Домът на Клаус

Криене! Мразех тази дума. Мразех значението й. Мразех и това, че самата аз правех все едно и също от 500 години. Криех се! Дори и сега нищо не се бе променило. Все още имаше прекалено много непобедими врагове там някъде, може би дори и по-близо отколкото си мислех.
Погледнах към него за миг. Дали все още бе мой враг? Може би щях да разбера скоро. Щом получеше коловете нямаше да има причина да се държи с мен по този начин. Можеше да се върне към отмъстителното си настроение.
- Мисля, че се нуждая от вечеря... - Не си спомням кога за последно бях пила човешка кръв, а не ми се искаше пак да налетя на неговата. Изобщо какво беше цялото това нещо с жаждата ми за неговата кръв? Да не би да беше като някакъв страничен ефект, за дето ме беше спасил от смъртта за втори път с нея? Това трябваше да е, само че не ми харесваше. Не исках да съм пристрастена към неговата кръв.
- Защо толкова харесвам кръвта ти? - Попитах изведнъж. - Да не е заради ухапването и това, че ме спаси с кръвта си? Ще умра ли ако не пия от нея? - Божичко ами ако беше това? Аз бях напълно прецакана! Отново!

Отдъхнах си наистина. Не бях пристрастена към кръвта му и може би просто липсата на истинска такава ме правеше толкова жадна за неговата.
- Да. - Отвърнах разсеяно и подобно на него започнах да се оглеждам за вечеря. - Наистина не съм...
Срещу нас вървяха две момичета. Кискаха се звучно и си говореха за момчета. Помислих си, че една от тях би била чудесна вечеря.
- Те! - Кимнах към момичетата и се усмихнах. - Връщам се веднага... - С все същата широка усмивка допълних аз и закрачих по-бързо към тях, а когато едва не се сблъскахме им въздействах да бъдат тихи. Едната взех със себе си и я завлякох в някаква тъмна уличка, където без да се бавя впих зъби във врата й, но още щом се опитах да преглътна кръвта се задавих от изгарящата болка в гърлото и започнах да плюя всичко, все още кашляйки...

Присвих очи и все още се чудех какво точно се случва. Не бях усетила върбинка в кръвта й. А и когато Клаус опита от кръвта на момичето не намери нищо нередно в нея. Доведохме и другото момиче, като първо той пи от нея, а после се опитах и аз, но отново не успях. Нещо ми ставаше. Проблемът не беше в тях, а в мен. Бях ужасена и знаех, че има нещо общо с ухапването и чудотворното спасяване на Клаус.
- Не ми казваш всичко нали? - Извиках обвинително срещу него и го изблъсках от мен.
- Кръвта която ми даде ми е направила нещо... - Започнах да бърша устните си, защото цялата бях в кръв.
- Това ли е начина ти да ми отмъстиш? Какво си направил с мен? - Нямах съмнения, че той е виновен за състоянието ми.

Дълго време го гледах с недоверие и преценявах ситуацията. Щях да изсъхна бавно и болезнено, ако не се хранех. Очевидно не можех да пия човешка кръв. Може би можех да се храня само от други вампири или от хибриди. Което значеше, че няма нищо общо с вещицата. Нямаше как да има. Бях я убила преди много време и ако имаше някакво заклинание за което не подозирах, то щеше да се появи още когато я убих. Не вярвах и за секунда в думите на Клаус. Той лъжеше и просто знаех, че каквото и да се случва с мен е по негова вина, но за сега трябваше да се преструвам, че му вярвам защото каквато и игра да играеше имах нужда от време, за да я разбера. Трябваше да разбера какво ми е направил...
Направих няколко крачки към него и се хвърлих в прегръдката му. По добре да си мисли, че съм му повярвала.
- Съжалявам, че се усъмних в теб... - Казах аз. Трябваше да опитам дали мога да пия кръв от някой вампир или хибрид. Ако успеех трябваше веднага да намеря някоя вещица, която да ми каже какво точно се случва с мен.

