Домът на Клаус

Поклатих леко глава и погледнах към имението. За мен не беше нищо кой знае какво, сигурно защото бях свикнал с него, но предполагам, че и аз си мислех за същото като нея, когато го бях видял за първи път. Харесваше ми и тогава и сега. Тази къща беше една от първите застроени в града и имаше своята история, а аз обичах историята. Тя беше в мен и аз бях в нея.
- Мислех си, че може да минем и през твоя дом, за да си вземеш всичко което ще ти е необходимо, но реших, че може да го направим и по-късно... - Вече бях проверил, в къщата нямаше никой освен Ребека и можехме да влезем.
- Ела... - Хванах я за ръката и я поведох навътре по алеята. Трябваше да махна и тази кола от тук, но по-късно. Влязохме в къщата и веднага пред нас се озова Ребека, която направо изкара акъла на Ан.
- Ребека. - Казах го като упрек, че дори не се беше съобразила с присъствието на Ан, а беше изскочила така изневиделица, което за мен не беше проблем, но за Ан да.
- Това е Антея, моя... - Малко заекнах, защото не знаех как точно трябва да я представя.
- Моя много скъпа приятелка. - Погледнах малко гузно към Ан, с надеждата, че няма да се разсърди, че съм я представил като своя приятелка, но нямах представа как точно да обясня на сестра си.
- Ан, това е сестра ми, Ребека. - Представих ги една на друга, а Ребека веднага протегна ръка към Ан и с една дяволите усмивка, която подсказваше, че не е нужно да казвам нищо повече, за да разбере каква всъщност ми е Ан.
- Радвам се да установя, че брат ми не е девствен... - Изтърси тя, но само след миг изражението и леко се намръщи. - Не е девствен нали?
- Ребека! - Отново я скастрих, а тя се засмя и дръпна Ан навътре.

Завъртях очи и въздъхнах тежко, защото продължаваше с командите, все едно някой от останалите бе длъжен да го слуша. Не можеше да въздейства на брат си и сестра си, само на мен и онази вещица, но странно защо, заповядваше единствено на мен.
Клаус ме завлече в стаята си и най-накрая пусна ръката ми, а аз се приближих до леглото и седнах върху него. Беше крайно унизително, след всичко което беше направил и начина, по който ме беше унижил пред всеки един от тях по какви ли не начини, сега да ме прави на още по-голяма глупачка, принуждавайки ме да деля един покрив с тези хора. Беше истински ад, по-ужасно дори и от това да бягам в продължение на две хиляди години.

Всички бяхме тук и можех да си отдъхна поне за миг, но нещо ми подсказваше, че това затишие е просто предвестник на огромна буря.
- Да, ще ти дам... - Обади се Ребека и хвърли един поглед към мен. тя нямаше представа какво се случва и може би за сега беше по-добре.
- Само докато вземем нейните дрехи. - Подчертах аз, защото знаех колко ревнива е към вещите си сестра ми.
- Освен това смятам, че твоята къща е доста по-безопасна от тази. - Родителите ни знаеха за тази къща и даже се чудех как не са били вече тук. Предполагам просто, че не допускаха, че ще сме толкова глупави, за да се върнем отново.
- Няма проблем, наистина и аз не бих носила дрехи на Катерина. - Каза Ребека.
- Стига толкова! - Вече прекаляваха с всичко това. Бях убеден, че за всяка една от тях присъствието на другата е достатъчно дразнещо, така че поне можеше да бъдат по-сдържани.
- Ребека, донеси дрехи на Ан, аз ще й покажа стаята, за да се освежи... - Хванах Ан за ръка и я поведох нагоре по стълбите, за да й покажа стаята си. Отворих врата и й направих място да мине.
- Е, това е моята стая, чувствай се като у дома си. - Казах с усмивка и влязох след нея, затваряйки врата.

