Балът

Залата вече беше препълнена. Всички бяха тук и се забавляваха, изумени и впечатлени от изобилието и красотата която ги заобикаляше. Никлаус беше доволен, беше получил точно това което желаеше. Целият град бе тук, дошъл на крака, за да му отдаде чест. На него и цялото му семейство. Всяко едно по-знатно семейство с някакво значение за града бе тук. Имаше представители на всяка една раса и всички бяха тук, за да се запознаят с новият ред.

Пристъпих в препълнената зала и дори самата аз се възхитих, от резултата. Помещението изглеждаше ослепително красиво, благодарение най-вече на мен, защото аз бях причината сичко да изглежда така като изглежда. Храната да е такава каквато е. Щеше да има и още изненади, по-късно вечерта, но не от онези, които Клаус беше предложил. Неговото желание беше всички вампири да се хранят от хора и във всеки един случай щях да се съглася, че това е доста впечатляващ и драматичен начин, да покажем превъзходство над всички останали, но тази вечер щеше да бъде нищо друго освен проява на лош вкус...
И все пак за всички любители на кървавите коктейли, менюто предлагаше и такива, но всичко останало си беше обикновена човешка храна, която можеше да се опита само в най-реномираните ресторанти по света.
Старата опера се оказа доста впечатляваща и красива сграда, която създаваше усещането за стил и изпъкваше със своята загадъчност. Имаше музиканти и духов оркестър. Музиката беше тиха и ненатрапчива, прекрасен фон за множеството разговори, които се водеха...

Макар и със съвсем малко закъснение, с Ан също пристигнахме на бала. Разбира се закъснението до голяма степен се оказа по моя вина, защото трябваше да свърша някой неща преди да се прибера и да я взема. Лимузината вече беше пред къщата и затова се облякох на бързо и тръгнахме. Алекс остана вкъщи, при бавачката си. Това беше първият път, в който го оставяхме сам и дори още не се бяхме качили в лимузината, когато започнах да се притеснявам. Когато стигнахме, вече съвсем се бях побъркал...
Ан както винаги, но днес изключително подчертано красива и стилна, сияеше и се открояваше от всички останали или поне за мен беше така. Никоя друга от жените тук, не беше толкова зашеметяващо красива.
- Ето ги и Клаус и Катерина, да отидем при тях. - Онази вечеря не беше минала чак толкова зле. Катерина и Ан останаха през цялото време на една маса и не си бяха изболи очите. Тази вечер обаче и двете бяха наясно, че трябва да се държат добре. Не трябваше да даваме и най-малкото подозрение, че има някакво разединение между нас. Трябваше да покажем сила и сплотеност.

Не, че изгарях от желание да бъда на едно място точно с тази вещица, но ситуацията го изискваше и под ситуация визирах Клаус, който ясно ми беше дал да разбера, че тази вечер трябва да мине без произшествия. Поне за това бяхме на едно мнение. Трябваше да демонстрираме някакъв вид симпатии, за да не показваме на останалите слабост.
Усмихнах се насила и самодоволно отвърнах:
- Знам! - Можех да допълня и още много неща, но тази вечер трябваше да си държа устата затворена.
Край нас мина келнер, носещ отрупан поднос с шампанско и Клаус го спря. Връчи на всички останали по една чаша, взе и за себе си, но аз естествено не получих такава. Дори не можех да се възползвам от кървавите коктейли, защото само неговата кръв ми вършеше работа.
Наклоних леко глава и се втренчих в чашата му:
- Ами питие за мен? - Попитах и зачаках да направи нещо, например можеше да ми налее от своята кръв или нещо такова.

