, който се заплиташе все повече около тялото ми, се зачудих какво ако беше искрен и наистина ме обичаше. Какво толкова ако отидехме в този негов град и заживеехме под един покрив. Преди две хиляди години точно такъв беше планът, аз и той завинаги, защо да не можеше да бъдем заедно и сега.
- Преди това обаче, искам да поспя... - С надеждата, че ще срещна дъщеря ни, отново някъде там в съня си.

Усмихнах се широко и с една такава презадоволена усмивка и казах:
- Добро утро и на теб съкровище. - След което целунах устните й. Целувката обаче от съвсем невинна и лежерна, прерасна във втора, а след това и в трета. Не знам какво ставаше тази сутрин, но Ан наистина ми се струваше страшно неустоима и странно, но въпреки всичките ни проблеми и всички разкрития, бях в страшно добро настроение, което може би се дължеше на факта, че не бях откъсвал очи от нея през цялата нощ и бях пленен от красотата й, която напълно изхвърли всички тревожни мисли от съзнанието ми. Чувствах се сякаш изцяло прероден и отпочинал, щастлив и най-вече ужасно влюбен, в жената до която лежах в момента.
- Казах ли ти, колко красива си тази сутрин? - Очите й сияеха по един необикновен начин, а усмивката й, наистина стопляше иначе мъртвото ми тяло.

За щастие не мисля, че Кол бе успял да види особено голяма част от Ан, защото бях върху нея, а когато тя тичаше към банята, аз вече бях застанал между тях двамата и вниманието му беше насочено към мен.
- Чу дамата... - Посочих му врата и след като го изчаках да тръгне пред мен, го последвах.
- Оправяй се спокойно, обещавам няма да те притеснява повече. - Затворих вратите на спалнята и погледнах укорително Кол, с който вече бяхме в така наречената всекидневна на апартамента.
- Какво ти става? - Попитах го много ядосано. - Не са ли те учили да чукаш? - Закопчах няколко копчета от ризата си и пак погледнах към Кол.
- Не искам това да се повтаря никога повече, ясно ли е? Освен това искам да се извиниш на Ан. - Заслужаваше много повече от това да му се карам, защото бе проявил нечовешко неуважение най-вече към Ан, която беше дама.
- Тя не заслужава подобно отношение, ясно ли е? И ако не се научиш да се държиш както подобава с нея, нямам нищо против да иззема функциите на брат ни и да те затворя в онзи ковчег. Не си мисли, че щеше да си тук, ако не го бях убедил да те освободи... Не ме карай да съжалявам, че го направих.

Тя стоеше точно пред мен и макар вече да я бях виждала и преди, това не направи срещата ни по-малко спираща дъха ми. Сковано пристъпих напред и коленичих до нея. Винаги ме отвеждаше на прекрасни места. Този път не правеше изключение. Бяхме на някаква поляна, а само на няколко крачки от нас имаше някакво езеро. Не това обаче беше важното сега. Плахо надигнах ръка и прокарах треперещите си пръсти през красивите й къдрици, едва едва, сякаш ако допирът ми до нея можеше да я нарани или пък да я накара да изчезне.
- Обеща, че няма да плачеш повече. - Проговори тя и се намръщи, карайки нослето й да се набръчка.
- Аз... - Мислех да кажа, че не го правя, но едва тогава осъзнах, че отново плача. - Толкова съм щастлива, че те виждам отново...
- Знам! - Изведнъж настроението й се промени коренно и ослепителната й усмивка отново озари лицето й. - Аз също съм щастлива да ви видя.
- Да ни видиш? - Попитах объркано. Говореше в множествено число, а аз бях сама. Тогава тя протегна малката си ръчичка и посочи нещо зад мен. Моментално скочих на крака и бях готова да убия който и да беше натрапника, но там стоеше Ник.
- Защо стои там? - Попита ме тя и мина до мен, гледайки го и усмихвайки му се. Отново протегна ръка към него и сякаш го викаше. - Ела! - Помоли тя и усмивката й стана още по-широка и изглеждаше така развълнувана и някак в очакване. - Защо се криеш? Няма да ти сторя нищо! - Продължи тя, но с много мек и нежен глас, в който нямаше и капка укор. А Ник изглеждаше точно толкова слисан и шокиран, колкото мен, когато я бях видяла за първи път.

Дъщеря ни, която все още си нямаше име, която всъщност още не се беше родила, прие комплимента с доста голяма доза самодоволство, което бе присъщо и за мен. Поне по това си приличахме.
- Всичко това сигурно е ужасно странно за вас нали? - И двамата с Клаус просто не можехме да отделим погледа си от нея и май не успявахме да мислим за нищо друго, освен за това колко е прекрасна тя.
- Да ме виждате? - И двамата закимахме в знак на съгласие.
- Вероятно сте ужасно изплашени и объркани и точно заради това съм тук. - Сви малките си рамене и се усмихна с една невинна усмивка.
- За да ви покажа, че няма от какво да се страхувате... Аз ще бъда ваша дъщеря... Въпрос на време е... Всичко ще бъде наред... Ще бъдете чудесни родители... Може да ме попитате всичко... - Погледна отново към Клаус, който дори не посмя да се приближи достатъчно близо до нея.

