Мери и Хенри

Знаех, че трябва да говорим за това, просто всеки път когато тя започнеше да се извинява, на мен в главата ми изникваше как тя и брат ми са в едно легло... Предателството й не можеше просто ей така да бъде забравено, независимо от всички причини довели до него.
- Мери, моля те... - Отдръпнах се от нея и се изправих. Трябваше да има дистанция между нея и мен, защото когато бях до нея усещах тази нейна топлина и спирах да мисля за важните неща. Тя ме караше да се превръщам в някой друг и да бъда слаб. Каквото и да притежаваше, каквото и да правеше, тя имаше тази дарба да ми влиза под кожата и да контролира всяко едно мое действие. Не исках да имам тази зависимост към нея. До сега ми бе донесла само беди.
- Нека не говорим за това... Знам, че съжаляваш... - Или поне така твърдеше, но снощи съжаляваше, че е с мен, така че и аз вече не знаех какво всъщност иска и какво не.
- Нещата са такива каквито са и ако го повториш още хиляди пъти, те няма да се променят, затова просто не си хаби силите за това... - Не ми помагаше като ми казва, че иска мен, това само събуждаше още повече яростта ми към нея, защото беше направила точно обратното на това да иска мен. Беше се омъжила за друг, беше обещала всичко на друг... Дори сега имаше опасност моето дете да нарича този другия негов баща, а това не можех да го простя.

Поклатих глава,той нямаше да ми прости,а и не очаквах друго,аз самата не можех да си простя. Никой нямаше,никога да ме обича,нито той,нито Себастиан,след като научи истината,че не е баща на детето. А,имах ме толкова много мечти,той ми беше позволил да мечтая,а сега отново не можех. Отдръпнах се от Франс,като се свалих надолу към леглото,за сега нямаше,какво друго да направя,освен да оставя на съдбата да си свърши своето. Обърнах му гръб и се присвих лекичко,като все още от очите ми се стичаха сълзи. Някъде дълбоко в мен се надявах това да не е истина да е просто един сън и нищо повече.

Още същия ден напуснах двореца. Първо имах нужда да се отърся и да събера мислите си и второ по-важното, исках да намеря подходящо място за Мери. Нямах идея колко дълго ще продължи това, но исках да съм сигурен, че тя ще се чувства комфортно във всяка една минута от престоя си.
Не казах на никой къде точно отивам и за колко време. Дори не се сбогувах и с Мери. Просто не бях в състояние да я виждам сега. Бях слаб и щях да се подам на молбите й, а това нямаше да е добре, защото не й бях простил. Не исках да казвам, че съм го направил, а после тайни да я обвинявам. Нямаше да е честно.
Обикалях с дни в търсене на подходящото място. Някой от къщите които посещавах бяха хубави, но бяха в прекалено голяма близост до други. Други път бяха в идеални райони, но пък се нуждаеха от много работа, а ние нямахме време за това. На петия ден от пътуването си най-накрая намерих това което търсех. В една долина имаше малък но много красив замък, изоставен, но в добро състояние. Нямаше много нужда от работа по него, а тази която имаше щеше да се свърши за няколко дни, точно за пристигането ни.
Издирих наследниците на собственика и купих мястото. После наех хора, които да въведат в ред всичко. Оставих дори един от приятелите си да надзирава процеса на работа, докато се върна с Мери тук. По пътя обратно към вкъщи, се зачудих дали не е прекалено изолирано и далечно, но предвид това, че щях да отвличам кралицата на Шотландия, точно такова място ми бе необходимо.
След цели две седмици, се върнах в двореца. Майка ми бе полудяла, баща ми също. Теглиха ми едно дълго конско, че не мога да правя така и аз изслушах цялата тирада, но по едно време ми писна:
- Аз съм бъдещия крал на Франция! - Ударих по масата. - Ще ходя където, когато и за колкото време пожелая! - С това приключих с разговора и бесен излязох от тронната зала. До врата отвън ме чакаше другия ми най-верен приятел.
- Намери ли я?
- Да, в покоите си е... - Отвърна той.
- Благодаря... - Потупах го по рамото и с бърза крачка се отправих към покоите на Мери. Тя естествено не очакваше да ме види. Влязох директно и без да чукам. Бях си забравил възпитанието. Тя бродираше заедно с дамите си. Всички ме гледаха стреснато.
- Бих желал да говоря насаме с кралицата... - Не беше молба, а тънък намек да си обират крушите. Бях толкова беше заради родителите си, че ми се видя като цяла вечност тяхното туткане докато оставят гоблените и излизат от стаята. Най-накрая останахме сами. Мълчахме малко, тя очакваше да кажа нещо, а аз не знаех какво. Исках да направя толкова много неща. Исках да я прегърна и целуна. Тя да ме попита къде съм бил, после да ми разкаже всяка една секунда от тези две седмици, какво е правила, яла... Но вместо това казах само:
- Здравей Мери... - Беше толкова красива.
- Как е... Как се чувстваш? Бебето? - Смотолевих притеснено и зачаках да ме информира. Не бях говорил с доктора.Бях дошъл направо тук.