Да, трябваше обаче точно сега нямаше да разчитам на вещица която той би намерил или на нещо което той би направил. Всичко това беше по негова вина, просто го знаех. Трябваше да се махна от него, да избягам преди да ме е убил наистина. Първо обаче трябваше да разбера дали мога да се храня от друг хибрид.
- Да... Трябва ни вещица... - Отвърнах аз и го пуснах. Заповядах на момичетата да се приберат и да забравят за нас, после пак се обърнах към него и казах:
- По-добре да намерим колата ти и да се приберем... - Там можех да превърна г-жа Долорес във вампир и да опитам да се нахраня с нея и ако това подействаше, щях да се махна на мига, а после да взема глупавите колове и да ги убия до един. Беше ми писнало от тях и игричките им.

- Да тръгваме къде? - Попитах още по-объркана от преди.
- Имаш ли изобщо представа къде е брат ти? От къде знаеш, че ще бъде с онази вещица? Тя вероятно вече е мъртва... - Ох така се надявах да е мъртва, защото ако не беше щях да я убия със собствените си ръце.
- От къде знаеш, че тя не ми е направила нещо? - Той се спря на стълбите и се обърна към мен.
- Ами така де, тя е единствената вещица с която съм била в една стая и - Наклоних леко глава настрани.
- Заради нея почти не ме убиха... Брат ти вероятно също изгаря от желание да поправи тази грешка, така че защо за бога ми е да търся него или откачената му приятелка?

Изведнъж забелязах в него нещо което бях пропуснала до този момент. Той беше разтревожен. Наистина разтревожен, което малко ме караше да се съмнявам в това дали той е отговорен за състоянието ми. Всъщност може би наистина беше тон, но просто не е знаел, че ще стане така. Тази мисъл някак си ме успокои, защото ако той не ме искаше мъртва, значи значи ме искаше жива и щеше да намери начин да ме спаси.
- Добре... - Казах аз и въздъхнах с огромна доза облекчение. - Няма да се бавя...
Оставих една бърза целувка върху бузата му и изтичах в стаята си, където за отрицателно време събрах всичките си дрехи и принадлежности които имах. Също така се преоблякох, защото тези дрехи бяха изцапани с кръв, а и рокля едва ли беше най подходящото облекло ако се наложи за се бием или бягаме или нещо такова. Измих засъхналата кръв от лицето си и за душ нямаше време, но за сега и това беше достатъчно. Взех не особено големият сак, който побра абсолютно всичко което имах в тази къща и слязох долу, където Клаус крачеше нервно.
- Готово... - Запратих към него сака, а той го улови във въздуха. - Тръгваме ли?

Като изключим, че имах непоносимост към човешка кръв, която беше основната съставка за оцеляването на всеки вампир, не чувствах нищо по-различно от преди. Не ме болеше нищо. Чувствах се добре.
- Да... Направо превъзходно... - Отвърнах незаинтересовано и се свих на седалката, мислейки и премисляйки отново и отново на какво може да се дължи всичко това. Връщах лентата назад. Илайджа не ми беше сторил нищо или поне не помнех да ми е направил нещо. После и вещицата. До колкото си спомням благодарение на нея не се превърнах в пепел. Майкъл също не ми беше направил нищо, което значеше, че единствената възможност си остава ухапването от хибрида на Клаус.
- Сигурен ли си, че това ухапване се лекува наистина? - Може би кръвта му помагаше, но само временно и затова се нуждаех от нея. Това обаче не обясняваше защо не мога да пия човешка кръв.

Въздъхнах тежко и пак се загледах през прозореца. Думите му имаха логика. Ако знаеше, че някой ще се нуждае от кръвта му, нямаше да го спаси никога. Супер просто, сега когато отпадаше и тази възможност, тогава какво оставаше? Може би някой ми беше въздействал да забравя нещо.
- Наистина имаме нужда от вещица... Не се сещам за нищо което би могло да доведе до това. Значи някой ми е направил нещо и ме е накарал да го забравя. Списъкът с заподозрени не е дълъг... - Погледнах към него. Или той или някой от семейството му ми беше сторил нещо, затова трябваше да намерим вещица, която да ми върне спомените, тогава щяхме да знаем по-добре какво търсим. Може би беше Ребека? Защо иначе щеше да изчезне така.
Карахме дълго време. Без посока, просто се носехме по магистралата и не знаех къде отиваме, но и не питах. Клаус също потъна в размисли. Вероятно се чудеше кой от семейството му ми е направил това.
- Гладна съм... - Казах аз. Беше вече сутрин и наистина умирах от глад. Той протегна едната си ръка. - Не, яде ми се истинска храна и имам нужда от кафе... - Продължих, точно когато телефона му иззвъня.

