Измамна прошка

Изправих се и протегнах ръка към него:
- Ела... - Приканих го ласкателно, след което го отведох в кралското ни легло. Бутнах го грубо върху леглото и с игрива усмивка започнах да го целувам. Плановете малко се бяха променили. Щях да поема последен риск преди съкрушителния удар, а за целта щях да имам нужда от помощта на Клаус.
Започнах да го събличам. Ризата най-напред, защото възнамерявах да завържа ръцете му, но докато те все още бяха свободни нахално и собственически обхождаха цялото ми тяло. Той вече бе подивял, прекалено възбуден и нетърпелив.
- Лошо момче... - Зашлевих му един шамар и притиснах ръцете му към леглото. - Бъди послушен или няма да получиш нищо... - Заплаших го аз и завързах ръцете му за таблата на леглото. Самите шалчета не можеха да го спрат, но бяха достатъчни.
- Точно така... - След като ръцете му бяха вързани, се приплъзнах надолу. Разкопчах панталона му и го издърпах. После и боксерките. Беше целия надървен и в готовност. Аз самата бях доста възбудена, но трябваше да преглътна това и да действам по план. Възседнах го, но само се отърквах в него, без да му позволявам в действителност да проникне в мен. Започнах да се опипвам и когато видях, че вече е на предела си казах:
- Надежда... - Това бе ключовата дума, Клаус трябваше да се появи или всичко можеше да се срине.

Лукавостта ми нямаше предели и вместо да се отдръпна, когато разбрах, че на мястото на Луцифер е Клаус, аз реших да го поизмъча още малко, заради язвителния му коментар за сексуалния ми живот. Не беше в позиция да недоволства, защото в крайна сметка аз бях тази която се жертва и рискува, той така или иначе нямаше избор.
- Може би... - Казах и едва сега станах от него, но нито го покрих нито пък развързах.
- Това съм на път да разбера... - Докато му обяснявах, вече бях на крака и оправях роклята и косата си. Усещах спазмите в стомаха си. Лицето ми сигурно също издаваше колко съм възбудена в момента, но се надявах той да не забележи това.
- Затова ми трябва твоята помощ... - Поемах голям риск. Всичко можеше да се обърка ако докато съм на среща с Гейбриъл. Луцифер се появи и не ме намери.
- Трябва да се срещна с някой, който се надявам, че ще ми даде решението... До тогава искам да останеш тук... - Погледа ми колкото и да не искаше, все улавяше стърчащото нещо.
- Трябва ли ти кръвта ми? - Всъщност защо въобще питах, естествено че щях да му дам от нея, за да се застраховам допълнително, затова още щом зададох въпроса се приближих отново към леглото и поднесох ръка към устата му.

Въобще нямах представа за какво говори, но и не ми пукаше много, защото имаше много по-важни неща за които да се тревожа в момента. Погледнах часовника. След по-малко от пет минути трябваше да съм на уреченото място, за да разбера дали Гейбриъл е намерил решение и дали ще ми помогне.
- Виж... всичко ще се промени скоро... Ще си себе си отново и то скоро... Просто ми се довери... Утре вечер Луцифер няма да съществува... - Или поне се надявах, защото в противен случай нещата щяха да се объркат много.
- Ако всичко мине по - план, а аз ще се уверя, че ще се случи, двамата с теб ще бъдем свободни и всичко ще е различно... Сега остани тук и кротувай... Когато се върна ще трябва да пуснеш Луцифер за последно, а до тогава се постарай да не прецакаш нещата...

