Ришан Жюбле

Ришан Жюбле бе призована. Тя излезе напред и се поклони ниско. Няколко кичура коса паднаха пред лицето ù, сякаш също бързаха да изразят почитта си. Ришан беше на осемнадесет, както повечето момичета тук. Краката ù трепереха от напрежение и тя се надяваше да не я карат да говори, защото знаеше, че гласът ù ще ù изневери.
Маркиза дьо Шамо я обиколи, подлагайки я на критичния си поглед. Накрая се върна при сина си.
- Твърде е слабичка - каза му високо, така че всички да чуят. - И има нездрав вид. Няма да може да износи син.
В очите на Ришан се появиха сълзи. Тя се радваше, че не виждат лицето ù, защото тогава щеше да пламне от срам. Другите момичета я гледаха съчувствено, но и се радваха, защото това увеличаваше шансовете им. Всяка тайно сравни наум тялото си с това на бедната девойка. Наистина, тя бе твърде слаба и бледа, средна на ръст и с деликатни извивки. Излъчваше някаква неопределима недостатъчност, която понякога я правеше красива, а понякога - не. Косата ù беше толкова руса, че понякога изглеждаше бяла, а очите ù бяха светли, сиви; този, който ги гледаше трудно можеше да определи какво се крие в тях.
Антоан дьо Шамо се приближи до майка си и ù прошепна нещо. Сините ù очи за миг се присвиха, каза му нещо и кимна, но личеше, че е недоволна. Махна с ръка да изведат Ришан и повика следващото момиче. Когато отстъпваше назад срещна погледа на Антоан и поруменя. Отвърна глава и побърза да излезе от залата.
***
Трябваше да събере нещата си, преди да напусне, но беше толкова изморена. Някой почука. Ришан тъкмо щеше да развърже корсета си. Вместо това взе едно светлолилаво наметало и се заметна. Открехна вратата и надникна, а когато видя Марсел да седи отвън, я отвори широко.
- Сел, какво правиш тук? - попита, когато той влезе и се подпря на рамката на вратата.
- Заминаваш ли? - учуди се Марсел, без да ù отговори. Беше по-висок от Ришан, имаше катраненочерна коса и безсрамни очи. Носът му бе счупван на няколко пъти в детството му, но това не го загрозяваше.
- Маркизата не ме одобри. Ще ме отпратят скоро и трябва да съм готова - въздъхна момичето и приседна на кревата.
- Не ми се вярва.
- Да не би да смяташ, че маркизата ще позволи на сина ù да се ожени за толкова слабичка девойка? - попита раздразнено тя.
- Не, вече избраха жена на Антоан. Рене д'Азри, племенницата на генерал Жорж д'Азри, помниш ли я? Онази с хубавия задник и големите гърди...
- Ужасен си - прекъсна го Ришан, но мислите ù вече бяха далеч отвъд неморалните изказвания на Марсел. - Тогава какво искаше да кажеш преди малко?
Очите на Марсел потъмняха, а усмивката му се стопи.
- Иска да му станеш любовница.
***
Ришан беше нахвърлила всичките си рокли по леглото и само кършеше ръце коя да избере. Около нея сновеше Ариана, най-добрата ù приятелката, и постоянно повтаряше каква късметлийка е, задето маркизът я е избрал. В стаята бе и Марсел, който стоеше необичайно мълчалив и дори не правеше хапливи коментари по адрес на Антоан.
- Избери тази - каза Ариана и измъкна от купа красива рокля от светлосиня коприна.
Другото момиче посегна към нея колебливо.
- Не зная, Ари...
- Довери ми се. Марсел, няма ли да ме подкрепиш?
Вместо отговор, той стана и излезе от стаята.
- Какво му става? - попита Ришан, забравила за миг вълнението си от предстоящата вечер.
Ариана остана загледана във вратата, през която Марсел бе излязъл.
- Нищо. Хайде, облечи я да те видя.
***
Роклята седеше намачкана на земята. На девойката ù се искаше маркизът да я бе оценил повече, но той се интересуваше само от това, която се намираше под деликатния плат. Ришан не си бе представяла първата нощ с Антоан по този начин. Вярно, в мечтите си тя му беше съпруга, а тогава нещата сигурно щяха да стоят по различен начин и все пак... Почти не говориха. Тя искаше да му каже, че го обича от толкова много време, но вместо да разголи душата си, съвсем скоро и се наложи да оголи нещо друго. Намери се прикована под тялото му и не ù оставеше нищо друго, освен да се остави на ласките му. Проникна в нея грубо, без да я погледне нито веднъж в очите; накрая заспа, заровил ръце в косите ù. Ришан сподави сълзите си и се запита дали това ще се повтори и следващият път.