Останах в покоите си известно време,нямах много сила,а и чаках Франс,да направи каквото беше наумил. Бях се облякла съвсем леко въпреки това,защото ме чакаше преглед малко по късно. Лекаря ме посети за да се увери,дали си почивам и дали бебето е наред,не бях казала на никой и все още змията не беше пусната,дори на дамите си не бях казала,а и това ми тежеше. Четях книга и си почивах когато се появи Франс. Оставих книгата на масата и си поех дъх и издишах спокойно след това:
-Малко съм уморена но добре,бебето също е добре,лекаря мина и ме прегледа,каза че всичко е наред.
Ръката ми инстинктивно мина през корема ми но след това я свалих в скута си,като я прихванах с другата:
-Вие,как сте,изглеждате уморен...
Сигурно беше,от цял ден го нямаше и сигурно е обикалял в лутане и търсене на решени. Сведох глава на долу,толкова се срамувах от всичко,което се случваше.
-Вие,намерих те ли някакво решение.
Трябваше да знам,какво е намерил и всичко подобно,което все пак той сметнеше за добре.

Не изглеждаше ядосана от това, че бях заминал за две седмици без дори да се сбогувам. Това малко ме успокои, защото не бях в настроение да се карам и с нея. Пък и се радвах да я видя повече отколкото щях да си призная и един скандал само щеше да притъпи радостта.
- Да... Мисля, че намерих подходящо място на което да останеш, докато не намеря постоянно решение на проблема с брака ти и цялата тази ситуация като цяло... - Отвърнах на въпроса й и някак осъзнах, че несъзнателно се опитвам да открия някакви признаци на бременността й, но тя не беше наддала и грам или поне аз не забелязвах. Може би имаше малка разлика в погледа и излъчването й, но като цяло изглеждаше толкова тъжна, че не можех да преценя.
- В най-скоро време ще инсценираме отвличането ти и ще те заведа в къщата която купих за теб... - Идеята за отвличането ми се струваше все по-добра, защото беше възможно това да усмири малко дори набезите на Елизабет към Шотландия. Ако всички си мислеха, че Мери е изчезнала и няма да се появи никога, това щеше да успокои Елизабет. Да вярно брат ми щеше да изперка, но не ми пукаше въобще за него в момента.
- Още утре ако е възможно... - Казах и после спрях за малко.
- Не си казала на дамите си бебето нали? - Надявах се да не е казала нищо на никой.

-Не мога да кажа на никой нищо,и Вие го знаете много добре. Вярвам на дамите си но не прекалено много,за да им доверя толкова голяма тайна,защото може да провери и двама ни.
Макар да исках да кажа,тази щастлива новина не можех,защото детето не беше на съпруга ми,те не знаеха и нямаше да им кажа но щеше да се разгласи и да станат все по вглабени и бдителни към мен,а нямах нужда от това.
-Когато сметнете за най-удобно. Наистина Ви благодаря за всичко,което правите. Ще чакам вашите нареждания,като ако е възможно искам да взема само някоя от дамите си,за да ми помага в трудните моменти,който ме чакаха.
Да може би трябваше да избера Кена но тя нямаше да може да ми помогне в тази ситуация Лола,щеше да е моя избор,защото беше най-голяма от всичките си сестри и беше помагала на майка си с гледането на деца и дори с раждането.
-Бих искала да взема Лола с себе си но ако не се съгласен,Ви моля да намерите доверено момиче или жена,която да ми помогне,защото ще мине време и няма да мога да се справя сама,със всичко което ме очаква.