- Дори няма да усетиш, че ме няма... - Казах и след миг просто се изпарих от стаята, озовавайки се насред нищото затънала в пясък и пронизвана от студения вятър. Вечер в пустинята бе кучешки студ, но това беше най-малкият ми проблем в момента.
Изчаках няколко безкрайно дълги минути, преди Гейбриъл също да се появи.
- Защо се забави толкова? - Изневоволствах аз и се приближих по-близо към него. - Научи ли нещо? Има ли начин да, затворя Луцифер в това тяло?
- Да. Оказа се, че е възможно, но... - Той замълча за миг.
- Какво?
- Това е опасно Лилит и няма никаква гаранция, че ще подейства. Има легенда която гласи, че съществува камък, който е създаден, за да омаломощи Луцифер, но това е само легенда... А и може да не подейства по начина, по който ти си го представяш... - Новините не бяха много добри, но все пак и това беше повече от нищо.
- Къде мога да намеря този камък? - Попитах без да се колебая.
- Не се налага да го търсиш... Той е тук, реших че ще го поискаш и затова ти го донесох... - Той извади малък вързоп и ми го подаде. Развързах го и видях кърваво червен камък във овална форма. Беше малък като все едно бе седял в някое бижу и го бяха извадили от там.
- Благодаря, Гейбриъл... - Завързах вързопа обратно и го прибрах. - Няма да го забравя...
И понеже не исках да рискувам повече, а и бях взела това за което бях дошла, бе време да се върна.
Заварих Клаус в позата, в която го бях оставила. Все така гол и завързан.
- Казах ти, че ще съм бърза... - Поех дъх и се уверих, че камъка е в мен, после без да се поколебая или притесня, хвърлих роклята си на земята, оставайки чисто гола и се върнах на леглото и по конкретно, възсядайки Клаус. Трябваше да изглежда правдоподобно, иначе всичко можеше да се провали. Разроших малко косата си и прехапах устни, за да се зачервят все едно до сега са били целувани.
- Не ме гледай така жребецо, а по-добре премини в режим на готовност, защото когато оставих Луцифер бе доста по твърд от теб... - И погледнах към пениса му, който бе омекнал.

Луцифер разкъса шаловете и ме повали по гръб, целувайки ме пламенно където свари. Дали наистина бе възможно да го заблудя толкова лесно? Опасявах се, че цялата тази работа ще свърши зле, но това бе единствената реална възможност, която ми се предоставяше. В момента той го играеше като лудо влюбен съпруг и не бях сигурна колко дълго ще продължи, преди да ми изневери и да си получа кралството. Не знаех аз колко ще издържа да играя тази игра, затова и толкова насилвах нещата. Исках всичко да се случи сега и на момента. Исках свободата си и възмездие.
- Обещавам ти още много такива нощи скъпи... - Казах уж задъхано, каквато се очакваше да бъда след секс.
- Скоро... Съвсем скоро... - И го целунах. Тялото му прилепнало до моето, попиваше аромата му. Това наистина беше края. Може би никога повече нямаше да сме толкова близо. Това... тази нощ бе моето сбогом към него, без дори да подозира.
- Дори не можеш да си представиш какво съм ти приготвила... - Оплетох пръсти в косата му и леко издърпах главата му назад, за да го погледна в очите.
- Ще те накарам да забравиш за всичко и всички други... Ще забравиш дори кой си ти... - В очите ми заблестя особен пламък. Още малко Лилит, трябва да издържиш още малко, а изгарях от желание да му кажа какво съм му приготвила. Исках да знае, че аз печеля, преди да го изпратя в забвение. Исках да знае, че е загубил, че слабостта му, най-накрая му е изиграла лоша шега.

Както се взираше в мен, така изведнъж заспа и това предизвика лека усмивка от моя страна. Без съмнение, това бе работа на Клаус, който или вече му бе писнало прекалено много или пък се опитваше да ми покаже, че има - не голяма, но достатъчна власт да контролира събитията. Това от една страна бе добре, защото за да държа Луцифер на каишка ми трябваше Клаус, от друга страна да се доверявам на напълно непознат хибрид и да му давам толкова голяма власт бе рискован ход, но не и неоправдан. Бях преценила щетите които може да нанесе и сметнах, че ще е по-добре за в бъдеще да се разправям с него, вместо с Луцифер...
Останала напълно сама с мислите си, в някакъв момент, аз също съм заспала. Едва на следващата сутрин се събудих и осъзнах, че Луцифер не е в леглото до мен, където го бях оставила, но съвсем бързо открих къде се намира. Стоеше в дъното на стаята върху един стол и ме наблюдаваше някак налудничаво... Камъка?! Беше първата ми мисъл и инстинктите ми подсказваха да скоча и да потърся камъка, долу на пода при дрехите ми, но разума ми казваше, че ако не го е открил, това ще изглежда подозрително.
- Какво правиш? - Попитах сънено. - Защо си там, а не тук? - Имах предвид леглото.

