Мери и Хенри

-Престанете веднаха!
Опита се да го удари но нищо не се получи особено,все още целувките му имаха влияние над нея но не беше редно и тя се опита с всичка сила да го отблъсне,не биваше нищо от това да се случва:
-Не,престанете...
Опита се с всичка сила да го отблъсне,макар ръцете и да я заболяха но не се получаваше:
-Моля ви оставете ме!
Тя беше жена на брат му и не можеше да спи с друг мъж:
-Пуснете ме... 
Ако целта му беше да го намрази то щеше да се случи,след този ден,след този ден нямаше да изпитва нищо друго освен омраза. Направи още един опит да се отдръпне,не искаше и щеше да се бори докато нямаше сили:
-Спрете!

Не чувах думите й. Всъщност чувах ги, но ми звучаха не като отказ, а като покана. Тялото й издаваше, че ме желае. Познавах женското тяло и знаех, кога една жена казва едно, а всъщност иска нещо съвсем друго.
- Тихо Мери, искаш всички да разберат какво се случва ли? - Улових члена си и го насочих. Проникнах в нея преди дори да съм й дал възможност да протестира, после отнех вика й с целувка. Почувствах се прекрасно. Не бях осъзнал колко силно искам да потъна в нея, докато всъщност не го направих. Беше точно такава каквато си я спомнях. Малка, тясна и гореща... Задвижих се грубо. Вече не се стараех да я пазя, защото тя не прояви такава щедрост към мен, когато разби сърцето ми.
- Точно така, красавице... - Усетих как се навлажнява и пуснах ръцете й, за да освободя своите и да ги поставя на кръста й. Хванах я здраво и се задвижих още по-бързо. Тя вече не се съпротивляваше и нямаше й смисъл, защото знаех, че й харесва. Искаше ме почти толкова силно, колкото и аз нея.
- Той може ли така? - Изгарях от ревност, защото се страхувах, че тя може да изпитва удоволствие и с него. Вече не знаех какво да мисля и на какво да вярвам. Искаше ми се да вярвам, че с мен й е било хубаво и никога не е изпитала същото с него, но й нямах доверие. Вече не знаех кое е лъжа и кое истина, затова просто се движех... Напред назад... Напред назад... Грубо, диво... Изливах целия си гняв и ярост, докато я обладавах... Исках да я накажа за това което ми бе сторила...

Не искаше да му отговори,защото знаеше отговора,беше и харесало да е отново с него,да го усети в себе си. Въпреки че със Себастиан е различно,към Франс изпитваше още чувства,който правеха нещата още по трудни от колкото бяха. Усещаше го,как диво и яростно прониква в нея,колко страстен,колко не убоздан. Беше се предала,знаеше че е грешно,че не трябваше,че всичко е просто една лъжа,тя излъга съпруга си,сега щеше да го излъже отново. Просто сърцето и се разкъса,защото имаше и чувства към Себастиан и знаеше,че той ще бъде много наранен. Остави всичко да премине,въпреки всичко,че му даде тялото си,сърцето и страдаше и беше разбито,на малки парченца,той отново се подигра с нея. 
След всичко я пренесе на леглото,като беше свършил с нея,а Мери не можеше да помръдне,срамуваше се от всичко това,оказа се блокирана в собственото си тяло.