Тъкмо бях тръгнала към бензиностанцията за кафе и нещо за хапване, когато чух онова име и цялата изтръпнах. Нямах честта да се познавам с мама вещица, но знаех, че е ужасяваща и иска смъртта на децата си толкова силно, колкото и баща им. Боже какви родители само, нищо чудно, че Клаус се беше превърнал в психопата, който е днес, гонен от параноя и не вярваше, че е възможно някой да го обича.
Влязох в бензиностанцията и изкупих почти всичко което имаха. Очертаваше се още едно дълго пътуване, а аз определено исках да имам храна. Чипсове бисквити, хамбургери, кола и изобщо каквото се сетиш. И кафе разбира се.
- Ехо... Имам нужда от помощ... - Провикнах се, когато излязох от бензиностанцията с две пълни торби и две кафета в ръката.

- И какво, мислиш, че откачената ти майка е решила да те убие като ти източи кръвта чрез мен? - Попитах с лека ирония и се подсмихнах.
- Съмнявам се... - Отвърнах аз и извадих един бургер и си отворих кутийка кола.
- Обаче ще разберем повече, когато другата вещица се погрижи да си върна спомените и онова което наистина е довело до жаждата ми за точно твоята кръв... - Отхапах голяма хапка и се протегнах към радиото. Пуснах някаква станция и си затананиках заедно с песента докато си хапвах съвсем спокойно от бургера.
- Оооо... - Възкликнах аз, когато за пореден път срещнах киселата му физиономия. - Моля те... - Продължих с още по-голямо отегчение.
- Сериозно ли ще се тръшкаш за това, че майка ти отново е сред живите, когато аз на практика съм много по-близо до смъртта от теб... Ти си безсмъртен забрави ли? Не може да ти направи нищо... Просто се отпусни... Всичко ще бъде наред... - Усилих малко радиото.
- Искаш ли? - Предложих му от моя бъргер.

- Да седя в колата ли? - Погледнах го злобно.
- Няма да стоя в колата! - Това сигурно отговаряше и на последният му въпрос.
Натиснах дръжката и врата се отвори. Излязох и застанах пред него.
- Сериозно, няма да чакам в колата! - Заявих категорично. Нямаше начин да ме държи настрана когато ставаше дума за моя собствен живот. Исках да знам какво са намислили. Не, че не можех да чуя за какво си говорят и от тук, но предпочитах да бъда там.
- Ако това не те устройва, мога да си тръгна още сега и да се оправям по своя начин с нещата.

Вървяхме и вървяхме, без да спираме дори за миг, а от очите ми продължаваха и продължаваха да се стичат сълзи, породени от безкрайното ми отчаяние и безпомощност в момента. Нямах сили да се боря с него. Нямах сили за абсолютно нищо...
След около час или може би повече, вече се намирахме в града и скоро щяхме да сме пред къщата му. Нямахме телефони, явно бяха изхвърчали по време на катастрофата и нямаше как да знаем дали родителите му, вече не са тук и дали Ребека не е на тяхна страна... Всичко беше една огромна каша, а той уверено крачеше напред... Докато не забелязахме някаква фигура срещу нас. Някакво момиче, разхождаше кучето си. Що за идиоти разхождаха толкова късно кучетата си... За миг се почувствах като малкото животинче. Нямах каишка, но подобно на него и аз бях принудена да изпълнявам желанията на господаря си...
- Даже не си го помисляй... - Казах аз, когато видях как лицето му започва да се променя и зъбите му да се издължават. Имаше нужда от кръв, но едва ли беше удачно да го прави насред осветената улица с някой от съседите си.
- Почти стигнахме къщата, там ще има достатъчно банки с кръв... - Освен ако лакомата му сестра не се беше погрижила да изпразни всички.