- Да... - Отвърнах замислено. - Днес е големият ден...
Днес всичко можеше да се промени. И не говорех само за моя живот и това, че най-накрая щях да получа възмездие за всички унижения на неверния ми съпруг, но й хода на целия свят можеше да се развие по съвсем различен начин.
- Нямам търпение... - Отвърнах и той ме целуна отново. После още веднъж и още веднъж, докато от едното последва другото... Правихме секс. Но не като всеки път. Беше някак по-различно. Поне за мен. Чувствах че това е края на старият ми живот, моята любов и началото на нещо ново. Никой никога не ми бе дал на готово. Бях се борила за всичко, за всяка една душа, за всяка една малка и голяма битка. Можех да се преборя и с тези чувства. А и не го убивах, просто го затварях... Това щеше да е моят момент...
Вечерта малко преди обявения час, стоях в един от коридорите облечена в разкошната си червена дантелена рокля, окичена с изумителни бижута, а в ръцете си държах камъка, който ми бе дал Гейбриъл. Изпитвах колебания относно всичко това. Това не бе правилният начин. Може би с Луцифер, най-накрая можехме да изградим нещо и аз трябваше да му дам шанс. Трябваше да съм по-отстъпчива и да му дам шанс да изкупи вината си... Бях почти готова да зарежа този план, докато не влязох под ръка с Луцифер в тронната зала, която бе почти празна...
- Нали не сме подранили? - Всъщност бях почти убедена, че сме закъснели... но тук имаше не повече от 500 демона, а трябваше да бъдат десет пъти повече и да станат свидетели на моето завръщане.
- Какво става? - Попитах гневно Томен, когато се затича към нас. - Къде са всички? - Моето величествено и грандиозно посрещане бе провалено, а и дори и тези които бяха тук, не изглеждаха особено щастливи да ме видят.
- Господарке... опитах, но... това са всички демони, които успях да убедя да са тук... - В очите ми се разпалиха огньове на ярост. - Те... те не приемат завръщането ви...
- Не приемат?! - Изсмях се някак истерично и на висок глас. Пуснах ръката на Луцифер и пристъпих напред, оглеждайки всички присъстващи, които също станаха свидетели на всичко това.
- Не приемат?! - Казах на още по-висок глас, все още усмихвайки се, но в следващия момент лицето ми придоби ледено застрашителен вид.
- Това не е демокрация, глупаци такива. АЗ! Аз ви създадох! Всички вас... - И ги посочих. - И аз мога да ви унищожа, всички до един. Мога да го направя още сега и утре да имам стотици хиляди като вас... Как се осмелявате? За кои се мислите, че да оспорвате моето място? - Гневът ми достигаше невиждани размери. Беше ми писнало да се доказвам и да се харесвам на някой от тях. Не исках да ме харесват, трябваше да знаят разликата между мен и тях и да се страхуват от мен, а не да ме одобряват.
- АЗ СЪМ КРАЛИЦАТА НА АДА и всички вие сте длъжни да ми се подчинявате... Всеки един демон... Ако някой не е съгласен с това, нека излезе напред и се изправи пред гнева ми... - Изчаках няколко секунди и когато никой не излезе, казах.
- Какво чакате? На колене пред кралицата си, нищожества...

