Мери и Хенри

- Не мисля, че съществува причина поради която да не превърнеш желанието си в реалност. - Цялата територия на замъка се охраняваше, а той бе огромен. Имаше къде да се разхожда със своите придворни. Нужно й бе само желанието да го направи.
- Може да правиш и ходиш където и когато си пожелаеш. - Наведох се и целунах бузата й.
- Лично аз обичам да съм повече извън замъка. Понякога е много задушаващо... Прекалено... изискващо... Знаеш, спазваш определен дрескод, поведение... Лицемерието те заобикаля на всяка крачка и всички се опитват да ти се харесат, докато на теб ти се иска да крещиш и да ума поне един човек, който да е достатъчно смел, за да каже какво в действителност какво мисли за теб или по тема която обсъждате. - Не исках да звучи все едно се оплаквам, а и аз си бях намерил лекарство.
- Често прекарвам времето си в резиденции или пък изпълнявам дела свързани и касаещи благото на короната... Но за теб сигурно е скучно да си постоянно в замъка и разбирам желанието ти да бягаш от време на време извън него.

Точно когато се обърнах и погледнах към сърната, тя сякаш също ни забеляза и хукна уплашена измежду дърветата, търсейки укритие.
- Днес ловуваме друг вид дивеч... - Надявах се да не се обиди, че я сравнявам с дивеч. Просто се изразих образно.
- Изразих се глупаво... Не сме тук да ловуваме... За никой няма опасност... - Имах чувството, че сам си се закопавам.
- Но, като гледам останалите съм склонен да си мисля, че са дошли на лов... - За моите приятели беше доста нормално, но бях изненадан от начина по който дамите на Мери откликваха на охажването им.
- Трябва да те предупредя, че моите приятели не са подходящ материал за сватби... Имам предвид, че ако твоите приятелки се надяват на това е много вероятно да останат разочаровани... - Не исках да се получи някакво недоразумение заради любовните завоевания на някой от приятелите ми, а и исках Мери да е наясно, че не нося отговорност за техните действия. Пък и наистина се смятах за длъжен да я предупредя.
- Познавам ги почти през целия си живот и знам какво са склонни да обещаят, за да влязат под полата на някоя дама...

- Не се съмнявам в уменията на твоите придворни, просто... - Щях да се опитам да й обясня какви са приятелите ми, но не смятах, че това ще промени нещо. Тя макар и кралица все още си оставаше жена и вярваше в приказки. Ако искаше да вярва в това, че най-знатните любовчии ще паднат в примката на нейните момичета, можех да я оставя да си въобразява.
- Няма значение... - Усмихнах се снисходително и погледнах за миг към малката групичка. Никакъв шанс някоя от тях да задържи вниманието им за по-дълъг период от време, като цял живот например.
- Не знам Мери... Вече ти казах, войските са отпътували рано сутринта миналия ден... Едва ли са пропътували много голямо разстояние. Заповядано им е да се движат възможно най-бързо, но най-добрата прогноза е, че ще стигнат след две седмици... - Дори и това време изглеждаше кратко предвид всички провизии и бойно снаражение, което пренасяха със себе си.
- Не се тревожи, всичко ще е наред. Твоите войски от години отблъскват тези на англичаните... Сигурен съм, че ще удържат още малко фронта.

Искаше ми се нещата да бъдат много по-прости. Но заради позициите които заемахме, те се усложняваха излишно и все пак, скоро щях да я имам по какъвто начин пожелая и никой нямаше да ме спре. Просто трябваше да изчакам малко, докато се оженим.
- Как? - Попитах с желанието да разбера какво точно чувства тя. Сигналите които ми изпращаше бяха доста смесени. От една страна не забравяше коя е, но от друга сякаш въобще нямаше значение. Държеше се по-освободено отколкото се очаква от една кралица. Аз нямах нищо против естествено, харесвах жените, които търсят силни емоции. Просто не знаех тя каква игра играе. До преди два дни ме мразеше, после изведнъж вече не. Беше ли театър всичко това или пък наистина се бе влюбила в мен. И ако е така наистина ли няколко целувки можеха да променят коренно мнението и отношението й към мен?