Всичко беше като на сън. Дори вече не помнех как бяхме стигнали до тук, но когато свърших, нищо друго нямаше значение. Чувствах се лек като перце, не мислех колко е грешно и нередно всичко което направих, мислех си само че е трябвало да го направя по-рано...
Отпуснах се блажено и уморено по гръб на леглото, а в комбинация с всичкия алкохол, който бях изпил, нямаше какво друго да направя, освен да заспя. Срамно наистина, но така се случи. Заспах като последния простак, а на сутринта когато се събудих нея вече я нямаше и си помислих, че всичко е било само един сън... Надявах се да е било само един сън, защото ако наистина бях направил всичко онова снощи, щях да съм най-долния боклук. Бях я насилил, бях предал брат си отново, а и себе си, защото се бях зарекъл, че ще соя далеч от нея, а не бях удържал на думата си.
Когато слязох закуската вече беше минала. Попитах за Мери, но ми казаха, че не е слизала. Вече наистина изпълнен с угризения и вина, тръгнах към покоите й. Трябваше да е там. Почуках на врата, но ми отвори Кена. Каза, че Мери не се чувствала добре и не искала да вижда никой и понечи да затвори врата, но аз я бутнах и най-нахално влязох вътре. Видях Мери и погледнах злобно Кена, която се опитваше да ме изгони. Как се осмеляваше въобще да ми говори така, не знаеше ли кой съм аз.
- Изчакай на вън Кена, трябва да говоря с Мери... - Казах застрашително и двамата погледнахме към Мери, без чието разрешение явно, Кена нямаше да напусне стаята и да ни остави сами.
- Трябва да поговорим, кажи й да излезе, иначе ще я изнеса насила. - Предупредих Мери, която сякаш още не бе решила какво да направи в тази ситуация.

Това беше кошмар,който продължаваше,той явно искаше още повече да я нарани,не знаеше,за какво е тук. Погледна към Кена и кимна:
-Остани отпред Кена...
След като тя си тръгна погледна към Франс,като се присви и се отдръпна.
-Защо сте тук? По добре е да си вървите. 
Отстъпи една крачка напред:
-Защо ми го причинихте,защо ми се подигравате по този начин. Исках да се омъжа за вас,и толкова много си бях ме говорили да избягаме,заедно на онова място. Мислех си,че ще ме разберете,когато приех брака с брат ви,че е просто един фалш,за да не ме заобградят със стража. Мислех си,че ще избягаме заедно. Но вие сте били в кръчмата и сте се забавлявали,пратих ви писмо,проклетото писмо,пишеше че ще ви чакам,и ви чаках като най-глупавата жена на тази земя,цяла вечер. А,вие сигурно сте се забавлявали. След това,приехте брака с Елизабет,това ме побърка и се опитах да избягам,защото не исках никой друг,исках а съм само ваша. Но вие отново се подиграхте с мен. И сега това,имам правото да бъда щастлив,вие се забавлявате оставете ме намира и излезте веднага.
Хвана я паниката,като показа вратата:
-Вървете си веднага! Не искам да чувам нищо от вас,просто ви моля никога повече да не ме доближавате... Вече не мога да изпитвам нищо друго освен омраза.

- О, за бога Мери, просто престани! - Извиках ядосано и едва се сдържах да не изпотроша всичко. Вбесяваше ме, а нейните обяснения и обвинения не помагаха, а правеха всичко да изглежда още по-зле отколкото е.
- Ако не искаше да се омъжваш за брат ми, можеше да кажеш, че ти трябва време да обмислиш отговора си, но вместо това ти избра да обявиш пред всички, включително и пред мен, че нямаш нищо против да се венчаеш за брат ми, с който се запозна няколко часа по-рано... - Поклатих разочаровано глава.
- След като... След като всичко онова което се случи в градината и преди това... - Стиснах здраво зъби, за да не кажа нещо което не искам да казвам. - Какво си мислеше, че ще си помисля, а? Какво очакваше да си помисля? - Повиших тон, но се овладях някак.
- Писмото ти не означава нищо... Дори и да го бях получил на време, нямаше да промени нищо, защото няма нищо на света, което може да ме убеди, че не си готова да се хвърлиш в леглото на някой, само, за да спасиш страната си... Доказа ми това и то многократно... Затова си спести целия този театър и престани да се преструваш на наранена и обидена, защото знам, че не си... Видях те с него... Видях и него... Каза ми колко е щастлив с жена си и колко много я обича, колко много тя го обича... Успя да направиш и двама ни на глупаци и ако преди снощи си мислех, че може би с него си била искрена, то сега съм сигурен, че лъжеш и него... Затова не ми говори за това къде съм бил аз и какво съм приел... Ти също не си била сама през всички тези нощи... - Приближих се до прозореца и се загледах навън. Бях прекалено жесток, но тя ме предизвикваше да бъда такъв. Бях дошъл с намерението да й се извиня, но преструвките й ме принудиха да съм такъв с нея.
- Признай си... Ако обичаше мъжа си, нямаше да ти хареса толкова много с мен... И ако с мен ти харесваше толкова много, нямаше да си с него... Никой от нас няма значение, значение имат само твоите интереси и сега виждам, че си готова на всичко, за да ги постигнеш... Така че не търси вината в мен... Ти взе решението си, много преди да отида в кръчмата и да направя, това което направих... Ако ще обвиняваш някой, обвинявай единствено и само себе си...