Гневът не бе отминал, засили се дори повече, тогава когато коленичиха след заповедта на Луцифер и в този миг осъзнах, че докато той е на пътя ми, никога няма да получа уважението и лоялността, за която мечтая. Тази вечер всичко щеше да приключи. Той никога повече нямаше да ми пречи.
- Обичам те! - Казах с фалшива усмивка и заех мястото си на трона, а той ме последва и седна плътно до мен. Надявах се, че този път няма да пожелае да сядам в скута му, защото сега осъзнавах, че това е едно от онези неща, които само подкопаваха моя авторитет. Демоните ме виждаха като поредната играчка в ръцете му, а не като пълноправен господар. Нищо чудно че след хилядите години, в които ме бяха виждали в тази роля, сега бяха загубили респекта и страха си от мен.
Камъните в короната ми блестяха ярко и разпръскваха светлината си. Демоните сякаш се бяха успокоили и бяха започнали веселбата. Пълни чаши, отрупани трапези, а аз нямах търпение всичко това да приключи и да отидем на острова, където щях да го залича завинаги. Камъка бе в мен... Клаус само чакаше моя сигнал...
- Кога се махаме от тук? - Попитах кокетно и прехапах леко долната си устна. - Нямам търпение да се махнем от тук и да останем сами... - Ако имаше някой по-нетърпелив и ненаситен от мен, то това бе Луцифер и една покана за секс, винаги можеше да го накара да зареже всичко останало.

Дарът, който ми поднасяше не бе никак малък, но можеше и да е много по-голям и все пак бях удовлетворена от него, макар и да бях пестелива в радостта си, защото все още не бях забравила за унижението от демоните, които не се бяха явили. Как не можеха да разберат, че те са никои. Съществуваха само защото бях решила така и със същата тази лекота, можех да реша друго. Трябваше да са ми благодарни, че все още имат възможността да се разхождат по земята...
- На вашите заповеди господарке... - Всички се поклониха отново, а след това онзи в центъра с най-внушителните размери пристъпи крачка напред и каза:
- С ваше позволение господарке, вашите верни войни са пред двореца, за да ви засвидетелстват своята вярност и преданост... - Луцифер протегна ръка и ме помоли да го последвам. Излязохме на огромната тераса, заедно с петимата генерали, следващи ни плътно. Пред двореца бе пълно с войници, строени в прави редици и бяха толкова много, че не знаех къде свършват. Очевидно това не бяха обикновени легиони, а много по-големи.
- Те са тук за вас господарке и ще изпълнят всяка ваша заповед... - Вдишах и изпъчих гърди с гордост, защото точно такова отношение исках и от останалите.
- Всяка заповед? - Попитах, а генерала отвърна.
- Да, господарке... всяка... каквото наредите...
- Искам да намерите и обезглавите всеки един демон, който отказа да присъства на приема ми... Искам главите им до сутринта... Списъка, може да вземете от Томен... - Съвсем съзнателно наблюдавах реакцията им, за да видя дали някой от тях ще потърси одобрение от Луцифер, но никой дори не потрепна при издаването на присъдата.
- Постарайте се на всички да стане ясно, коя е кралицата и какво ще им се случи, ако оспорват нейната корона...
- Считайте го за свършено господарке... - Каза и се поклони, а аз махнах пренебрежително с ръка, отпращайки генералите, а когато те тръгнаха завъртях поглед към Луцифер и се усмихнах.
- Знаеш как да направиш една жена щастлива... - Приближих се до него и къде целунах, къде захапах устните му.
- Но не е достатъчно... - Отдръпнах се. - Това са само пет армии... На теб се подчиняват стотици... хиляди такива... - Нямаше да се вържа на това. Или всичко или нищо. - Искам поне половината от тях... - И това дори не беше всичко което искам.

Сякаш изпитах дежа вю. Бях чувала всички тези думи и преди. Луцифер винаги е твърдял, че сме равни и всичко което пожелая ще бъде реалност, но момента, в който желанията ми не се припокриваха с неговите нещата придобиваха съвсем различен вид. Той не можеше да склонява глава и да се съобразява с някой друг. Беше го доказал преди хиляди години, опълчвайки се срещу онзи чието име не споменавахме. Нямаше да го направи и сега за мен или поне нямаше да продължи дълго...
Повдигнах ръка и погалих лицето му. Болеше не заради друго, а защото знаех, че в този миг, той наистина вярва в обещанието си, но не можеше да се промени и рано или късно щеше да си покаже рогата, а аз повече не можех да продължавам така. Да се освободя от него бе като да отрежа част от себе си и тази рана нямаше да заздравее никога, но поне нямаше да умирам всеки път, когато разбиваше доверието и надеждите ми при всеки удобен случай.
- Толкова си щедър към мен... - Казах, а той улови ръката ми и я задържа върху лицето си, сякаш допира ми, наистина му харесваше, после ме накара да погледна към строените пред двореца легиони и мина зад мен, обгръщайки ме с ръце. Останахме загледани в тях още дълго, без да казваме нищо. Нямаше нужда да казваме нищо, а нямаше и какво друго да се каже, защото вече бях взела своето решение и тази нощ всичко щеше да се промени. Луцифер щеше да бъде затворен завинаги и нямаше да го видя никога отново...