Не ми се искаше да взима никоя от дамите си, защото исках всички да си мислят, че тя е отвлечена, но Мери имаше право, че нямаше да успее да се справи сама. Освен това щеше да е изолирана напълно и ако я затворех с някой напълно непознат, нямаше да съм спокоен въобще. Щеше да е много по-добре за нея, ако има до себе си някой който познава и на когото има доверие.
- Добре... - Отвърнах след кратък размисъл. - Ще вземем и Лола, но по никакъв повод не бива да й казваш за плана... - Никой не биваше да се усъмни, че това е нещо по-различно от отвличане.
- Не прави нищо, с което да издадеш какво предстои... Това означава да не си вземаш довиждане с никой. Дръж се така както обикновено. Утре покани дамите си на разходка извън двореца... Организирайте си пикник в гората... Или нещо такова... По пътя ще нападнат каретата... - Не исках тя да се изплаши прекалено много, но трябваше и да изглежда така сякаш е уплашена до смърт.
- Ще отвлекат теб и Лола... Погрижи се да няма много охрана с вас, но нека всичките ти дама да бъдат с теб... Искам когато ги разпитват след това да кажат какво се е случило и в разказа им да няма нищо съмнително, разбираш ли? Трябва да накараме целия двор да повярва, че са отвлекли Мери, кралицата на Шотландия... И ако всичко е наред след няколко седмици целия свят ще знае, че те няма... А ако бъде така както съм го планувал, никой няма да разбере къде се намираш... Така че ако не искаш всичко да избухне, погрижи се да изглеждаш уплашена и дамите ти да повярват, че наистина те отвличат...

-Ще направя това,което се иска от мен.
Кимнах,нямаше нужда да осуетявам плана,въпреки че беше сложен и още подобни неща. Само,че не се чувствах никак добре,не като зле,а по скоро отпаднала и уморена,за подобни неща. Исках всичко това да свърши бързо,а повече ми се искаше това да не е реалност,да е просто сън от който да се събудя.
-Няма да споменавам на никого за плановете,ще ги изведа на разходка и ще направите това което е нужно.
Придърпах шала с който бяха наметнати раменете ми,завих се защото се чувствах доста уплашена,не знаех какво ме чака. Сигурността която имах в присъствието на Себастиан не беше същата,когато бях с Франс,чувствах се изгубена,страхувах се,не знаех нищо.

Можех да прочета по лицето й какво си мисли в момента. Не беше сигурна дали този мой план ще проработи и се страхуваше. Имаше пълното право да се страхува и да се съмнява в плана, защото плана ми всъщност не бе никакъв план. Нямах какво ще правя когато я отведа от тук. Желанието ми да я държа далеч от брат ми щеше да се изпълни, но колко дълго можех да я крия? Ами последствията? Скоро трябваше да се оженя за Елизабет. Баща ми никога нямаше да се съгласи да разтрогне брака на Мери. Ако пък разбереше, че съм я отвлякъл, дори не ми се мислеше какво ще направи. Да не говорим че когато тя се върне отново ще е с дете и всички щяха да се съмняват чие е това дете. Ако останеше в двореца всички щяха да мислят, че е на брат ми. Дори и него можехме да заблудим, че е негово. Отвличайки я обаче не правех нищо освен да усложня още повече положението, само за да не позволя на брат ми да я има.
- Всичко ще е наред Мери. Няма от какво да се страхуваш. Измислил съм всичко, освен това мястото на което отиваш ще ти хареса. Почини си и не мисли за нищо, аз ще се погрижа за всичко.