-Ти си още по глупав от колкото си мислиш. Какво,щях да кажа,че ще си помисля. Мислиш ли си,че краля,щеше да приеме това да му кажа,че ще си помисля. Много добре познаваш негово величество и ако му бях казала нещо,на обратно на това,което си е наумил и дори е решил,щеше да бъде много по лошо. Щеше да мине време преди да сключа брак наистина,бях мислела и варианти за бягство. Но Вие също,като баща си не приемате истината,а само онова,което сте си наумили. Много добре знаехте,каква беше реакцията му,когото исках да откажа,да се омъжа за вас. Щеше да е много по лесно да му,кажа че приемам,за да отпаднат всички съмнения. Но Вие решихте да действате по най-ужасния начин.
Много добре знаеше,че ако наистина бяха,казала че ще помисля,краля нямаше да ми даде възможността да си помисля. Щеше да се държи грубо и мнително и бягството,щеше да е не мислимо. Но Франсоа взе своето решение:
-Видя се колко Ви е пукало за мен,щом не исках те да се борите за мен. Аз съм в позиция,която нямам избор Вие много добре го знаете. Можеше много неща да се направят,и това до знаете. Но Ви е по лесно за вашите грешки да обвинявате мен. Щом не се борихте за мен,а още първата ви реакция беше да отидете в кръчмата и да се напиете,а след това да се омъжите за Елизабет,си пролича колко Ви е пукало за мен.
Каза тя докато го гледаше:
-Себастиан има моето оважение и въпреки това,че изпитвам силни чувства към вас,не е достатъчно,защото той никога не ме предаде и никога не ме е нагрубил,дори когато му казах,че имам чувства към вас. Бях готова да избягам,да не се омъжвам за него но след,като вие ме заместихте като си лягахте с други,без да ви пука за мен. Аз,избрах да съм с мъж,който ме оценява. И сега заради Вас,и заради гнусната ви постъпка се налага да го лъжа. Вие ме наранихте ужасно много,и продължавате да го правите,като ме обвинявате,че съм желатова,че нарочно съм го направил. Знаете ли,колко болка преживях през тези седмици,какво е да спя със съпруга си и да мисля за вас,а след това да избухвам в сълзи? Сега благодарение на вас,вече не мога да ви обичам,след всичко което ми причинихте ви мразя и не искам никога повече да Ви виждам. Да аз може да имам своята грешка,да аз направих онова което можах да направя,а Вие,какво направихте? Наранихте мен и предадохте брат си! Аз ли съм жестока,че приех с надеждата,че вие ще ме чакате? Казвате,че писмото ми е нямало значение,значи аз съм нямала значение? И имате смелостта да стойте пред мен и да ми държите сметка,за това че поне малко се чувствам щастлива.
Отдръпна се и се обърна с гръб,защото щеше да заплаче:
-Добре,нека съм виновна,нека съм жестока,нека всичко. Просто напуснете и ме оставете намира.