Останах няколко дълги мига загледан в нея. Беше толкова директна и в същото време така наивна. Мислех, че самата тя не осъзнава какво се случва с нея, но някак си нямаше нищо против да се чувства по този начин.
- Странно... и аз имам същите симптоми. - Казах най-накрая, а гласът ми бе толкова по-дрезгав сега. Мислех си, че искам да почувствам всички тези неща които изпитва. Исках да й покажа толкова много неща. Исках да правя любов с нея и да я попитам как се чувства след това.
- Явно е заразно... - Не беше истина колко големи усилия полагам, за да държа ръцете си далеч от нея. Исках да пъхна ръцете си под полата й и да усетя горещата й женственост. Исках да проверя колко е топла и дали е влажна. Всъщност исках да усетя как се навлажнява докато я докосвам там. Исках да чуя как стене и да усетя как се извива в ръцете ми, но всичко което можех да направя за сега е просто да си представям всичко това...

Прекъсването дойде точно на време или не съвсем. Едновременно бях доволен и не толкова, защото бях на крачка от това да я дръпна в шубраците и да проверя от първа ръка какво изпитва, но знаех че това не е добра идея и когато тя тръгна към шатрата сякаш някой ме поля с кофа ледена вода, което ме накара да се опомня малко.
Настанявайки се на меките одеяла и двамата бяхме леко позачервени и някак си не смеехме да се погледнем, все едно бяхме свършили нещо нередно и всички знаеха това. Погледите им бяха толкова... Проницателни и изобличаващи.
- Какво ви става на вас двамата? - Обади се Ричърд и захапа едно сочно парче месо. - Изглеждате все едно сте пред припадък... - Нима изглеждахме така? Погледнах Мери. Нищо й нямаше, освен леко зачервените страни, но иначе си изглеждаше съвсем нормално.
- Не ставай смешен Ричърд... С Мери просто се разходихме, но слънцето е по-силно отколкото очаквах... - И за да защитя думите си, разгърнах леко ризата си. Наистина ми беше горещо, но не заради слънцето, а поради съвсем друга причина.
Наляха ни вино и някак разговора бързо се насочи в друга посока. Вече не бяхме толкова интересни.

- Да... Определено е горещо... - Изненадващо около нея кръвта ми винаги вреше и кипеше. Понякога защото ме ядосваше, друг път какъвто беше случая сега, заради привличането ми към нея.
- Малко по-надолу минава река... Искаш ли да отидем? - Мери се съгласи и я поведох към малката река, която минаваше през гората. Смятах че там ще е по прохладно заради сянката на дърветата и заради самата вода, която внасяше свежест във въздуха.
- Никога не съм бил в Шотландия... Разкажи ми за нея... - Чудех се какъв разговор да завържа. Като се замисля почти никога не си говорех с жените, около тези които харесвах мозъкът ми бе зает с други неща и рядко си говорехме, затова и сега ми беше толкова трудно да намеря тема за разговор. И без това ми беше трудно да мисля за каквото и да е друго освен за секс.

Слушах с интерес как описваше страната си. Звучеше наистина влюбена в това място и си личеше, че обича поданиците си. Това ми харесваше в нея, влагаше страст във всичко и бе изключително темпераментна жена. Рядко се срещаха такива, особено толкова земни колкото бе и тя. Първоначално бях останал с друго впечатление, но сега я познавах малко по-добре и виждах, че е добър човек. Това бе важно за мен. Важно и за кралството ми.
- Може би някой ден ще ми я покажеш... - Седнах до нея и взех ръката й, поднасяйки я към устните си.
- Когато нещата се успокоят... - Допълних и я погледнах. - Не знам кога ще стане това, но когато стане, може да бъдеш сигурна, че ще посетим това място и ще видя всичко което ми описа преди малко, със собствените си очи... Може и аз да я заобичам колкото теб.

