Домът на Клаус

- О, тя е или поне трябва да бъде, но... - Сякаш се затрудни да ни отговори и обясни така, че да я разберем.
- Аз трябваше да се появя преди много, много години... - Мозъкът ми едва побираше всичко което казва. Какво значеше, че е трябвало да се появи преди много години? Когато бях все още човек ли?
- Естер, твоята майка, трябваше да бъде моята пазителка. Това беше нейната съдба, но нещата са поели в друга посока. Не знам какво ще се случи сега. Не и със сигурност, защото тогава сте измамили съдбата. Знам обаче, че Естер е будна заради мен и ме търси.
- Какво? - Попитах шокирано. - Естер няма представа за теб.
- Всъщност има и иска смъртта ми повече от всичко друго. Моята поява е закъсняла с много дълго време, време, в което са се променили много неща. Едно от тях е, че моята пазителка ме иска мъртва, затова трябваше да избера нова. Някой който да ни защити и този някой е Антея. Грешите като мислите, че тя е безполезна. Всъщност тя притежава огромна сила, но не съм убедена, че е достатъчно, за да убие твоята майка. Достатъчно е обаче, за да я задържи, докато аз стана достатъчно силна, за да я убия, ако тя не успее.
- Но... - Как можеше тя да е причината Естер да се върне? Майкъл беше този, който я бе събудил.
- Грешиш и за това. Майкъл не е събудил Естер. Той не притежава силата да го направи, но като моя пазителка, тя трябваше да е до мен от първия миг, в който аз започнах да съществувам. Не Майкал спаси нея. Тя спаси него.

- Ще си помисля. - Казах и се засмях, защото Кол беше заинтригуван от жените, това бе истина, но също така, този негов интерес до голяма степен се дължеше и на факта, че можеше да ги използва като кръвни банки.
- Но, семейна вечеря, все още ми звучи доста по-подходящо за случая. - Намигнах й шеговито и протегнах ръка към нейната, за да я уловя и поднеса към устните си.
- Да поръчам ли друга закуска. тази може би наистина е малко поизтинала? - Не, че беше чак толкова фатално, но поне си струваше да предложа.

- Какво имаше предвид с това, че си я избрала за твоя пазителка? - Имах повече въпроси от всякога, а ми се струваше, че няма да има достатъчно време, за да ги задам.
- Това което чуваш... - Отвърна малко несигурно и погледна към Никлаус, сякаш търсеща подкрепа от него.
- Добре... - Малко по-меко започнах аз, защото очевидно бях прекалено припряна и може би прекалено глупава, защото не разбирах почти нищо. - Не може ли да си избереш някоя друга пазителка? - Опипах внимателно почвата.
- Разбира се. - Отвърна тя и се усмихна. - Но, избрах тази, защото притежава най-голяма сила.
Кимнах разбиращо или по-скоро примирено. Трябваше да загърбя поне за миг своята неприазъм към тази вещица и да мисля по-мащабно.
- Това не ти харесва! - Каза малко унило малкото ми момиченце, а аз побързах да поклатя глава.
- Не! Аз... - Не знаех как да обясня защо този избор не ми харесва, защото беше прекалено сложно и комплексно. - Просто не й вярвам, това е...
- Но ще трябва да го направиш! - Каза умолително тя, а сърцето ми направо се сви от болка, защото вече бях започнала да я разочаровам. - И двамата ще трябва... Можете да й помогнете да върне сина си. Може да я спечелите на своя страна, завинаги, ако направите това... - Тя погледна отново към Ник, после към мен и каза:
- Трябва да тръгвам сега, но ще се върна отново... Нямам търпение да видя домът си... - Лицето й се озари от широка усмивка, която направо ме заслепи... В следващият миг, нея вече я нямаше, а ние бяхме в хотелската стая, съвсем сами.