Искаше ми се да я накарам да замълчи, защото в думите й прозираше само двуличието й. Уж плачеше след като е с него, а в същото време бе щастлива. За какво въобще говореше тя? Да се боря за нея? Сериозно? Подиграваше ми се в очите и очакваше да си мълча.
- Права си, наистина направих огромна грешка, идвайки тук... - В момента дори не знаех защо го направих. Какво исках да си докажа, идвайки тук. Тя бе избрала живота който иска и аз нямах място в този нейн измислен свят, трябваше да си създам свой.
- Дано си безкрайно щастлива със съпруга си... - Тръгнах към врата, но на прага се спрях.
- Той няма да научи какво се случи между нас, но само защото държа на него... Не го правя заради теб, а защото не искам да нараня него... Ти не заслужаваш да пазя тайната ти... - Използваше и двама ни и щеше да излезе суха от цялата тази ситуация, но щях да го преживея. За мен, тя повече не съществуваше...

За него тя изглеждаше,като най-лошата жена на тази земя и след всичкото това време,той не се замисли и за миг над думите и,а отново беше изградил своето грешно впечатление,от това което му беше изгодно. Заболя я наистина,защото мъжа,който най-много обичаше в момента я мразеше и я намираше,за двулична,че е предала него,а тя хиляди пъти се бореше с това да не се омъжва. Щом излезе се срина,миг след това влезе Кена,която я прегърна силно. Само тя я разбираше въпреки,че се страхуваше от нея на моменти. Истината беше,че само тя я разбираше у утешаваше. Когато си мислеше,че нещата можеха да се оправят съдбата и показваше,че се случваше точно обратното.
Не се появи нито на обяда нито на вечерята,остана в стаята си,свита на леглото,не искаше да вижда никой и да чува за никой. Над вечер я обхвана треска,посети я лечител,като и даде някакви отвари,за щастие не беше нищо сериозно. Явно всичко беше от напрежението и от стреса,казаха и да си почива повече.

Себастиан: Върнах се едва на следващата вечер. Бях направил всичко възможно да бъде по-рано, дори бях избрал да пътувам обратно през вечерта, само за да се върна при съпругата си, но когато го направих вече беше много късно и тя спеше. Нямах обаче нищо против. Бях щстлив, че съм тук и имам възможността да й се насладя. Не я събудих, оставих я да поспи, защото бях разбрал, че днес не се е чувствала добре и наистина изглеждаше малко бледа, но пък спеше спокойно...
Прегърнах я внимателно и понеже също бях изморен, след като й се полюбувах малко, също заспах. На сутринта се бях събудил преди нея. Тя спеше кротко в обятията ми и аз вече не можех да се стърпя. Целунах я нежно по устните. Трябваха и няколко целувки, докато започне да отваря очи.
- Здравей красавице... - Целунах я пак. Бях забравил колко сладки всъщност са тези сочни червени нейни устни, от които исках да пия всеки ден, всеки час, всяка секунда.
- Как се чувстваш? Казаха ми, че не си се чувствала добре вчера... Знаех си, че не трябва да те оставям... Няма ме за един ден и вече си болна... - Къде на шега, къде наистина казах аз и й се усмихнах мило.
- Липсваше ми много Мери... Наистина много... Яздих много бързо, за да се върна при прекрасната си съпруга и да я целуна...

Все още се чувстваше повече от ужасно,и физически и психически,само Себастиан внасяше малко успокоение но не беше достатъчно,по скоро се тревожеше и се страхуваше,беше толкова покрита със съжаление и знаеше,че ако го каже,ще го нарани ужасно много и това я разяждаше,като някоя лоша зараза:
-Радвам се,че сте тук. Не е трябвало да бързате,можех те да пострадате...
Всъщност и се искаше въобще да не беше заминавал за да не се случат всичките тези неща,за да не я боли толкова:
-Все още не се чувствам добре. Не искам да закусвам,искам да стоя тук не ми се излиза. Искам да заминем по бързо в Шотладния искам всичко да свърши,не желая да оставам повече във Франция. Този замък ме кара да се чувствам ужасно.
Искаше да се прибере у дома повече от всякога,искаше да се махне и да забрави.