-Да мисля,че така е най-добре...
Той ме остави и аз се настаних в леглото си,чакайки да настъпи момента. Не казвах нищо,появих се на закуска,опитвайки се да се усмихвам,пред майка му перфектно се представих,като ми разрешиха да се разходя из гората. Казах,че ще взема всичките си дами,както и няколко мъже за охрана. Малката тактика е че избрах хора,който не бяха много добри в пазенето,като цяло и се халосваха по дамите,щеше да е по лесно за Франс да ме отвлече.
Така и стана,тръгнах ме към гората,постоях ме съвсем малко,когато бяхме нападнати. Всичко се разви много бързо,другите ми дами бяха много изплашени,защото Франс беше избрал внушителни хора за тази цел,с маски и в черно никой не разбра кой са и какво се случва точно. Грабнаха мен и Лола,като щом се отдалечиха на солидно разстояние ни преместиха на карета,защото за мен не беше никак добре дълго да седя на кон. Лола беше много изплашена и трепереше като лист:
-Лола недей,всичко е добре,ще бъдем добре.
Тя изпадна в паника:
-Не,как ще е наред,не може,трябва да намерим помощ.
Хранах я за ръцете и я придърпах към мен към седалката:
-Моля те Лола имам нужда от теб,уверявам те,че всичко е наред но не биваше да ти казвам...
По пътя и разказах,за какво става дума и тя ме разбра не напълно но се опита. След дълго пътуване ни спряха на една поляна,от там продължих ме пеша и се оказах ме в едно малко но красиво имение,далеч от града и на доста скришно място. Беше доста закътано и едва ли някой до знаеше,защото карета трудно достигаше до тук. Но щом влязох ме,се оказа,че има всичко. Явно Франс се беше погрижил за това. Показаха ми мойте покой където можех да си почина. Останах с Лола,Франс го нямаше но явно трябваше да остане в замъка за да се прави на загрижен и прочие.

Отвличането мина по план. Аз самия бях един от похитителите, за да се уверя, че Мери няма да пострада. Можеше да се случи всичко и нямаше да си простя ако не бях там. Всичко мина добре, затова си бях отдъхнал малко.
Когато оставих нея и Лола в малкия замък на сред нищото се върнах обратно в двореца. Трябваше да разбера какво е положението там. Всички бяха в паника, особено придворните й. Никой обаче не подозираше за моето участие в това или за бременността на Мери. Баща ми бе убеден, че това е дело на Елизабет и се чудеше как да оправи тази каша. Дори бе забранил да се съобщава на Себастиан докато не открият Мери. Искаше от мен да я намеря, а аз бях категоричен, че няма да губя времето си в търсене на жената, която е забила нож в гърба ми. Майка ми беше съгласна, че това не е моя работа, но също така виждах желанието й да открие Мери. Това малко ме притесняваше. Бях спокоен за баща ми, но не и за нея. Майка ми бе толкова манипулативна и имаше толкова много шпиони навсякъде, че ако някой можеше да открие какво се случва това бе тя.
Постарах се да залича всички следи които могат да доведат до мен. Пък и всички замесени ми бяха верни и щяха да тръгнат с мен обратно така че след седмица, когато вече бях доста по спокоен, че Мери няма да бъде открита, аз и свитата ми отпътувахме. Бяхме казали, че отиваме на нашите дълги и доста чести запои, които не изненадваха никой. Естествено баща ми не остана доволен, никак даже, че напускам двореца по време на криза, но щеше да го преживее. Аз трябваше да съм до Мери в момента.
Пътувахме ден и половина до замъка, където бях скрил Мери. Търсихме заобиколни пътища, за да не ни проследи някой. Бяхме взели всички предпазни мерки. Пристигнахме късно вечерта и повечето си бяха легнали вече. Всъщност персонала не беше голям. Имаше една две прислужници и трима човека в кухнята. Не включвах Лола и двама от най-приближените ми приятели, които бях оставил тук, за да пазят Мери и детето ми. Доверявах им се с живота си, знаех че ще я опазят докато се върна. Дори не се и бях съмнявал, че ще я открия в добро здраве когато се върна.
Беше късно вечерта и все пак не можех да се сдържа. Отидох директно в покоите й, докато останалите бяха събудили всички, за да им приготвят храна и баня след дългото и изтощително пътуване. Самия аз възнамерявах да направя същото след като я видя.
Почуках на врата тихо, но никой не отговори. Сигурно беше заспала. Открехнах внимателно врата на покоите й и се усмихнах леко, защото точно това правеше. Влязох безшумно и се приближих до леглото. Бе толкова красива и спокойна, изглеждаше като малко невинно дете. Сенките от свещта си играеха с кожата й и пръскаха светлина по нея. Наведох се и я целунах по челото. Сега можех да го направя, знаейки че тя няма да го разбере. Вдишах от така обичния ми аромат и останах загледан в красивото й лице един безкрайно дълъг миг. Накрая страхувайки се да не наруша съня й, аз излязох от стаята точно толкова безшумно, колкото и бях дошъл и се присъединих към приятелите си за една бърза вечеря, докато прислугата топлеше вода и подготвяше стаи за всички нас.