Погледнах към Ан. Не знам дали това не беше някакъв блъф от страна на Кол, защото до колкото ми беше известно дори и от самата Ан, никой не говореше за това кралско семейство, то бе тайна. Никой никога не бе чувал за това.
- Така ли? Това сигурно е първата която не си убил... - Присвих леко очи и погледнах отново към Ан, надявайки се, че няма да сподели и пред Кол за произхода си. Щеше да е ужасно да е крила нещо такова от мен в продължение на толкова много време, а сега да разправя на всички коя е. Беше казала дори на Ребека, която почти не познаваше.
- Кралско семейство, а? - Подсмихнах се. - Не мислиш ли, че щяхме да сме чували, ако имаше такова? - През вековете си имахме работа с толкова много вещици и никоя от тях никога не е намеквала за нещо такова. Даже не знам как бе останало в тайна, без никой да е чул поне нещо за него.

Една тежка въздишка се изтръгна от гърдите ми. Прокарах ръка през корема си и се замислих отново върху това което беше казала. Макар и объркващо, това че ни беше дала толкова много информация, ми помагаше да навържа доста от нещата които се случваха напоследък. Също така обаче и ме ужасяваха, защото сега знаех, че някой я иска мъртва и вероятно нямаше да е толкова лесно да я опазим от тях. По дяволите, Естер беше изключително силна и могъща вещица и ако беше тук за нея, то това бе по-лесно от детска игра, защото аз не бях безсмъртна, а дори и да бях, вероятно беше необходим само един удар, за да загубя дъщеря си.
- Страхувам се Ник... - Казах изпълнена с истински страх и то за първи път в живота си. Никога преди не се бях страхувала за нищо.

- Добре тогава. - Усмихнах се отново и се изправих от мястото си, като минавайки покрай нея, се спрях и поставих ръце на раменете й, целувайки я нежно по косата.
- Трябва да намеря телефона си. - Не бях забравил за причината която бе довела Кол тук и въпреки, че не вярвах някой да е в истинска опасност, исках да се уверя, че са добре.
- А ти Кол се дръж прилично, докато ме няма. - Посочих го с пръст и отидох в спалнята, за да потърся телефона си. Първо разбира се се обадих на Ребека, която отговори едва след шестото позвъняване.
- Къде си? - Попитах я.
- Има ли значение?
- Разбира се, че има. Кол те търси цяла сутрин и е ужасно притеснен, защото не е успял да те намери в стаята ти. Добре ли си?
- Да, повече от добре всъщност. Кажи му да не се тревожи, връщам се след малко.
- Чакаме те. - Казах и затворих телефона. Зачудих се дали да потърся и Никлаус, но предположих, че е с Катерина и... Е, можеше да изчакам още малко преди да ги безпокоя, например след закуската.
Върнах се обратно при Кол и Ан и казах:
- Ребека е добре, няма нужда да се тревожиш повече за нея. Скоро ще бъде тук.

- За малко да си помисля, че си бил влюбен в тази вещица. - Нямах представа защо продължава да говори за това.
- Имаш ли представа какви са плановете на Клаус? Какво мисли да правим сега? - Беше в тяхната кола, сигурно е чул нещо.

Затворих очи и скрих лицето си във врата му. Нямах намерение да му противореча този път, а и бях се съгласила още вчера да го направим.
- И аз мисля така... - Отвърнах и останах така за един дълъг миг, защото имах нужда от прегръдката му сега.

Поклатих леко глава и се отпуснах по гръб в леглото, оставяйки го той да стане и първи да използва банята. Пък и имах нужда от малко време, за да осмисля всичко. Едва когато той излезе, се надигнах от леглото и на свой ред посетих банята.
Взех си дълъг и ободряващ душ, после отделих специално внимание на косата и облеклото си. Нещо което в последните дни бях занемарила, но след като приключих вече приличах малко повече на себе си, отколкото напоследък. На финала си обух високи обувки и отидох в другата стая при Клаус, който вече също се бе облякъл, нищо че беше с дрехите си от предния ден. Обикновено така ставаше, когато не си прекарал нощта в собствената си стая.

- Където цари мир и разбирателство?! - Повторих изненадано и леко се подсмихна. Ако така наричаше мястото, в което царуваше единствено страха, добре тогава.
- Не сме били там от векове, защо ще иска да отиваме точно там? - Или пък само аз не бях ходил там от векове. Ребека и Клаус може би са живели и след това там. Така и не бях питал къде са били през всички тези години.
- Защо не потърсиш Клаус и Катерина? - По скоро заповядах отколкото предложих.
- Ребека трябва да е тук всеки момент, ще е хубаво ако се съберем всички и обсъдим какво ще правим и къде отиваме...