Едно тънко гласче в главата ми искаше да изкрещи "Радвай се докато все още можеш", но разумът нашепваше да кажа:
- Никога не съм била по-щастлива... - Изненадвах се с каква лекота успявам да го лъжа, гледайки го право в очите. Преди никога не съм успявала... не и с него. Можех да лъжа всеки друг, само не и него.
- Това е... - Помислих за миг как точно да се изразя. - ... най-хубавата нощ в живота ми...
Или поне можеше да бъде, ако все още бе останало дори и малко вяра в него, но такава нямаше. Отдавна бях забравила как да се доверявам. Бях се доверила на него и ето какво се случи. Нямаше да допусна никога отново тази грешка.
- Радвам се, че отново си до мен... че ми позволи да си припомня какво означава да бъдеш обичана от истински мъж... Твоята любов... тя ме накара да осъзная какво е важно... винаги съм знаела, просто сега виждам много по-ясно от преди... - Наистина бях прогледнала, но не сега, а преди няколко века, когато бе забременил онази човешка жена. Тогага всичко ми стана ясно.

- Не... Не си... - Побързах да го успокоя, преди параноята му да е надделяла.
- Просто... - Просто какво Лилит? - Не по този начин... - И отместих ръката му от бедрото си.
- На крак и на бързо... - Опитах се да поясня и това оправдание не ми се стори чак толкова лошо всъщност. Устните му се озоваха върху врата ми. Знаех че няма да се откаже лесно.
- Искам... да ти дам цялото си внимание... и когато отидем на острова ще го получиш обещавам... - Колко лесно само раздавах обещания, но точно това не мислех да наруша, въпреки че не визирах това което той щеше да си помисли.
- Така че ако искаш да видиш какво се крие под тази рокля, ще трябва да намериш оправдание да си тръгнем по-рано... - Което лично мен ме устройваше, защото ми ставаше все по-трудно да се одържам. Беше толкова мил, че чак започваше да ми се повдига от него, а и от мен самата, защото трябваше да се държа по същия начин, а не беше в стила ми да го правя. Дори и преди не се бяхме държали толкова... лигаво един с друг, даже и в най-добрите ни години.

- Щом имаш толкова... - погледнах надолу. -... голяма нужда, значи пренасяме партито на друго място... - Повдигнах закачливо едната си вежда и само със силата на мисълта си, ни телепортирах на моя или както той го наричаше "нашия" остров. Намираше се на място, което не бе обозначено на никоя карта. Истински парадайс, невероятни гледки и кристална вода, която понякога когато се любехме в нея, започваше да бълбука, защото нажежавахме до такава степен температурите, че всичко вреше и кипеше около и в нас...
- Така е много по-добре... - Казах и го бутнах. Добре че зад него имаше огромно легло, но дори и да бе паднал на земята, едва ли щеше да го заболи.
- Сега... - Издърпах роклята си малко нагоре и качих крака си на леглото между краката му, кадето ясно си личеше издутината. Потърках пакета му с подметката и продължих.
- Ти си мой роб и ще правиш каквото ти кажа... - Той се подсмихна лукаво.
- Свали ризата си... - Започнах аз. Той го направи. После го накарах да се качи по нагоре и да се облегне на възглавниците, като също така го накарах да разпери ръце в страни. После ги оковах в здрави вериги. Този път нямаше да си играя с шалчета.
Качих се върху него и го целунах.
- Каквото и да се случи сега, трябва да знаеш, че опитах... Наистина... - Исках да кажа, че се бях опитала да му простя, но не можех. Раната бе толкова голяма и дълбока, че още я усещах да изгаря в гърдите ми.
- Надежда... - Призовах Клаус, надявайки се, че е тук...