Загубих понятие за време,струваше ми се вече от цяла вечност,че съм в този замък. Само на Лола и хареса,защото беше далеч от всички други,беше и спокойно,нямаше кавги и прочие други интриги. До някъде и на мен ми харесваше,защото можех да се успокоя наистина,нямаше кой да ми заповядва или да ме натоварва с проблемите си. Кралицата не ми дишаше във врата и още доста положителни неща но истината е,че не бях свикнала. Разхождах се,четях книга но времето минаваше много бавно.
През нощта ми се стори,че някой влезе в стаята ми но бях толкова уморена или толкова дълбоко спях,че явно ми се е било сторило или съм го сънувала. Събудих се много рано с типичното сутрешно неразположение. Лола вече знаеше за моето положение,беше станала рано,като беше направила специален плодов сок,който облекчаваше стомаха ми,и ми харесваше. Помогна ми да се пооправя,изпих си сока и всичко си идваше лека полека на мястото.
-Принцът е вече тук,пристигна късно вечер,не искаше да ви буди. Сега е на закуска и сигурно ви чака.
Повдигнах рамене,защото не знаех дали,чака мен или... Всъщност нямах правото да искам да ме обича отново,нямах и аз правото да го обичам,след всичко,което бях направила. И все пак щях да го уважа,преоблякох се,като слязох долу,където вече всички закусваха. Поклоних се щом влязох,като седнах на единственото свободно място,което беше оставено явно за мен и Лола. Редовното нещо на закуска бяха плодовете,бях свикнала да ги ям но днес сякаш нямах апетит,чувствах се неловко. Чудех се,какво си мисли,какво се беше случило,дали все още ме мрази,какво щеше да се случи и хиляди подобни въпроси в един миг.

Всички бяха прекалено превъзбудени за толкова ранен час от денонощието. Говореха развълнувано за последните клюки от двора, а аз само се смеех на смешките които ръсеха, но честно приятелите ми бяха по-зле и от жените, щом знаеха чак такива подробности за живота на другите хора.
По едно време в трапезарията се появиха Мери и Лола и всички млъкнаха. Изведнъж стана доста неловко. Двете се настаниха и Лола каза:
- Моля ви продължете, нека присъствието на две дами не пречи на разговорите ви.
- Може би разговорите ни, не са достойни за ушите на две дами. - Обади се Пиер и така двамата започнаха да си разменят по някой друг шеговит коментар. Съвсем скоро неловкото настроение си замина и разговора се оживи. Въпреки това обаче Мери остана мълчалива. Хранеше се тихо, а аз исках да я попитам толкова много неща и не че не можех, просто не исках да е пред всички тук, макар че всеки един от тях знаеше за състоянието й.
Момчетата приключиха всъщност доста бързо със закуската, знаейки че трябва да поговоря с Мери. Така един по един напуснаха трапезарията. Накрая тръгна и Лола. Бяхме останали съвсем сами, пред отрупаната маса и просто се гледахме. Изведнъж се чух да казвам:
- Много си красива... - Не исках да казвам това на глас. Просто се бе изплъзнало от устните ми.
- Имам предвид, как се чувстваш? - Побързах да се поправя, макар вече да се бях изпуснал и да бях казал повече отколкото трябваше.

Това ме накара да се изчервя,не очаквах от него да каже подобно нещо не и толкова скоро. Притиснах малката чаша със сок в двете си ръце,като по бузите ми се бяха появили червени руменини,все едно бях девица но ме накара да се засрамя малко или много. Съвсем тихичко се отрони гласът ми:
-Благодаря Ви...
Отпих от сока и малко след това поклатих глава:
-Чувствам се добре,всяка сутрин е тежка но минава бързо...
Неловкото положение можеше да се реже с нож,толкова спластяваше въздуха,че не знаеше,какво да каже или направи.
-Има лекар,който идва през ден,казва че сърцето на бебето е силно.
Присвих леко устни и се усмихнах:
-А,Лола направи някакъв бабешки ритуал,за узнаване на пола на детето. Поръси ме със сол и кихнах,което било знак,че щяло да бъде момче,а малко след това кихнах още веднъж и казах,че може да са близнаци момчета по тази логика.
Темата за бебето беше по изгодна,него го интересуваше повече тази тема и може би тя,щеше да бъде надежда за разчуване на леда помежду ни.
-Не вярвам но се надявам да бъде момче.

