Домът на Клаус

Този разговор ставаше ужасно странен. Толкова странен, че чак не знаех какво да кажа. Затова избягвах да мисля за всичко това. Просто ми се искаше да говорим за нещо друго.
- Мисля, че трябва да се отбием на някоя бензиностанция или крайпътен ресторант, защото вече съм гладна. - Не беше съвсем като смяна на темата, но поне беше по-добре от това да правим планове за бъдещето, което дори не притежавахме. Имахме само настоящия момент и нищо друго.

Сбръчках леко вежди и й хвърлих един поглед. Вече на няколко пъти правеше такива намеци пред Ребека, но дори и да я нямаше не ми харесваха. Смятах, че аз трябва да преценя каква е.
- Това какво трябва да означава? - Попитах аз и зачаках да ми отговори. Първо харесвала лоши момчета, сега пък тя била лошо момиче? Не знаех от къде идва всичко това и защо се държи така, но Ан която аз познавах беше прекалено възпитана, за да говори така.
- Животът ми с теб е най-хубавото което ми се е случвало, освен това смятам, че си най-милата и добра жена, която съм срещал. - Което на фона на всичко което казваше за себе си, не изглеждаше правдоподобно, но имах чувството, че нарочно се държи така, просто не знаех защо го прави.
- Защо искаш да демонстрираш нещо различно?

Завъртях очи и побързах да тръгна към бензиностанцията, защото доброто ми настроение току що си бе заминало. Много по-забавно, беше когато бяхме само тримата. Дръпнах врата и влязох вътре, оглеждайки внимателно всички посетители. Беше някакъв навик, който трудно можеше да се изкорени, а и все още имаше някой по петите ми, така че изненади можеше да се очакват винаги.
На пръв поглед нямаше нищо съмнително, затова смело прекрачих напред и застанах точно под огромната табела, над щанда, където бе изложено цялото меню. Имаше примамливи неща, всъщност искаше ми се да опитам почти от всичко, но се спрях на голяма салата и хамбургер, с почти всичко вътре, поръчах си порция картофки, млечен шейк и дори мислех, че ще ми остане място за ябълков пай.
Докато всички останали още се мотаеха отвън, аз вече си бях поръчала. Може би трябваше да си поръчам и за из път, но нямаше да бързам. Щях да си избера нещо вкусно.

- Съжалявам, мислех, че да виждаш доброто в човека до себе си е нещо хубаво.
Дори не коментирах това което бе споменала, че не знам много неща за нея. Вече бях наясно, че има тайни от мен. Разбрах го още когато ми разкри за семейството си и за съдбата която я очаква. Беше забравила да ми спомене за всичко това. Очевидно обаче това не беше всичко което крие. Имаше и още и бе избрала възможно най-неподходящия момент да изтъква колко малко я познавам. И без това Ребека за момента бе единствената която я приемаше добре, та вероятно сега бе успяла да разклати и нейното доверие.
Подобно на останалите, ние също влязохме в бензиностанцията. Сепарето на което бяха Клаус, Кол и Катрин, беше доста голямо и тъй като един вид пътувахме заедно нямаше как да не се настаним при тях. Още щом се настанихме към нас се приближи някакво момиче с тефтер и химикал в ръка, а Кол дори не се поколеба и веднага я заговори.

Изведнъж просто загубих апетит. Просто всички в даден момент се бяха втренчили в мен, сякаш бях експонат от зоопарка. Ребека и Клаус, все още продължаваха да ме зяпат и аз просто хвърлих приборите си на масата и се облегнах назад, скръствайки ръце на гърдите си. Не, че не обичах да съм център на внимание, обаче това вече беше прекалено.
- Ще ям по-късно... - Казах след като бях срещнала укорителния поглед на Клаус и ако от двете ми страни нямаше навалица от хора сигурно щях да се изправя и да изляза още сега.

Повдигнах леко вежди и погледнах към Кол, който доста от рано започваше да пие, но се въздържах от коментар. Не беше моя работа колко и кога ще пие, пък и тъкмо се беше върнал към живота, можеше да му се прости.
- От кога си станала толкова докачлива към вниманието? - Всъщност не виждах някой да я зяпа, освен Ребека, която едва ли й следеше хапките, по скоро я убиваше отново и отново в съзнанието си.
- От сега... - Просъска злобно и отмести погледа си от мен. Трябваше да поговоря с нея и да оправим нещата, защото нямаше как да продължаваме повече така. Ан вече беше и вероятно щеше да продължи да бъде част от живота ми и не исках Катерина да изпада в истерия всеки път когато се озоват на едно и също място.
- Държиш се като бебе. - Разкритикувах я аз и когато най-накрая дойде и моят ред да си поръчвам, пожелах само бутилка минерална вода. Сервитьорката се оттегли, въпреки видимото й желание да остане и докато Кол зяпаше задните й части, аз погледнах към Никлаус който седеше до Катерина.
- Какъв е плана? - Така и не бяхме обсъждали подробности. Мислех си обаче, че ще бъде добре ако аз и братята ми първо огледаме мястото, за да сме сигурни, че няма никой, после Катерина щеше да се присъедини, докато Ан и Ребека са на разстояние. Не ми се искаше дори и за това да излагам Ан на опасност.