...междувременно...

- Марсел, ти си пиян - прошепна Ариана и се опита да го избута, но беше безсмислено - той беше прекалено силен за крехките ù ръце. - Махай се или ще повикам някого.
- И ти ли не ме искаш? - каза той, твърде високо. Ръката му хвръкна във въздуха и се стовари върху рамото ù толкова силно, че коленете ù се огънаха, без да могат да устоят на напрежението.
- Иди в някой бардак, там ще те искат - изсъска му Ариана и се отдръпна.
- Тази вечер не ми трябват евтини курви.
Марсел залитна към нея и се хвана за полата ù. Платът се разкъса, а Ариана изпищя. Хукна да бяга, но паниката я бе обзела и тя не стигна далеч, преди да се препъне и падне. Болка прониза левия ù крак и тя се преви одве, обхващайки го с ръце. Без съмнение костта се бе счупила. Това не беше от значение за Марсел. С тромаво лъкатушене стигна до нея и се стовари отгоре ù. Притисна я с тялото си така, че да не може да се съпротивлява. Плачът ù огласи нощта, но никой не ù се притече на помощ.
***
- Къде е Ариана? Пратете да я повикат - заръча Ришан на една от прислужниците си. Сега, когато беше метреса на маркиза, се ползваше с известни привилегии, които не се свенеше да използва. Повдигна полите на роклята си и побърза към библиотеката, където обикновено се срещаше с Марсел. Него също не го бе виждала напоследък, но той се държеше странно, затова предположи, че сам ще се появи, когато реши.
Едва пристъпила в хартиения рай, до нея се приближи новата маркиза, съпругата на Антоан. Ришан направи почтителен реверанс, надяваше се, че това ще е достатъчно.
Рене дьо Шамо се усмихна, но в усмивката ù нямаше нищо хубаво.
- Знам, че когато съпруга ми отсъства нощем, ще е с теб. - На Ришан ù се искаше да не отвръща глава, но все пак не успя да покаже твърдост. - Не се тревожи, не те мразя. Виж. - Рене хвана ръката ù я постави върху корема си. Жюбле я погледна въпросително, а когато разбра очите ù се уголемиха; все още не можеше да се познае по външни признаци. - Бременна съм, вероятно е момче. Не вярвам Антоан да те остави, поне не, докато все още му доставяш удоволствие, затова се порадвай на щастието си, защото няма да трае дълго. А това - тя потупа корема си, - това ми осигурява позиция и власт, каквито ти няма да имаш никога. Без значение колко копелета ще родиш.
Без да каже нищо повече, излезе от библиотеката, оставяйки Ришан сама със срама ù. Тя се отпусна на един стол и закри лицето си с ръце. Този път не заплака, успя да удържи сълзите си. И ги удържа още няколко часа, преди да я повикат по спешност, заради Ариана.