- А, аз съм сигурен, че ще е момче. - Казах съвсем искрено и си позволих да се усмихна. Радвах се, че с бебето и с нея всичко е наред.
Последните седмици бях имал време да помисля и осмисля всичко и вече все повече приемах мисълта, че ще бъда баща. Имаше много неизвестни и исках всичко да бъде както трябва, но въпреки, че нищо не беше такова каквото трябва да е, в нея растеше моето дете, моят наследник и аз не можех да бъда по-щастлив. Преди всичко да се разпадне си бях представял и бях мечтал за всичко това. Сега се случваше.
- Винаги съм вярвал, че ще ми родиш син и сега тази мечта е на път да се случи... - Да, тя бе съпруга на брат ми и той имаше всички права над нея, но това дете беше мое и това никой нямаше да ми го отнеме.
- Да, вярно не е така както си представях, че ще случат нещата, но... - Свих рамене и се загледах в чашата си.
- Ти ще бъдеш майка на моя син и това сякаш за момента е достатъчно... - Не беше. Исках да е много повече от това, но тя все още принадлежеше на друг и докато това не се променеше сянката която хвърляше брака й, щеше да си остане надвиснала над нас.

-След всичко,което се беше насъбрало последните седмици,се радвам,че бебето е добре.
Бях започнала много повече да мисля за бъдещото си дете от колкото за мен,вече не бях толкова голяма егоистка и правех неща,за да бъде бебето добре,за да му осигуря всичко,от което има нужда. Спокойствие и всичко,всичко за да се роди в една спокойна среда.
-Това е най-важното...
Преминах леко през корема си,като съвсем малко се беше закръглил през тези дни но все още не ми личеше толкова много. Усещах нещо в мен,беше толкова леко,като пърхане на пеперудка. Беше започнало на скоро,толкова нежно нещо,само аз можех да го усетя и ме накара да се развълнувам и за първи път да се зарадвам истински. Усмихнах се,като може би с моята усмивка озарих стаята,усетих го отново но не можех да му обясня,какво точно чувствам,чувствах че го усещам в мен,толкова живо и истинско.
-Тук,е красиво и спокойно,ще е хубаво да се роди тук на това място,далеч от проблемите и клюките и всичко.

Бях се замислил за мои си неща и не бях чул всичко което каза тя, но последното достигна до мен. Повдигнах поглед към нея. Значи тук й харесваше и искаше да остане.
- Страхувах се, че тук няма да ти хареса... - Мястото бе идеално за укритие, но далече не предлагаше всички удобства на които една кралица бе свикнала.
- Постарах се да е максимално уютно и приветливо, но все пак това не е дворец и... знаеш, има своите недостатъци, но е достатъчно отдалечено и закътано... - Цяла Франция бе на крак и търсеше кралица Мери.
- Радвам се, че ти харесва и искаш да останеш тук... - Това сваляше поне един товар от плещите ми.
- Но ако съществува нещо което мога да направя, за да ти е още по-приятен престоя тук, само кажи... - Бях готов да направя всичко, за да се чувства добре.

-Не не бих могла да искам повече,и без това донесох толкова много неприятности,не искам да капризнича или да ви вкарвам в неприятности. И наистина за сега няма нужда от нищо...
Имах нужда от нещо но не смеех да го поискам исках да бъда с него,исках да прекарвам повече време и да счупим леда,да бъдем,както преди но истината е,че не можех ме да бъдем,както преди:
-Да не е лукса на двора но това го прави хубаво. Чисто е,има малко хора,приветливи са и са добри,помагат ми. Благодаря ви,че ми позволихте да взема Лола със себе си,тя наистина много ми помага,не ми е скучно...
Да не ми беше скучно докато не си легна и не ме връхлетят мисли,колко всъщност сама съм.
-Аз смятам да изляза долу в двора,има малка красива беседка,бихте ли били така добър да ме придружите.