Думите й ме накараха да се разтревожа. Бях останал с впечатлението, че всичко е наред. Дори не бяхме говорили за заминаване.
- Какво се е случило? Защо говориш така? - Попитах и я придърпах към себе си. Надявах се неразположението й, да е причина за тези й мисли, но сякаш някой й беше казал нещо от което се е разстроила.
- Някой каза ли ти нещо? - Погалих черните й коси. - Можеш да ми кажеш... Ако някой те е накърнил, докато ме няма... ще се погрижа да си плати за това... - Беше грешка да я оставям сама. Сега наистина съжалявах, но вече беше сторено и не можех да направя нещо кой знае какво.
- Не искам да си нещастна... Искам да си щастлива... И знаеш, че ще изпълня обещанието си и ще се върнем в Шотландия, но там все още е опасно... Войските на Елизабет не са отблъснати все още... Но когато е безопасно, ще заминем веднага...

-Никой нищо не ми е казал,просто ми е мъчно за дома. А,и тук е пълно с хора,който ме ненавиждат.
По скоро беше един от който искаше да се отърве отчаяно и никога повече да не види. Не искаше да се тормози,не искаше всичко това да е една голяма лъжа. Да тя лъжеше може би единствения човек,който я обичаше истински. Скри се в него и заплака,мокреше гърдите му. Знаеше,че той нищо не може да направи по въпроса но тя искаше да се махне по скоро от тук.
-Съжалявам но всичко ми дойде в повече,не осъзнавах,колко тежко може да ми е,когато заминахте. Чувствам се толкова сама,толкова ужасна,направих толкова много грешки,нараних толкова много хора. Исках да спечеля любовта на хората,а спечелих точно обратното. Исках щастие,а получавам всеки път поредния шамар на съдбара. Искам да се прибера у дома където съм се чувствала най-добре.

Не знаех какво точно се е случило, но вече бях повече от убеден, че нещо се е случило, защото когато тръгнах Мери въобще не говореше такива неща. Сега нещо или някой се беше добрал до нея и я бе разстроил и аз възнамерявах да разбера кой е този някой и да го накарам да съжалява, затова че се е доближил до жена ми.
- Това въобще не е вярно, любов моя... Всички те обичат... За толкова кратко време успя да спечелиш сърцата на цяла Франция и хората те боготворят. - Знаех, че се радват на Мери, а и онзи ден на разходката из селото, тя сама се бе убедила в добрите им желания. Беше нещо друго, нещо което се бе случило в двореца и аз щях да разбера какво.
- Освен това всеки допуска грешки... Не знам какви грешки смяташ, че си допуснала ти, но съм сигурен, че няма безгрешни хора на този свят, затова умолявам те, не се разстройвай... - За какви удари говореше и нима само аз си мислех, че последните седмици тук бяха щастливи за нея? Нима не бях забелязал, че е нещастна?
- Нека ти донеса нещо за ядене, а ти се опитай да се успокоиш... Щом не искаш няма да ходим никъде днес. Ще си останем тук и ще ми кажеш какво се случи... - Целунах я и отидох да й донеса закуска. Не знаех какво точно и се яде, затова взех възможно най-много неща и се върнах в стаята при нея.
- Не бях сигурен какво ти се яде. - Казах й аз, когато ме погледна въпросително.

-Нищо не ми се яде...
Признах си тя и наистина не беше гладна за тези дни беше хапнала съвсем малко и то по скоро по молба на Кена и беше само един сок от плодове и някакво малко късейче хляб на което тя се чумереше през цялото време. Присви се още по силно в леглото. Може би беше просто по добре да остане сама. Не искаше да излиза докато нещата в Шотландия не се променят и тя успешно да може да се прибере и да забрави за всички тук.
Усети го,как се доближава до нея и носеше нещо в ръцете си,което беше взел от таблата,някаква ароматна питка но на нея не и се ядеше и затвори зачервените си от плач очи.
-Моля Ви,наистина не съм гладна,не желая да ям нищо...
Но наистина,ако е ядеше нищо,щеше сериозно да се разболее,треската и отмина заради отварите и сега пиеше успокояващи чайве но все още думите на Франс отекваха в главата и,толкова и тежеше,че го лъже,ако научеше някога,щеше да го заболи наистина много,щеше да я намрази и щеше да изгуби единствения човек който му пукаше за нея. Ако изгубеше него,щеше да се чувства още по ужасно но се чувстваше зле от това че го лъжеше. От тези мисли се сви и извъртя лице към възглавницата,като отново заплака.
-Мисля,че е по добре,да отидете да закусите,не деите да стойте затворен с мен.