Свих леко рамене и не казах нищо, защото нямаше особено голямо значение за мен. От една страна обаче ако нямаше да се качвам с тях още в самото начало, наистина предпочитах да има някой който не ме иска мъртва, като например Кол.
- Тогава аз и ти, ще се качим, за да огледаме. - Съгласи се Илайджа, когато видя, че нямам възражения.
Вече нямах търпение всичко това да приключи, за да мога да се концентрирам, върху наистина важните неща като дъщеря ми например. Постоянно мислех за нея и за животът ми от тук нататък. Ник изглеждаше така сякаш си представя бъдещето ни заедно, аз обаче все още имах своите съмнения и въпреки, че за момента се държеше повече от добре, нещата при него можеха да се променят за секунди.
- Ако Ан... - Хвърлих й един поглед, подобен на нейния от преди малко. - Беше повече полезна, отколкото излишен товар, можеше и да ви спести разходката... - Така де, можеше да използва някакво заклинание и просто да разбере къде са Естер и Майкъл, вместо да се налага да прекосяваме половин щат, за нещо което може и да е окупирано вече. За сега обаче тя си оставаше нищо повече от бреме.
- Вече започвам да се чудя, дали наистина е толкова безнадеждна или има някакви други планове... - Казах невинно и пак свих рамене.

Честно казано, намирах това момиче за адски странно, но най-вече за глупаво. Държеше се сякаш е на пет и сякаш наистина не осъзнаваше колко нелепо изглежда от страни. Това разбира се ме радваше, защото бях много по-устойчива от нея и не се подавах така лесно на провокациите. Започвах да се чудя какво толкова намира в нея Илайджа. Очевидно това момиче не беше с всичкия си.
- Всъщност изглежда така сякаш си или пълна идиотка или целта ти е много по-различна от тази на всички останали. - А именно оцеляването ни. Искаше ми се още сега някой да я убие. С всяка следваща дума, всяваше все повече и повече съмнения.
- Извинявай много, но наистина ли е толкова ограничена и може да съществува само под команди... - Погледнах към Илайджа. - Не, че имам нещо против това, дори мисля, че ще си спестим прекалено много време, в опити да й обясним какво всъщност се случва, понеже тя очевидно не разбира. - Божичко, как това, че не я бяхме попитали или помолили да направи нещо можеше да бъде оправдание, когато животите на всеки един от нас беше под въпрос.
- Катерина предупреждавам те...
- Предупреждаваш ме за какво? - Сниших тона си до плашещо и ледено просъскване през зъби. - Довел си... - Не ми се искаше да използвам епитети, а дори не знаех дали има такъв, който да опише глупостта на тази жена.
- Това е просто нелепо... - Поех си дълбоко въздух и опитах да се успокоя, преди главата ми наистина да е експлодирала от съпротивлението, което оказваше внушението на Илайджа над желанието ми да я убия още сега.
- Достатъчно Катерина! - Отново се намеси Илайджа. - Това прекрачва всякакви граници.
- Какво, ти да не си й говорител. Остави я да говори сама или се страхуваш, че всеки път щом си отвори устата ръси някоя глупост или просто ни помага да разберем коя всъщност е в действителност? - Наведох се леко напред и я погледнах в очите, но не й въздействах от чисто съображение за сигурност.

Изсмях се тихичко и дори си позволих да се впечатля, защото най-накрая показваше някакъв вид характер. А за да го правиш пред някой като мен, се изискваше кураж.
- В интерес на истината, ти си абсолютно ненужна на мен... - Не можех да говоря от името на останалите, но и нейната тирада бе насочена към мен, така че...
- И ако очакваш някаква благодарност или признание от моя страна се лъжеш жестоко, понеже няма за какво. - Което си беше самата истина. Никога не я бях искала, просто бях заставена да съм около нея.
- Не съм искала нищо от теб и не искам, мога да се справя без теб и ако смяташ нещо друго, също се лъжеш, защото съм на тази земя повече от колкото можеш да си представиш и... - Присвих леко очи и се загледах в нея.
- Както вече казах си тежест... Животът ти... Думите ти... Силите ти... Те не означават абсолютно нищо за мен и повярвай ми, ако можех щях да ти покажа колко лесно се освобождавам от ненужните неща... Не се страхувам от теб! И ако не ти е приятно да бъдеш тук, можеш да си вървиш още сега... Може би ще е по-добре да го направиш... - Трябваше да открия къде Клаус държи камите, щях да приспя за малко Илайджа, за да не съм под неговото въздействие и щях да я убия.