Не спирах да мисля за това което бе казала дъщеря ни. Вещицата имаше син! И не знам дали беше по-добре да запазим за себе си тази информация или пък да й кажем, че знаем за него. Беше прекалено странно всичко това.
- Да, да вървим... После ще си взема багажа. - Едва ли щяхме да тръгнем веднага, затова и не взех багажа си с мен.
Слязохме няколко етажа по-надолу, където беше стаята на Илайджа и вещицата и без дори да чукаме, нахълтахме вътре, а там вече бяха всички останали, включително и Кол, върху който попадна и въпросителният ми поглед. Какво правеше изобщо тук?
- Това става все по-забавно... - Подсмихнах се на цялата тази атмосфера, която бяхме заварили. Всички около масата, кой хранейки се, кой държейки чаша с кафе в ръката си. Ако не знаех кои са, вероятно щях да ги взема за изперкали новобогаташи, взели се прекалено на сериозно.
Приближих се към масата и заех един от столовете, този до Илайджа и му се усмихнах лекичко. Трябваше да го спася от това бреме, което мъкнеше навсякъде със себе си.

- Предателството може да се тълкува по много начини Кол... - Намекнах за това, че е тук, макар това да не ме тревожеше чак толкова много. С Клаус знаехме за нещо което можеше да контролира изцяло поне двама от тук присъстващите. Ребека и Кол, можеха да съдействат с малко опресняване на паметта, у кого са коловете. Ако беше вярно и силите ми започваха да намалят, но ми трябваше истинска защита, а не такава която може да промени настроението си във всеки един момент.
- Да Кол, може да се тълкува по много различни начини. - Повтори Ребека и също седна на един от столовете, около масата. Предполагах нейното раздразнение се дължеше на факта, че Кол пътуваше с нас. Подсмихнах се отново, защото наистина беше забавно да се наблюдава целият този цирк от страни. Погледът ми обаче попадна върху вещицата и така ми се искаше да надникна в главата й поне за миг. Исках да знам защо никой не бе споменал за изчезналият й син и защо не го търсеше, а беше тук с нас.
- Е, за какво сме се събрали? - Прекъсна мислите ми Ребека.
- За да обсъдим следващият си ход. - Отвърнах аз и погледнах към Клаус, който се бе настанил до Ан, точно срещу мен.
- Предполагам всички ще се съгласят, че се нуждаем от безопасно място, където да останем за известно време, докато нещата не се успокоят. Коловете са вече в нас. Животът ни е в безопасност... - Освен моя, помислих си на ум. - Може да останем някъде, докато открием начин да се справим с Естер... - Нарочно не използвах думата убием, защото все пак тя беше тяхна майка, а точно сега не исках да ядосвам никой. Трябваше да намеря начин да се разбирам с всички, за да намаля вероятността, от още безсмъртни вампири и вещици желаещи смъртта ми.

Изглежда предположенията ми се бяха оказали верни и след като бяха получили коловете, нямаше нищо от което брат ми можеше да се чувства застрашен и това го правеше доста по-добронамерен и трезво мислещ.
- Аз нямам проблем с това. - Потвърдих, без да се допитам до Ан, но наистина бях съгласен с брат си. Нуждаехме се от сигурно място където да останем, докато нещата не се поуспокоят малко. А също така Ан щеше да има възможност да се запознае по-добре със силите си и не на последно място една от вещиците за които си мислех, че може да ни помогне със заклинанието, живееше по тези земи. Не бях стъпвал там от векове, но бях чул, че се е преместила там.
- Смятам, че е правилното решение за момента. - Допълних и зачаках да видя дали някой друг ще възрази.
- На мен идеята също ми харесва. - Каза Ребека, но ми се струваше, че тя имаше други подбуди за решението си, което ме навеждаше на мисълта, че може съвсем скоро да узнаем какви са те.