Поканата й не търпеше отказ. Беше задала така въпроса, че не ми оставяше друг избор освен да я последвам. Е, не че не можех да кажа не, но нямах какво друго по-добро да правя от това, така че кимнах.
- Добре... - Отвърнах и след като довършихме окончателно закуската, я последвах в градината. Както бе казала там имаше малка беседка. Тя се насочи именно на там. Влезе и седна. Аз се подпрях на входа и се загледах в нея.
- Изглеждаш така сякаш ме доведе тук с цел... - Не вярвах да е просто така. Познавах я достатъчно добре, за да знам, че не правеше нищо просто ей така.
- Искаш да говорим за нещо? - Предположих и скръстих ръце на гърдите, въздишайки.
- За какво искаш да говорим Мери? - Опитах се да потисна усмивката си. Исках да запазя спокойствие и да не се размеквам при всяко нейно действие.

Разтресох леко глава,не исках да говоря за нищо сериозно,по скоро просто да си говорим,липсваше ми неговата компания и просто щях да се радвам на няколко минути с него. Знаех,че искам много но исках да бъда с него.
-Не няма цел уверявам Ви. Времето е хубаво,а аз имам нужда от чист въздух,просто...
Въздъхнах дълбоко и очите ми се срещнаха с неговите,бяха с някакви страни изкрици,Лола казваше,че бременните жени започвали да сиаят и да им блестят очите.
-Просто ми липсвах те и искам да прекарам малко време с Вас,ако е възможно. Дори просто да стоим на една беседка ми е напълно достатъчно.
Отместих поглед,защото се чувствах много засрамена,не биваше да го казвам,той не изпитваше същите чувства към мен,сигурно ме мразеше,че го бях подложил на това,за всичко,което бях направила. Чувствах огромна вина,която караше топката в гърлото ми да не се маха.

- И все пак не може просто да стоим нали? - Попитах и седнах до нея. Беше ми ужасно трудно да съм толкова близо до нея и да не правя нищо. Мислите ми се въртяха само около това, че тук няма никой друг освен нас. Можех да се протегна и да я сграбча. Можех да я целувам колкото си поискам. Никой нямаше да ми каже, че това не е редно. Всички тук знаеха за мен и нея.
Можех да направя всичко и все пак не правех нищо. Може би гордостта ми бе прекалено голяма. Може би бях прекалено наранен и не исках да се окажа отново в това положение, защото тя вече ме беше предала. Да, сега казваше, че съжалява, но така ли беше или отново бях решението от което има нужда?
- Трябва да говорим за нещо? - Беше повече като въпрос отколкото като нещо друго.
- Трябва да говорим за много неща... - Казах след малко, тъй като тя не бе отговорила нищо.
- Но истината е, че не искам да говоря за нищо от тези неща... Всичко което искам да направя в момента е да те целуна... И това ме побърква... Побърква ме мисълта, че толкова много искам да си моя и сякаш когато си толкова близо всичко изглежда така лесно, а всъщност не е...

И аз исках същото,винаги го исках но истината е че повечето пъти все нещо ме спираше,а след това всичко се объркваше безпаметно,всеки път ставаше още по сложно от преди. Само,когато бях в обятията му,всичко спираше да съществува и се чувствах в безопасност,спокойна,все едно света изчезваше и съществувах ме само аз и той и никой друг. Сега поне бях сигурна,че той не ме мрази,да обвиняваше ме и то справедливо но въпреки всичко имаше чувства към мен. Сърцето ми диктуваше съвсем други неща и искаше да му отвърна,да го целуна. Преди да се усетя и да си дам сметка за действията си,или дали беше нужно,устните ми докоснаха неговите в нежна целувка в отклик на моето сърце и на неговите думи. Протегнах ръката и я поставих леко нежно на бузата му,като леко сведох поглед надолу:
-Съжалявам,че ти накарах да страдаш,обичам те и дори да не ми простиш ми стига това,че ще бъда майка на твоето дете...
Всъщност по голяма гордост от това нямаше,това дете макар и незаконно,щеше да бъде наследник не на едно кралство,а на цели две,на Франция и Шотландия и щеше да има най-достойния баща за пример.