Нямах никакво желание да бъда тук, защото бях убеден, че ще видя отново онзи мъж и Елизабет. Можеше дори да бъдат заедно, което съвсем щеше да ме накара да превъртя, но също така нямах друг избор освен да присъствам. Не можех да пропусна възможността да видя сестра си и може би дори да поговоря с нея. Тук щеше да бъде по-лесно, отколкото ако я потърся в дома й, където гъмжеше от вампири и хибриди.
И изведнъж погледът ми се спря точно в нея и сякаш всички мисли се изпариха от съзнанието ми. Беше сама, но това не правеше нещата по-лесни за мен, защото макар и ослепително красива, единственото, което виждах докато я наблюдавам как си проправя път към мен, беше как е в ръцете на онзи мъж. Тази гледка ме отвращаваше...
Обърнах се рязко и с ясно съзнание, че ще пропусна възможността да говоря със сестра си, просто не можех да остана и миг повече в една стая с Елизабет. Планът ми за бягство обаче, тотално се провали, когато още на първата крачка пред мен се изпречи някаква жена, която почти прегазих. Сблъсъкът ни, я накара да загуби равновесие и със сигурност щеше да се озове на земята, ако не я бях уловил за раменете и задържал.
- Извинявам се, изобщо не ви видях. - Казах притеснено и я изправих бавно. - Добре ли сте?

Мразех всичко това и най-вече мразех факта, че ще се наложи да се усмихвам, докато Клаус дава онова което принадлежи на мен, на някой друг. Всъщност взимаше го за себе си и това ме побъркваше. Уговорката ни изобщо не беше такава, но нямаше какво друго да направя, освен да се примиря със ситуацията, в противен случай цялото ми семейство щеше да се превърне в глутница, подчинени хибриди. За сега поне все още имаха свободата да бъдат такива каквито са, за разлика от мен.
Залата малко по малко започваше да се пълни, вече и част от така наречените домакини бяха тук. Всъщност предполагах, че всички са тук, но все още не бях виждала Кол. Искрено се надявах и така да си остане. Просто не желаех да ми напомня отново, как притежава не просто мен, но и цялото ми семейство.
Все пак обаче видях и някой, който наистина исках да видя. Дейвид беше тук и след като не отговори на нито едно от обажданията ми през цялата седмица, сега беше удобен момент да поговоря с него, затова не губих никакво време и тръгнах към него, но още щом ме видя, се обърна и сякаш готов да избяга от мен се сблъска не с кой да е, а с Ребека. Още една причина да отида при него, но точно тогава някой ме улови за лакътя и ме закова на мястото ми...

Усмихнах се и аз не знам защо, предполагам усмивката й беше доста заразителна щом накара и мен самият да го направя:
- Ставаме двама значи. - Констатирах някак с тъга и се огледах, за да видя дали Елизабет все още е по петите ми, но тя вече беше в ръцете на друг. Нищо ново.
- Съжалявам за питието... - Отново върнах вниманието си върху единственият човек, който ме беше накарал да се усмихна от много време насам.
- Искаш ли да ти взема ново? - Момичето се подвоуми, но в крайна сметка кимна и ме хвана под ръка, а аз я преведох през тълпата, в опит не само да й намеря нова чаша шампанско, но и за да се скрия от Елизабет.
Грабнах две чаши от една от масите, тези които преливаха с алкохол и подадох едната на момичето:
- Ако не ти харесва да си тук, защо не се опитваш да избягаш също като мен? Може и да си по-добра в това. - Засмях се иронично, защото моят опит за бягство беше катастрофален, ама буквално. Едва не я сгазих.

Тежкият му парфюм направо се заби в мозъкът ми и някак го замъгли, защото ми се стори доста очарователен и привлекателен в този смокинг. Всъщност с каквото и да беше облечен, щеше да ми се стори привлекателен, защото противно на очакванията и желанията ми, аз не бях спирала да мисля за него. По някакъв извратен начин този мъж ми липсваше и сякаш колкото повече се опитвах да го отбягвам, толкова по-силно ме влечеше към него:
- Не те избягвам, просто нямам време за теб... - Отвърнах, веднага след като успях да събера мислите си.
- Сега ако ме извиниш... - Отскубнах ръката си.
- Трябва да говоря с някой... - Понечих да тръгна, но той реагира бързо и стъпи в страни, препречвайки пътя ми. Огледах се притеснено, за да видя, дали някой не става свидетел на всичко това.
- Кол, наистина не е подходящ момент да правим това...