Мери отказваше да яде, въпреки че самата тя ми беше казала, че иска да закуси. Не знам какво се случи за краткото време, в което ме нямаше, но тя коренно се промени. Нямаш ме само една нощ, а сега всичко изглеждаше като в началото и не знаех какво точно да направя.
След отказа й да закуси, преместих храната и казах:
- Добре, щом не си гладна няма... - Седнах до нея на леглото и макар че ми беше обърнала гръб, можех да разбера, че плаче и това ми късаше сърцето. Погалих я по гърба. Искаше ми се да знам какво се е случило, за да мога да й помогна, но тя не искаше да говори с мен. Накрая прецених, че трябва да й дам малко пространство и към обяд излязох от стаята. Бях решил да разпитам стражите и да стигна до дъното на всичко това.
Те обаче не ми казаха много. Никой не беше чул или видял нещо. Разпитах и майка ми, която каза, че на вечеря Мери е била щастлива и всичко е било наред... Наистина не разбирах. Ако никой не беше чул или видял нищо, защо Мери бе толкова разстроена, че отказваше да напусне стаята и искаше да се връща в Шотландия. Може би някоя от нейните дами щеше да има отговорите на този въпрос.
Открих Кена и я помолих да ми разкаже, какво мъчи съпругата ми.
- Нищо за което аз да знам... Може би наистина изпитва носталгия... Трябва да й дадете време... Убедена съм, че скоро ще си е пак същата Мери, която познавате.
- Но в това няма никакъв смисъл. Ако я бяхте видели тази сутрин, щяхте да знаете, че нещо не е наред и мисля, че всички вие знаете защо е така, но не искате да ми кажете какво се случва. - Ядосах се аз, а тя постави ръка на моята, за да ме успокои. Аз погледнах странно към нея.
- Моля ви Себастиан, успокойте се... - Каза тя и сякаш осъзнала, че да слага ръката си върху моята е нередно, побърза да я махне.
- Знам, съжалявам, но се чувствам толкова безпомощен и виждайки я толкова нещастна ме побърква... - Седнахме на една пейка в градината и Кена започна да ме успокоява, говорейки ми за какви ли не неща. В един момент се улових, че вече не мисля за Мери, а съм се втренчил в Кена и си мисля, колко непринудена и удивителна е тя...

Остана съвсем сама,само още един ден. Беше и много трудно на следващия ден да стане от леглото но ако се задържеше прекалено много,щяха да помислят,че е тежко болна и параноята,щеше да е още по голя. Появи се на закуска,като беше изумително красива макар и малко да изглеждаше още меланхолична. Себастиан вече се беше настанил на масата и тя седна до него,като улови ръката му и леко му се усмихна:
-Надявам се,не сте почнали без мен.
Взе си нещо от масата,като хапна малко. Беше наистина време да се постегне малко не и приличаше кралица да изпада в подобни състояния. Но наистина я болееше от всичко което се случи.
-Бих те ли желали да се разходим в градината?
Искаше да прекара малко време на съме с него. Искаше да го пита за разни неща. Не можеше в цяло кралство да няма поне един замък където могат да се установят за кратко,да бъдат далеч от двора,а и да са все още в пределите на Франция,докато дойде време.

Мери днес изглеждаше в доста по-добро настроение от вчера, което ме навеждаше на мисълта, че Кена е била права и съм постъпил правилно, като не я насилвам да говори за причината за лошото й настроение.
След закуска реших, че мога да изпълня желанието й и я изведох на разходка в градината. Денят бе много хубав и слънчев, но не прекалено топъл, което го правеше идеален за разходки.
- Щастлив съм да видя, че днес се чувстваш по-добре от вчера. Малко се уплаших, ако трябва да бъда честен. Когато тръгнах изглеждаше толкова щастлива, а когато се прибрах те намерих толкова унила. - Стиснах леко ръката й.
- Говорих с Кена и тя ме посъветва да ти дам време. Радвам се, че я послушах. Готова ли си да говориш за това вече и да ми разкажеш кой те разстрои толкова много...