Изблъсках ръката му от рамото си и го погледнах заплашително. Не ми пукаше дали е пиян или не, беше прекрачил границата този път.
- Съжалявам Кол, но решението ми да не се присъединя няма нищо общо с теб. Бях изморен и съдейки по нещата които се случват напоследък не може да ме виниш за това, че съм предпочел мъничко спокойствие пред това да се наливам цяла нощ с теб и Никлаус.
Закопчах и последното копче на ризата си и вече малко по-спокоен отидох до масата, където закуската все още очакваше Ан. Взех каната с кафе и налях в една чаша, която подадох на Кол.
- Ето, това трябва да помогне. - Организма ни абсорбираше доста бързо алкохола и скоро трябваше да отмине действието, но кофеинът щеше да ускори още повече процеса.
- Аз ще взема тази бутилка. - Макар и с нежелание брат ми ме остави да взема бутилката и седна на един от столовете. Настаних се на срещуположния и се загледах в него.
- Трябва да пиеш по-малко.

Плъзнах ръка по гръбчето й и му се усмихнах преизпълнена със щастие и гордост, които това малко същество предизвикваше у мен, но се опасявах, че нямаме още много време, а тя бе оставила впечатление у мен, че знае много повече отколкото ние и може би ще има отговор на част от въпросите ми.
- Знаеш ли след колко време ще се появиш при нас? - Попитах несигурно, а тя се обърна назад към мен, като все още не бе разплела ръчичките си от врата на Ник. Май й харесваше в обятията му.
- По-скоро отколкото очаквате. - Отвърна весело тя и погледна към Ник, като премести дланите си върху лицето му и започна да го гали или по скоро да го изучава.
- Всяко хранене ме прави по-силна... - Пак погледна през рамо към мен. - Скоро ще мога да правя и други неща...
- Какви неща? - Припряно попитах аз.
- Ще мога да се явявам не само в сънищата ти. - Спокойно отвърна тя и се усмихна. - Което значи, че ще мога да те предпазя... Ще мога да предпазя и двете ни.
- От кого? - Продължих да питам.
- От всички... - Отново сви рамене и ме погледна невинно. - Много хора от различни видове ще желаят смъртта ми. Трябва да се подготвите за това.
- Но защо? - Имах ужасно много врагове, но никой от тях нямаше представа къде съм или изобщо, че съм бременна.
- Защото ще се страхуват от мен, точно както ти, когато разбра за мен... - Погледна Ник и за миг видях как в очите му се появи горчивина и съжаление. - Не ти се сърдя. - Сякаш и тя видяла същото побърза да го успокои.

Кол не играеше никак честно, защото знаеше, че с думите си ще отприщи силна вълна на вина у мен, но по-лошото беше, че наистина бе прав. Бяхме го събудили, за да ни помогне и когато беше най-накрая при нас не успяхме да загърбим поне за една нощ своите нужди, за да бъдем до него.
- Не е така Кол... - Каза аз. - Ние сме семейство и Никлаус най-накрая осъзна, че само като такова може да се справим със заплахата. Беше много по-безопасно ако можеш да се защитиш, когато родителите ни ни нападнат, но освен всичко друго ти ни липсваше... Липсваше на всички ни и ужасно много съжалявам, че не ти го показах досега, но това няма да се повтори. Ти си мой брат и винаги може да разчиташ, че ще бъда до теб. - Сведох засрамено поглед.
- Извини ме за снощи, ще се реванширам като ти организирам истинско посрещане, става ли?

- Той е прав... Не е нужно да правиш нищо, ние ще направим така, че никой да не те нарани... - Думите й обаче ме уплашиха наистина, защото наистина не предполагах, че някой би могъл да я иска мъртва.
- Вече знам това. - Отвърна все със същото спокойствие тя. - Но ще имате нужда от помощ и когато стана достатъчно силна, ще разполагате с такава. - Не ми се искаше да споря с нея, но аз бях нейна майка и щях да намеря начин да се справя с всяка опасност, която би могла да ни грози.
- Колкото по-силна ставам аз, толкова повече ще отслабват твоите сили... - Каза тя с голяма доза тъга и може би дори вина. - Тогава ще имаш нужда от защита и това място... - Погледна към Ник. - Това място на което отиваме сега, то ще бъде нашият дом... Там трябва да бъдем, защото е най-безопасно в момента. Там ще открием и още някой... - Погледна ту към мен, ту към Ник и някак се зачуди дали да продължи.
- Кой? - Не се стърпях и попитах. - Кой ще намерим там?
- Там се намира синът на пазителката, която вие наричате Антея. - И двамата с Ник се спогледахме невярващо. - Нейният син е много важен. Ако се родя и живея, някой ден той ще спаси животът ми, затова вие трябва да помогнете на пазителката да спаси неговия. Съдбите на всички ни са преплетени.
Антея трябваше да е приятелката на Илайджа, но даже не подозирах, че има син. Можехме да го намерим и да го използваме срещу нея, така че каквото и да целеше, ние да я контролираме.
- Не! - Извика сърдито тя. - Дори не си го помисляй! - Очите ми се разшириха от учудване. - Ти също! - Скастри и Ник. - Трябва да спасите сина й, не да го използвате. Тя няма да ви нарани! Тя е пазителка, съдбата й е да ме предпази от сили по-могъщи от вас. Все още не го знае, но ще разбере.

Само това ми липсваше, да организирам парти за добре дошъл. Нашите представи с Кол бяха доста различни за парти. Аз например щях да се задоволя със приятна семейна вечеря, но той сигурно си представяше купища хора, силна музика и живи блюда, от всички всевъзможни групи.
- Не се радвай толкова. Мислех си за вечеря. - Подсмихнах се леко при изражението което направи, но не обърнах внимание.
- Тъкмо обяснявах на брат си, че ще му се реванширам със скучна семейна вечеря, за да му покажа какво е пропуснал през последните сто години. - Поясних за Ан, която тъкмо влезе в стаята.
- Какво мислиш за идеята ми? - Потърсих и нейното мнение по въпроса.