Нищичко не казах, защото нямах намерение да се унижавам още повече. Бяхме в къща с още двама вампири, които можеха да чуят абсолютно всяка моя дума и определено не исках падението ми да става обществено достояние, което щеше да зарадва враговете ми.
- Спести си го... - Казах в крайна сметка и влязох в банята, просто защото не понасях да го гледам повече. След всичко което беше направил, имаше наглостта да намира оправдания за действията си.
Пуснах водата под душа и съблякох дрехите си. Водата наистина ми помогна да се чувствам малко по-добре, но само физически, психически бях пълна развалина и то благодарение на него.
Останах под душа дълго, но най-накрая си бях взела истински душ, с истински шампоан и душ гел и изобщо всичко което използвах при вземането на обикновен душ. Това беше стаята, в която бях отседнала преди и всичките ми неща бяха тук. Дори и сешоара ми, който използвах след като излязох от душ кабината...
А когато приключих, вече приличах и ухаех малко повече на себе си. Само трябваше да намеря и нещо, което да облека. Мисля, че ми бяха останали дрехи тук... Наложи се обаче да се върна в стаята и да ги потърся, което значеше, че ще го видя отново. Е, не можех да остана заключена цяла вечност в банята и след като пристегнах хавлията си, отворих врата и се върнах в спалнята, където беше Никлаус. Не му обърнах внимание, а се отправих към скрина, който разтворих и започнах да изваждам всичко от него и да нахвърлям дрехите върху леглото. Исках да видя с какво разполагам, за да си избера какво да облека.

Задържах я на мястото й и след като я целунах, се отдръпнах леко:
- Мисля, че ваната ще ти хареса много. - Поклатих леко глава и завъртях показалеца си около ухото, с което й показвах, че не сме сами и могат да ни чуят. Не исках да правя такива неща, докато в съседната стая бяха брат ми и сестра ми и особено, когато слушаше и Катерина.
- И моля те, не слушай какво казва сестра ми. - Божичко как изобщо й беше хрумнало да каже такова нещо. Направо бях потънал в земята от неудобство.
- Просто опитът, който е събрала през вековете, е толкова впечатляващ, че дори и Никлаус би изглеждал като светец, в очите й... - След тези ми думи, опасенията ми, че не сме сами се потвърдиха, защото чух недоволното ръмжене на Ребека. Ако не друг, тя поне със сигурност слухтеше наоколо, защото беше прекалено любопитна. Винаги.
- Върви... - Целунах я отново. - Аз ще бъда тук...