Погледнах разтревожено Мери и мислено се нахоках, че не бях забелязал по-рано. Първо си помислих, че е наистина от топлината и емоцията и вероятно възбудата, но тя сякаш ставаше все по-неспокойна, а сега се чувстваше и зле.
Веднага скочих на крака и й подадох ръка, за да се изправи.
- Разбира се... Ще се приберем веднага и ще повикам доктор да те прегледа... - Не исках да рискувам ако е нещо сериозно. Хванах я здраво за ръката и я поведох обратно по склона към шатрата където бяха и конете ни. Някой от останалите се бяха върнали и продължаваха да пийват и хапват под шатрата на сянка. Уведомихме ги, че Мери не се чувства особено добре и се връщаме към двореца. Естествено момичетата на Мари пожелаха да я последват, но тя ги увери, че няма нужда, а и нали аз бях с нея. Нямаше да позволя да й се случи нищо.
- Нека ти помогна... - Един от слугите държеше юздите на коня й, но аз й помогнах да се качи върху него. Все пак кобилата бе доста висока и една дама имаше нужда от помощ.
- Добре ли е така? - Беше доста ловка и сякаш това движение бе добре оттренирано, защото тя с лекота се набра и прекрачи кобилата. Постави крака в стремето и кимна.
- Добре... - Усмихнах й се и заобиколих, за да се кача на моя кон. Аз нямах нужда от помощ. Качих се бързо и здраво хванах юздите.
- Да тръгваме...

Започнах сериозно да се притеснявам за състоянието й. Каквото и да се случваше с нея в момента, явно ескалираше бързо и трябваше час по-скоро да стигнем до замъка и да я прегледа доктор. Поставих ръка на челото й. Наистина бе топла.
- Трябва да ви прегледат... - Казах тревожно и хвърлих един поглед на запад, където в далечината се виждаше замъка. Сега отчитах като грешка, че се бяхме отдалечили толкова много.
- Мисля, че трябва да яздим заедно. - Опасявах се, че може да й стане отново лошо и да падне от коня, затова щях да я взема на моя кон. Беше много по-издръжлив и бърз. Щяхме да стигнем за нула време, само трябваше да се почувства малко по-добре, за да може да продължим.
- По-добре ли се чувствате? - За първи път изпадах в подобна ситуация и наистина не знаех какво да правя. Не бях медик и не можех да направя много. Това което можех да направя е да я заведа до двореца.
- Готова ли сте да тръгваме? - Не исках да се влоши още, мислех си че времето е от решаващо значение.

Поставих я внимателно върху леглото й и я погледнах. Какво се случваше с нея? Погалих нежно лицето й, отмятайки един влажен кичур от челото и го целунах:
- Всичко ще е наред... - Казах тихичко в близост до лицето й.
- Каквото и да ти има ще го излекуват. - Казах и се отдръпнах, за да не отнемам въздуха, който й бе необходим.
- Имаме много добри лечители. Веднага ще ги извикам... - Тя не искаше да я оставям, аз също, но нямах друг избор, а и щеше да е за малко. После отново щях да се върна.
На излизане от стаята й, срещнах майка си.
- Какво има, слугите казаха, че Мери не е добре...
- Не съм сигурен. Мисля че е треска, но...
- О, горката... Трябва й лекар.
- Да, на там се бях запътил... - Майка ми ме погали по лицето.
- Трябва да стоиш далеч от нея докато разберат какво й има. Може да е заразно, а ти си наследник на Франция... - Сбръчках недоволно вежди. Как можеше да мисли за това сега.
- Отивам да извикам лекар... - Казах остро и тръгнах. Лично повиках моя доктор и го заведох до покоите на Мери, където вече една от прислужниците й налагаше студени компреси. Не влязох докато доктора я преглеждаше, но бях отвън и чаках новини.

Нищо не разбрах. Какво общо имаше сватбата със състоянието на Мери? Каква некомпетентност само. Надявах се обаче наистина да е добре и да й няма нищо сериозно. Помолих да доведат и друг лекар, който да я прегледа. Исках да съм сигурен, че състоянието й е добро. Подобен отговор не задоволяваше и не успокояваше моята тревожност.
Влезнах в покоите на Мери. Изглеждаше по-добре сега.
- Как си Мери? Как се чувстваш? Доктора каза, че всичко е наред, но... Помолих и за друго мнение. Диагнозата му не ми вдъхва доверие...