Намерили я в гората, окървавена и гола. Сега Ариана се бе свила в леглото и виеше, непозволявайки на никого да я доближи. Ришан отпрати слугите и им заръча да намерят доктор. Когато останаха сами, тя се приближи до приятелката си.
- Ари, аз съм - Ришан - каза тихо. Ариана беше все така свита и потрепна, когато другата сложи ръката си върху коляното ù. - Ще ми разкажеш ли какво се случи?
- М-м-марсел - изхлипа Ариана.
Ришан дръпна ръката си като попарена и обърна Ариана към себе си. Пострадалата се сви и обърна главата си настрани, но Ришан я разтресе, докато погледът на Ариана не се фокусира върху нея.
- Марсел ли ти стори това?
- Н-не. Той се опита да...
- Ари, трябва да се успокоиш. Скоро ще дойде доктор и ще се оправиш. Но трябва да знам какво се е случило.
- Беше яд-д-осан заради... заради Антоан и... дойде при мен... Беше пиян и... - Тя сви краката си при спомена и това беше достатъчно за Ришан, за да разбере. Прегърна Ариана и усети как сълзите на приятелката ù мокрят дрехата ù.
- А после?
- Не знам... Събудих се... Беше тъмно, а Марс-с-ел го нямаше. Но там беше някой д-друг.
- Кой, Ари, познаваше ли го?
- Н-н-не. Усетих, усетих дъхът му по кожата си и тогава ми прошепна да не се страхувам и...
Ариана стискаше ръцете на другата девойка толкова силно, че ù причиняваше болка.
- Успокой се, тук си в безопасност. Какво стана после?
Хълцаща, приятелката ù разтвори широко краката си. Ришан се наведе и огледа белезите на бедрата ù, покрила ръка с устни. Бяха толкова много и толкова дълбоки, че тя се зачуди как не ги е забелязала досега, но кръвта по Ариана беше толкова много, че трудно можеше да се направи извод за реалното ù състояние.
- Направи ли ти нещо друго? - попита внимателно Ришан, макар че я беше страх от отговора. Ариана повдигна дрехата си - същите белези по корема и гърдите ù. Ришан заплака, гледайки страданието ù. Реши да не я натоварва повече, а я предаде на доктора, който заключи, че състоянието ù е тежко, но не е фатално.
Когато най-сетне Ариана заспа, сънят ù продължи цели два дни.
***
Ришан се разхождаше в градината. Луната беше единствената ù наблюдателка. Ариана се възстановяваше бавно и за сега Ришан не ù досаждаше с въпроси. Дали заради това или не, но тази вечер Антоан за пръв път я бе любим с нежност и тя отново изпита любов към него. От държанието му заключи, че все още не знае за детето на Рене. Беше навлякла съвсем тънка рокля, през която кожата ù прозираше и бе съвсем достъпна за ласките на вятъра. Между пръстите си въртеше една червена роза.
Беше унесена в собствените си блянове, когато забеляза, че нечия чужда сянка се е сляла с нейната. Подскочи уплашено, а когато видя изнуреното лице на Марсел не знаеше как да реагира. Накрая реши, че преди да го съди, трябва да му поиска обяснение, затова потисна съмненията си и се спусна към него. Той залитна и тя стигна при него навреме, за да го подхване.
- Сел, какво се е случило с теб?
- Нещо лошо, Риш, много лошо. Дойдох да се сбогувам.
- Какво? Сел, обясни ми!
- Първо ми кажи как е Ариана - рече той. Не смееше да я погледне и Ришан хвана ръката му, за да му покаже, че е опростен.
- Възстановява се. Вината не е...
- Напротив - прекъсна я той и дръпна ръката си от нейната.
- ... изцяло твоя. Знам, че съжалявам, Сел, знам, че си добър човек. Защо не ù го кажеш лично? Сигурна съм, че тя ще ти прости. Освен това ще ни помогнеш да открием този, който ù е сторил тези ужасни... неща.
- Не мога - промълви Марсел. Ришан видя, че стиска ръцете си и че те треперят. Помисли си, че никога не го е виждала такъв. Чувстваше някаква вина, задето двамата ù най-добри приятели страдат така. - Заминавам. Няма да се върна.
- Какво се е случило, Марсел? - попита за сетен път девойката. Отново посегна да хване ръката му, но той се отдръпна рязко.
- Недей. Не мога да се контролирам.
- Какво искаш да кажеш? О! - Ришан беше забравила за розата, която държи и в раздразнението си я бе стиснала твърде силно. На няколко места на дланта ù избиха капчици алена кръв.
- О, Ришан - изстена Марсел и се долепи до стената.
- Сел, добре ли си? Сел, какво става...
Тя се доближи до него и в следващият миг отскочи. Очите му бяха добили странен цвят, а зъбите му се бяха издължили. Ришан изпищя. В следващият момент Марсел се нахвърли върху нея и заби зъбите си в гърлото ù. Ришан усети как източва кръвта ù и започна да се мята в ръцете му, но той беше толкова силен. Постепенно краката ù се отделиха от земята, а ритниците ù ставаха все по-немощни. Лицето ù бе обърнато към луната...

Ришан отвори очи. Не знаеше къде се намира, но сякаш се бе родила отново. Изпълзя изпод навеса, под който се намираше, но щом слънчевите лъчи докоснаха кожата ù, тя започна да пари толкова много, че тя се хвърли панически назад. Опита се няколко пъти, но резултатът беше все същия. Накрая се предаде, сви се навътре и обви с ръце коленете си. Не знаеше колко време е минало, но по едно време под навеса се напъха едно златокосо момиченце. То погледна Ришан с огромните си очи и протегна ръце към нея. Някъде далеч майка му го викаше.
Ноздрите на Ришан се разшириха. Миришеше толкова вкусно...