Когато останах сама в стаята, отчаянието ме връхлетя с пълна сила. Докато знаех, че има някой наоколо, просто някак си успявах да се сдържа, но сега останала сама, с цялата тази огромна празнота и болка в душата ми, просто не успях да сдържа сълзите си. Чувствах се толкова наранена от предателството му, че той можеше да намери хиляди причини и доводи, защо е постъпил така, но аз не можех да намеря нито едно оправдание за него този път. Не и след всички пъти, в които му бях предлагала безусловната си любов и разбиране... Не и след като беше разбрал, че никога не съм предавала любовта ни... Не и след като след прошката, която му бях дала, за всички тези години и всичко, което ми бе причинил. Бях се изчерпала и не можех да прощавам и давам. Не беше останало за даване, защото всичко което имах и всичко което бях, той го беше унищожил... Убиваше ме отново и отново и единственото, което имаше в края, бяха оправдания...
Потънах в мекото легло и зарових лицето си във възглавницата, в отчаян опит да заглуша риданията си. Нищо обаче не беше в сила, за да приглуши болката в сърцето ми. То сякаш оживяваше, само, за да умре отново и от това болеше... Болеше толкова силно, че не можех да си поема въздух. Усещах как сърцето ми се разпокъсва на хиляди малки парченца и колкото и да се опитвах, просто не можех да спра тази болка. Тя ме превземаше и унищожаваше... Мислите, чувствата, всичко в мен... Помиташе всичко и агонията просто продължаваше...
Усещах как потъвам в някаква бездънна и черна яма... Просто летях с всичка сила надолу и се молех просто да се изгубя в нея, да затворя очи и болката да изчезне...
В следващия миг всичко около мен се озари и светлината беше толкова ярка, че инстинктивно прикрих очите си с ръка... Нямах представа какво се случва, нито къде се намирам... Запремигах срещу светлината и ми се струваше, че там има някой или нещо, но не можех да различа нищо в първия момент. После постепенно започнах да различавам някой неща. Под стъпалата си по скоро усещах от колкото виждах тревата. До мен достигаха различни шумове и песни на птички. Ухаеше на свежо и уханно пролетно утро. Този аромат можеше да те опияни... Изведнъж бях забравила за всичко останало и сякаш болката бе отшумяла. Вече не я чувствах, в сърцето си усещах само спокойствие и любов...
Започнах да се оглеждам. Обхождах цялата поляна с поглед, докато зад едно дърво не ми се стори, че нещо помръдва. Задържах погледа си върху него. Усещах, че има някой там...
- Покажи се! - Заповядах и пристъпих напред, но когато из зад дървото се появи малко и прелестно красиво създание, се заковах на мястото си и вцепенението ми достигна такива размери, че дори дъхът ми секна. Детето срещу мен, беше окъпано в светлина и сякаш наистина сияеше.
- Коя си ти? - Прошепнах запленена от невероятната й красота.
- Не знаеш ли? - Попита ме момиченцето и заподскача пъргаво към мен. В ръката си държеше някакво цвете и когато застана точно пред мен протегна малката си ръчичка и ми го подаде. - Това е за теб, мамо! - При последното краката ми се подкосиха и се свлякох на колене пред нея.
- Не се страхувай. - Продължи тя, виждайки обърканото ми и може би ужасено изражение на лицето ми. - Тук съм, защото си помислих, че имаш нужда от компания...
Мозъкът ми бе блокирал. Не можех да асимилирам нищо от случващото се и не знаех какво да кажа, но усетих как от очите ми започват да се стичат сълзи и как сърцето ми, заплашва да пробие гърдите ми.
- О, не, не плачи... - Каза тя и малките й ръчички започнаха да бършат лицето ми. Допирът й беше така нежен и приятен. Протегнах ръце и задържах нейните, върху лицето си.
- Не се ли радваш да ме видиш? - Попита тъжно тя, а аз започнах да клатя енергично глава. Как можеше да си помисли нещо такова. Разбира се, че се радвах да я видя. Даже беше повече от колкото можеше да си представи. Само, че опитът ми да й го кажа с думи, се оказа неуспешен, затова просто я придърпах в обятията си и сълзите ми започнаха да се стичат още по-силно. Чувството да я държа в ръцете си. Да я усещам до себе си. Да усещам аромата й и да чувам как сърчицето й бие... Това беше нещо което не можех да опиша. Нещо вълшебно и несравнимо с нищо друго.
- Аз... - Проплаках и леко се отдръпнах назад, за да я погледна отново, а пръстите ми започнаха да опипват лицето й, косичката й, ръчичките й, но с такова внимание и нежност, сякаш беше порцеланова кукла и можех да я счупя, ако не внимавам. Не можех да повярвам на очите си. Не можех да повярвам, че я виждам и усещам.
- Толкова си прекрасна... - Не, че имах съмнения в това, но дори и в мечтите си не бях предполагала, колко прелестна може да бъде.
- Толкова много те обичам... - Погледнах я в очичките и сякаш видях неговите. Имаше същите очи като неговите. Сърцето ми се преизпълни с гордост и любов. Тя беше съвършена!
По лицето й засия ослепителна усмивка, която накара сърцето ми направо да избухне във възторг.
- Аз също, те обичам мамо! - Отвърна по детски развеселено и пак постави малките си ръчички, върху лицето ми.
- Обещай повече да не плачеш... - Подкани ме тя, сякаш това зависеше от мен и беше толкова лесно.
- Обещавам... - Отвърнах през сълзи, а тя леко се намръщи и нослето й леко се набръчка, както ставаше и с моето, когато аз се цупех, което ме накара да се усмихна и направо да избухна в плач, но бързо започнах да бърша сълзите си, защото те премрежваха погледа ми, а аз исках да запечатам всеки миг. - Няма повече... Просто, съм толкова щастлива, че мога да те видя и докосна... - Хванах мъничките й ръчички и ги поднесох към устните си. Започнах да ги целувам...
- Тогава ще дойда пак. - Каза тя и в следващия миг всичко изчезна, а аз се озовах отново в мрачната и потискащо самотна стая в къщата на Илайджа. Сърцето ми се сви от още по-голяма болка... Исках да се върна при нея. Още дори не бях й се наситила... Стиснах силно очи и се опитах да си представя нея и поляната и всичко, но не се получаваше... Сълзите просто се стичаха и стичаха, а празнотата ставаше все по-голяма, особено сега, когато тя не беше до мен. Плъзнах ръце по корема си и прошепнах:
- Обичам те толкова силно...