Не мислех, че е способна да се осмели и да го направи, но когато усетих устните й върху своите, всяка разумна мисъл изчезна от главата ми. В продължение на седмици, месеци, бях бленувал именно за това. Толкова силно исках да я докосна, целуна да я усетя, че почти не припаднах, когато най-накрая усетих устните й върху моите.
Горещи, влажни, меки и така сладки - тези устни бяха всичко което искам. Вече не помнех защо й се сърдя. Намирах това за ужасно глупаво. Целувката продължи едва миг, но за мен бе като вечност. После тя се отдръпна и започна да говори мисля, но аз не чувах нищо. Чудех се защо губя време. Обичах Мери и да беше взела няколко глупави решения, но тя искаше да бъде с мен и твърдеше, че също ме обича. Трябваше да престана да се инатя и да се възползвам от времето което имахме. Нямах представа колко щеше да трае, но го губех в преструвки, когато исках просто да съм с нея.
Подтикнат от внезапния импулс, аз се наведох и отново впих устните си в нейните. Честно не бях чул и думичка от това което бе казала, но и не ми пукаше какво казва, просто исках да я целуна отново и отново и да не спирам никога ако е възможно. Просто.. ако Дявола имаше облик, то сигурно щеше да изглежда като нея. Тя ме изкушаваше по начин по който никой друг не бе в състояние. Можех и бях готов да убивам за нея. Бях готов да направя всичко за нея и дори една нейна целувка бе в състояние да ме покори отново. Дявол... Истински дявол бе тази жена.

Дните се нижеха съвсем спокойни,дори някак прекрасни. Прекарвах повече време с Франс,като не се отделях ме един от друг,е в началото Франс се опита да се държи на положение но се вмъкнах привечер в покоите му и така остана. Не можех ме да бъде диви но това не ни правеше по нежни,той наистина много внимаваше. Прекарвах най-прекрасните си дни и нощ и се откъснах от всичко,което ми се беше случило,дори не исках да се върна в двора.
С времето неразположението отмина,от време на време ми призляваше от някоя храна но бързо преминаваше. Корема ми се беше закръглил,можеше успешно да се крие под дворцовите дрехи но тук не ходехме с такива,за това си личеше повече. Стоях ме във всекидневната с Франс,като той преглеждаше някакви документи,а аз четях книга,когато усетих ритане. Бях го усещала и преди но бързо преминаваше но сега е нещо по различно,по силно. Усмихнах се и леко се засмях,като оставих книгата и сложих ръка на корема си,усетих го отново,сякаш беше малко краче. Сигурна бях,че и Франс,ще го усети. Прибягах бързо до него и улових ръката му,той малко се стресна,не знаеше,какво да очаква:
-Тихо,не мърдай!
Поставих ръката му,там където усетих преди малко усетих ритането. Малко се забави но го направи и то сякаш по силно.
-Усети ли!?
Не пуснах ръката му,защото сякаш малкото създание усетило топлината,продължи да го прави,потрепна още няколко пъти,докато май не се измори.
-Силен е...
Бях сигурна,някъде в мен се криеше усещането,че ще е момче,а казваха,че майчинския усет никога не грешал. Някой почука на вратата,беше един от приятелите на Франс:
-Постете,че ви обезпокоявам но имаме новина от двора,Себастиан е научил,за изчезването на Мери и след една седмица ще е в двора. Казват,че е много ядосан и се е заклел,че ще преобърне цяла Франция ако трябва,за да намери Мери.

Още бях като в транс и зяпах корема на Мери, с надеждата синът ми да ритне отново, но този миг бе прекъснат най-безцеремонно от Пиер. Прибрах ръката си и се изправих.
- Знаехме, че това рано или късно ще се случи. - Отвърнах спокойно. Бях сигурен, че в даден момент отсъствието на Мери ще стане прекалено съмнително и няма да може да се скрие, нито от брат ми, нито от останалия свят. Това не ме тревожеше или поне не толкова, колкото трябваше.
- Не ми пука. Нека търси... - Мери беше на сигурно място тук, а дори и да я откриеше, какво толкова можеше да се случи? Всъщност ако я откриеше щеше да разбере истината и всичко щеше да приключи веднъж завинаги. Щяха да се разведат и Мери щеше да е свободна.
- Няма да ни открие, а дори и да го направи, не се страхувам от него. - Погледнах Мери. Аз не се страхувах от него, а от нея. От нея зависеше дали ще се върне при мъжа си или не. Ако искаше да е с мен, не ми пукаше за никой друг, но тя вече веднъж бе избрала него... Можеше да го избере отново.
- Това ли е? - Попитах с досада. Сега наистина бях раздразнен, че бяха прекъснали всичко, за такава маловажна информация.
- Има ли друго, което искаш да споделиш?