Нямаше да му каже същинската причина,това щеше да е най-ужасното развитие на нещата. Щеше наистина да го изгуби. В градината беше много приятно,отрази и се доста добре:
-Просто ми е мъчно за дома,наистина...
Побърза да го утеши тя но избегна дали това,че някой я беше нагрубил или нещо подобно,защото веднага,щеше да се разбере защо:
-Исках да ви попитам,дали няма място някъде из Франция,където да живеем далеч от двора,докато дойде време да се върнем в Шотландия. Всеки ден е нещо толкова официално и дори понякога понпозно. Искам да сме,като истинско семейство,да живеем двамата,без да се притесняваме от никой и от никого.
Надяваше се на него да му хареса идеята. Щеше да е далеч от Франс,колкото по на далече толкова по добре,нямаше да се налага да лъже нито пък да го вижда.

И ето пак, говореше че иска да напусне двора, макар и да знаеше, че това на този етап няма как да се случи.
- Мари... - Въздъхнах и я спрях. - Знаеш, че ако това беше възможно, вече щях да съм го направил. Повярвай ми, за мен този начин на живот сигурно е още по-мъчителен, отколкото за теб... - Все пак тя бе кралица, такъв е бил целият й живот до сега, но за мен беше нещо съвсем ново и неприсъщо.
- Но знаеш, че сега съм начело на кралската стража и не мога просто да си тръгна... - Трябваше да съм на разположение по всяко време. Имах толкова много отговорности и задължения сега. Не бях очарован от идеята в началото, но сега виждах на колко хора мога да помогна и някак тази длъжност бе започнала да ми харесва.
- Ако се нуждаеш от почивка... Има много хубави места, на които може да отидеш за известно време, но лично на мен ще ми бъде много по-приятно ако останеш тук с мен, поне докато не заминем... - Знам че беше егоистично да искам от нея да е до мен, но наистина не исках да отива където и да е без мен, а и тук можех да я предпазя, а ако беше някъде другаде, един бог знаеше какво можеше да й се случи.

Тръгна малко напред,това беше истински кошмар от който нямаше как да избягам. Седна на една от пейките и загледа в един розов храст отново оставаше без избор. Без него нямаше да е добре да ходи където и да е било,от нея се очакваше наследник,а това нямаше да стане без негово участие или ако станеше,нямаше да е негово. Страхуваше се и от друго нещо,ако имаше дете и то беше на Франс,това щеше да е истински кошмар. Те по нищо не си приличаха,ако се родеше русо дете,нямаше да прилича дори и на Мери,щеше да е ясно. Сложи ръка на главата си,всичко това и причиняваше главоболие,от хилядите мисли,който се блъскат в умът и. Може би скарването с Франс,щеше да го държи по на далече но тя просто не искаше да е около него:
-Никога нищо не може да се направи! Чувствам се като пленница.
Пое си дъх,просто щеше да избегне Франс да се доближава до нея,въпреки че го мразеше,щеше да ходи с придворните си абсолютно на всякъде,в случаите,че Себастина го нямаше:
-Няма значение,винаги е било така.
Изправи се беше и много нервно плюс това беше много ядосана:
-Тук е ужасно и за мен и за моите дами. Всеки ден се срещам с двуличието на толкова много хора,Кена е изложена на опасност все по голяма да стане любовница на краля и не мога да го спра докато е тук с мен,а тя е важна за мен. Две от дамите ми са забелязани от двама дърти графа и въпреки,че са мой дами,баща Ви ми нарежда. Още повече ме дразни и поведението..
Стана и щеше да каже нещо,което не иска:
-Няма значение...
Отново повтори,поклащайки глава и стана от пейката:
-Много добре знаете,че докато няма наследник никой няма да допусне,да отида където и да било. Само,ще излязат още по големи слухове,ако реша да ида някъде без вас,а и от друга страна не бих се чувствала в безопасност,без вас.