Ан не беше много щастлива от факта, че на практика всички останали обитатели на тази къща могат да ни чуят. Аз също не бях и осъзнавах, че имаме нужда от уединение, но точно сега това беше най-голямото уединение, което можехме да получим.
Тя влезе в банята, а аз чух, че Ребека и Никлаус са вече долу, затова реших да поговоря с тях докато Катерина и Ан още не са слезли.
- Ан, ще сляза за малко до долу... - Провикнах се леко, за да може да ме чуе и след като получих "позволени", се присъединих към Клаус и Ребека.
- Тя си има име. - Отбелязах и подобно на тях си налях чаша уиски.
- И така... - Погледнах към единия и после към другия. - Да поговорим за ситуацията, в която се намираме. - Сега мисля, че беше подходящ момент да повдигна и въпроса за Кол.
- Мисля, че е време да съберем семейството си братко и под съберем, нямам предвид да разнасяме една част от него в ковчег. - Знаеше какво се опитвам да му кажа.
- Смятам, че Кол би бил по-полезен за себе си и всички нас, ако го събудим. Имаме нужда от неговата помощ и всички го знаем, така че аз мисля, че е крайно време да извадиш камата от гърдите му Никлаус.

- Винаги може да го приспиш, когато това свърши или по-рано... - Наистина не го мислех, бях против цялото това нещо със забиването на ками в сърцето, но ако Клаус го смяташе за нещо временно, можеше и да склони.
- Виж, това не е каприз Никлаус, а ход, който може да ни помогне... Ще имаме нужда от всяка помощ, особено с бебе в картинката...
- Какво бебе?! - Наостри уши Ребека. - Да не би гаджето ти да е бременно?
- Не, Ребека, гаджето ми не е бременно, но това на брат ни да. - Ребека се засмя.
- Ник не знаех, че си падаш по бременни жени. Коя е тя?
- Катерина! - Отговорих преди него. Що за въпрос беше това, нали беше с нея, да не си мислеше, че има още приятелки.
- Катерина е вампир. Не може да има бебе... Нали?!
- Оказа се, че може и тя и брат ни ще си имат бебе...
- Как е възможно това? - Още по-шокирано попита тя. - Какви ги говори той Ник?

Двамата с Ребека се спогледахме и въздъхнахме в един и същ миг. Никлаус беше костелив орех.
- Как така тя ще има бебе... - Истерично попита сестра ни и стана от мястото си. Май не беше добре да казваме и на нея. Съвсем беше забравила за Кол.
- Не е възможно да има бебе...
- Ребека стига. - Изправих се също и отидох до нея. - Успокой се...
- Как да се успокоя Илайджа? Аз заслужавам да имам бебе не тя! - Ето пак се започваше с цялото това нещо, че иска да е човек и иска да има семейство.
- Не, винаги животът е справедлив сестричке... - Погледнах към Никлаус. Изглеждаше отегчен от разговора ни.
- Все още ли мислиш, че е лоша идея да го събудим? Не виждам много хора, наоколо, които да са готови да защитят Катерина... - Ан едва я понасяше, същото се отнасяше и за Ребека, а аз и Никлаус никак не бяхме достатъчни, за да се справим със самата Катерина, какво оставаше за Естер и Майкъл.
- Имаме нужда от Кол...