- Какво правиш? - Попитах раздразнено.
- Мислиш, че не мога да се справя и сама с нея ли? - Това беше просто върха на сладоледа. Първо тя ме предизвикваше, а сега той се месеше и то само как, като я изгони, за да мога да се храня. Как можех да очаквам да се страхува от мен, след като той по всякакъв начин подронваше авторитета ми пред останалите.
- Повече не се меси, когато говоря с някой... Вече го казах на нея, ще го кажа и на теб, нямам нужда от бавачка или спасител... Мога да се грижа прекрасно за себе си. - Излязох от сепарето и тръгнах към колата, но се насочих право към шофьорското място, защото му бях дала прекалено голяма свобода във всичко и всеки един от тях трябваше да знае срещу какво се изправя, когато тръгне срещу мен и вероятно първо трябваше да го изясня на самият Клаус, за да спре да ме третира като някой абсолютно беззащитен и раним човек.
- Аз ще карам и дори не си помисляй да ми забраняваш! - Казах сърдито.

Още преди брат ми да е казал каквото и да било, вече се бях изправил и дори бях взел ръката на Ан, за да я подканя да тръгне заедно с мен.
- Защо не отидете да си вземете нещо за из път. - Не беше предложение, а заповед. Ан и Ребека нямаха друг избор освен да тръгнат към витрините, за да си вземат каквото искат за из път. Когато се отдалечиха достатъчно, че Ан да не ме чуе се облегнах на масата и погледнах брат си в очите:
- Ако само още веднъж ти или Катерина се опитате да нападнете Ан, било то словесно или физически, бъди сигурен, че направя вечността истински ад за теб... - Щях да убия Катерина без да ми мигне окото.
- Ще й изтръгна сърцето и ще те оставя да живееш с тази болка завинаги. - Трябваше да се научат да уважават останалите, защото в противен случай не ги чакаше нищо добро. А той виждаше колко сериозен съм същност.
Оттласнах се от масата и авторитетно се отдалечих, като не изчаках никой от тях да отговори, защото не ме интересуваше какво имат да ми казват. Изчаках Ан и Ребека да си вземат храна и заедно тръгнахме към колата.

Притворих очи и си поех дълбоко въздух, за да се успокоя. Не биваше да си го изкарвам на него, заради това, че бях ядосана на нея и истината беше, че тя бе права. Аз бях забъркала цялата тази каша и не можех да обвинявам никой друг, освен себе си затова, че съм заседнала с всички тях.
- Кол защо не разменим местата си? - Попитах докато слизах от колата и освобождавах на Клаус мястото. Кол пък не чака втора покана и веднага излезе и се качи отпред в колата. В същия този момент докато се разминавахме с Клаус той постави ръка върху кръста ми и ме задържа. Погледите ни се срещнаха и аз отново въздъхнах:
- Съжалявам, окей... Съжалявам, че събудих Майкъл и за всичко останало след това, но наистина нямам нужда от това някой да оправя моите каши... Знам, че не вярваш в това, но аз наистина мога да се справя с това... Мога да оправя всичко и ако ми имаш малко повече доверие, нещата ще бъдат много по-лесни и за двама ни... Просто ме остави да водя собствените си битки сама и ако имам нужда от твоята помощ ще те уведомя...

- Съжалявам... Съжалявам ако съм те накарал да се почувстваш по този начин, но аз познавам и двамата много по-добре от теб Ан и тези заплахи, са нищо друго освен заплахи. Това което те искат е да се страхуваш от тях и мисля, че по един или друг начин, вече успяха да го постигнат. Никой от тях няма да убие или нарани никой от нас, защото вярват или не и двамата знаят, че за момента ти си единственият ни шанс да се справим с Естер и дали ти харесва или не, няма значение, но е крайно време да приемеш факта, че за мен твоят живот е по-важен от този на Катерина и бебето. Искам те да са добре, но ако се наложи да избирам, ще избера теб... Винаги ще избера теб! - Не знам защо беше цялата тази неприязъм от страна на Катерина към Ан, но излизаше извън контрол и нямах представа как да се справя с никоя от тях двете.
- Не искам повече да влизаш в конфликти с никой от тях. За напред ще се постарая да избегна такива ситуации и когато това свърши, няма да ги видиш никога отново, до тогава бъди по-разумната и ги избягвай, става ли? - Трябваше да измисля как да ги държа на разстояние един от друг, за да не се стига пак до такива нелепи спорове.