Наистина нямах представа как да направя нещата за нея по-лесни. Не исках да се чувства в плен, но и как можех да постъпя, за да не се чувства зле.
- Добре, ако наистина се чувстваш като в затвор, ще помоля баща ми да ме освободи от поста и ще заминем някъде... - Не исках нежеланието й да остане тук, да съсипва брака ни. И без това всичко изглеждаше толкова трагично от както се бях върнал, че ако заминаването ни, щеше да реши проблемите й, тогава щях да направя всичко по силите си, да се махнем от тук.
Приближих се към Мери и я хванах за ръцете.
- Искам да си щастлива и съм готова да направя всичко, за да видя усмивката ти отново... Сърцето ми се къса, като те гледам толкова нещастна. Никога не съм искал да се чувстваш като в затвор с мен и в този дворец... - Но явно не полагах достатъчно усилия, защото въпреки всичко което правех, тя бе нещастна, а това ме убиваше и помрачаваше щастието ми.

Приближи се и се гушна в него,като положи глава на гърдите му,като той обхвана малкото и телце. Съзнаваше,че може би иска прекалено много от него и той си вършеше много добре работата и хората му се доверяваха и разчитаха на него:
-Не бива,наистина усещам,че ви харесва,хората ви обичат и ви имат доверия. Знам,че се чувствате полезен. Вие,сте щастлив,не желая да ви отнемам това.
Пое си дъх:
-Просто трябва да намеря начин,когато ви няма да не оставам сама или да съм на далеч от замъка. Когато Ви няма,сякаш всичко се разпада. Може би това ме накара да се чувствам зле. Може би просто сте ми липсвали.
До някъде беше самата истина от друга,случилото се,все още я преследваше. Надигна се и нежно го целуна:
-И все пак се надявам да можем да се прибера у дома.

Подозирах, че не само моята липса е причината за желанието й да си тръгва, но на този етап мислех, че ще е най-добре, ако просто приема думите й и не се ровя повече в тази тема. Страхувах се, че под повърхността се крият много други причини и не исках да разбирам за тях, точно сега когато всичко е наред. Не можех да отрека, че все още усещам сянката на брат си, но с времето сякаш ставаше все по-бледа, но сега пак изпитвах съмнения относно чувствата й към мен и него.
- Надявам се да се случи скоро, любов моя... - Отвърнах замислено, потънал в собствените си мисли и страхове, че може би тя все още таи любов към брат ми.
- Ще направя всичко възможно... - Повдигнах брадичката й и я целунах нежно. Когато устните ни се докоснаха, сякаш всичко друго изчезна. Съществувахме само аз и тя и този миг. Не исках да свършва никога. Исках да я отведа в стаята й да я любя, да залича всичко лошо и да продължим там от където бяхме спрели, преди да си тръгна.
- Красива си... - Плъзнах ръка по гърба й. Дори през плата сякаш можех да усетя нежността на кожата й. - Ще направя всичко за теб Мери... Всичко! - Притеглих я и отново я целунах.

Страстните му целувки,дори докосването нямаше нищо общо с това на Франс. В този миг сякаш ужаса от случилото се замени със сладко напомняне и не можеше да скрие,че на моменти се наслади да е с Франс. Просто срама,че е изневерила,я покосяваше,като лавина и до голяма степен,блокираше удоволствието и. Отвърна му на целувките със същата страст но те започнаха да стават все по страстни,а ръцете му по дръзки. И пак не беше същото.
-Някой може да ни види...
Последния път,като го направи навън,не се стряахуваше толкова много. Припомни си,колко хубаво и беше,какъв невъобразимо хубав оргазъм беше получила. Себастиян пъхна ръка под пулите и,тя затъй дъх,всъщност беше хубаво,прехапа устни но в умът и беше някой друг:
-Не е редно...