- Благодаря! - Това трябваше да е добър знак. Обмисля, не беше като да ми откаже категорично.
- От кога пък Катерина ти е жена? - Изведнъж пак се обади Ребека, а аз и Клаус я изгледахме заплашително. Наистина всички трябваше да й дадем да диша поне малко.
- Уверявам те Ребека, няма за какво да се тревожиш, брат ни вече се е погрижил да направи живота на Катерина достатъчно непоносим, затова остави черната работа на него и не я закачай.
Катерина беше моя приятелка, дори нещо повече, винаги съм я приемал като собствена сестра и ме болеше да виждам как враждуват помежду си, болеше ме, че не правеше дори усилие да приеме Ан. Само ако положеше малко усилие, знаех, че ще я заобича. Може би ако не се държеше по този начин с Ан, аз също нямаше да се държа така с нея.
- И какво мислите да правите с това бебе? - Добър въпрос. Никой от нас нямаше никаква представа какво ще представлява това бебе. Нямахме представа от какво ще има нужда или дали тези двамата щяха да могат да го отгледат. Колко време щеше да продължи тази бременност. То имаше пулс, значи имаше сърце, а бяха минали около седмица две, не знам кога бяха успели да го направят, но предполагах, че не е минало повече.
- Не знам Ребека, предполагам, че когато вземем коловете, ще трябва да намерим сигурно място и повече информация за бебето, за да сме подготвени. - Сигурно място обаче със сигурност ни беше необходимо, за да има къде Ан да упражнява силите си. Трябваше да ги предпазим. Ан и Катерина, те бяха от първостепенна важност.

Никлаус беше прав, нямаше място на което да можем да се скрием, а тази къща никак не беше добър вариант, но преди да успея да се съглася с него, Ребека отново избухна:
- Това е нелепо. Как може да се вържеш на всичко това. - Говореше на брат ми.
- Какво вкара те в леглото си и ти наговори всички тези глупости за бебе? - Погледна към мен. - Илайджа, ти поне трябва да знаеш, че това е номер. - Ребека никак не изглеждаше щастлива, че ще става леля, всъщност даже не вярваше.
- Ребека... - Опитах да й обясня, но тя дори не ми даде възможност.
- Не, Илайджа, Ник трябва да разбере, че това е нелепо и тя го използва отново... Всичко което му е казала е лъжа, само аз ли го виждам? Не е възможно да е бременна, защото на практика е мъртва и лъже, за да спаси задника си... Това е всичко... Ник, трябва веднъж завинаги да се осъзнаеш. Тази жена е лъжкиня, манипулатор и истинско зло. Не може да й вярваш...

И двамата с Ребека бяхме меко казано стъписани. Никой не очакваше ил поне аз не очаквах подобна реакция от брат си и се чудех дали Катерина му влияеше така или беше заради бебето, но той определено не приличаше на човека, който беше до скоро.
- Нека се успокоим всички. - Обадих се с гласът на разума.
- За Ребека е трудно да повярва, както и на всички нас ни беше, затова е малко резервирана към новината, но това е всичко. - Не желаех точно сега да се караме.
- Точно така... - Отвърна огорчено тя и забелязах, че в очите й проблясват сълзи. Предполагах, колко й е трудно да възприеме тази новина, че някой когото мрази получава нейната мечта. - Насладете се на вечерята. Аз се качвам в стаята си. - И на Никлаус не му беше лесно. Ребека беше до него през почти всички години и изведнъж тя не беше най-важната жена в живота му. Вероятно беше наранена, както и Катерина. И двете му бяха сърдити. Всъщност нямаше жена в тази къща която да го харесва в момента. За щастие Ан харесваше поне мен.
- Ще й мине. Просто й трябва малко време, както и на Катерина, повярвай ми. - Потупах го по рамото и надигнах чашата си, чукайки я в неговата, а после и двамата изпихме съдържанието на чашите си на един дъх.
- Искаш ли да поговоря с тях, вместо теб? - Бях доста по-добър въдворител на мир отколкото той, макар, че не беше моя работа да се меся в отношенията му с нито една от двете, но исках да знае, че съм тук за него, ако има нужда от помощта ми.

- Знаеш, че има начин да вземем превес или поне да изравним силите, ако се окаже момиченце, нали? - Имаше и още една добра страна в това да върнем брат си към живот, освен всички останали, които вече му бяха известни.
- Ще говоря с Ребека. - Казах. - И съм сигурен, че ще разбере. Тя те обича и иска да бъдеш щастлив, аз също и може да не харесва Катерина, но аз мисля, че тя е най-хубавото нещо, което се е случвало в живота ти. За мен Ан означава същото, което за теб Катерина и се надявам, че ще разбереш това. Ще разбереш, че обичам тази жена и не искам да я загубя. Ти си мой брат Никлаус и искам да ми помогнеш да я опазя... Иска ми се да бъде част от семейството... Да я приемаш като част от семейството ни, както аз приемам Катерина, като своя собствена сестра.