- Разбира се. - Отвърнах на поканата, която Ан ми отправи и поставих ръка на кръста й.
- Извинете ни. - Казах на Катерина, която сякаш нямаше търпение да се разкараме и на Клаус, на който сякаш му беше все едно дали ще сме тук или някъде другаде.
С Ан бавно се отдалечихме и не бях много сигурен къде отиваме, просто я следвах, понеже не познавах и половината от хората тук. Повечето ги бях виждал, но не ги познавах. Те обаче изглежда познаваха нас, защото някой от тях ни поздравяваха и се опитваха да завържат разговор, но главно изказваха очарованието си от бала. Предполагах, че повечето от комплиментите бяха преувеличени, освен тези за това колко красива е Ан.
- Не подозирах, че ще имаш толкова много фенове...

- Заради лошата светлина, декорация и всичко останало. - Беше една шега, доста сериозно изречена, но която тя улови и се засмя. Този смях ми харесваше, защото беше някак лековит.
За щастие освен шегата, тя разбра и намека ми, че няма какво толкова да кажа по въпроса с нежеланието си да бъда тук, тази вечер. Не беше добре за мен, ако кажех, че не искам да виждам как бившата ми приятелка, се натиска с новият си.
- За какво друго, би могло да бъде?! - Намигнах й шеговито и надигнах чашата си.
- Това обаче, доста помага, за да се справиш с осветлението. - Чукнах чашата си в нейната и отпих.
- Искаш ли още една? - И двамата си бяхме изпили шампанското и май нямаше нужда от отговор, защото докато тя се съгласи или откаже, вече бях сменил чашата в ръката и с пълна.
- Извини ме, забравих да се представя. Аз съм Дейвид.

Стомахът ми направо се преобърна, когато усетих устните му, върху кожата си. Само толкова беше необходимо, за да ме накара да загубя представа за всичко останало и това, че стоях на разстояние от него беше най-доброто решение, което бях взимала през целият си живот, защото тази зависимост, която развивах към него ме плашеше. Не ми харесваше да съм толкова привлечена и то точно от него.
Кол беше впечатляващ мъж. Не прост красив и умен, но и изключително властен. Знаеше какво иска и как да го получи и това беше нещо добро, просто не бях достатъчно силна, за да отстоявам себе си, когато съм около него и именно в това се коренеше целият проблем.
- Кол, спри... - Заповядах на краката си да спрат и той нямаше никакъв друг избор, освен да направи същото, иначе щяхме да привлечем вниманието на всички, а никой от нас не го желаеше.
- Моментът не е подходящ... - Погледнах го настоятелно и колкото и да ми се искаше да тръгна заедно с него... Да правя умопомрачителен секс с него... Не можех да го направя...
- Никога няма да бъде... - При наличието на толкова много хора наоколо, имах куража да му откажа.
- Затова просто се откажи. Няма да бъда с теб...

Обърнах се към него и се усмихнах нежно:
- Поданиците ни?! Не знаех, че са нашите поданици... - Разбирах цялото му желание да управлява заедно със семейството си, дори някъде дълбоко в себе си бях съгласна, че това е правилното нещо, но на повърхността беше онова дразнещо чувство, че това можеше да бъде само наше. Аз и той можехме да имаме всичко това, без да трябва да го споделяме с никой от останалите. Исках всички да бъдат лоялни само и единствено на нас и някой ден, когато дъщеря ни да се появи да я почитат така сякаш е кралица и притежава всичко това. Тя обаче щеше да си дели цялата слава с всички останали, както я делях аз сега.