Мери и Хенри

До сега дори не се бях замислял за това, че ще трябва да се преместя на друго място. Не просто щях да се оженя за жена която е влюбена в собствения ми брат, щях да си предизвикам омразата му, но и щеше да ми се наложи да отида на друго място... нейния дом, където вероятно щях да съм по-нещастен и от нея в момента.
- Казах ви, че това което чухте да излиза от устата на брат ми е породено от ревността му и нищо друго. Що се отнася до това къде е бил и какво е правил, няма как да коментирам, защото не съм бил там и не съм видял какво се е случило. Вие също не бива да си правите заключения на фона на слухове. Прислужниците понякога могат да имат много богато въображение, но вие би трябвало да знаете по-добре... - Не исках да защитавам брат си, защото в този случай вероятно слуховете бяха истина, но и не исках да го обвинявам несправедливо, без в действителност да знам какво се е случило.
- Вижте, Мери... Очевидно през времето, в което сте били сгодени за брат ми, са се появили чувства между вас и ако наистина съм прав, не трябва да спирате да се борите. - Все пак тя бе кралица и това трябваше да означава нещо.
- Брат ми е горд човек и би си признал трудно грешката, но ако се опитате да говорите с него и да изясните нещата, тогава може би ще успеете да убедите и баща ми, че... е избрал грешния брат за вас. Последното което искам е да се омъжите за мен, когато сърцето ви принадлежи на друг...

-Мисля че няма смисъл...
Трудно и беше да говори с него,още повече след тези думи. Май се почувства изплашен от това,че ще отиде в Шотландия,а и беше нормално да се съпротивлява. И тя се опита но всичко се провали.
-Но въпреки всичко,ще се опитам да говоря с него...
Трябваше да се изяснят макар да беше всичко ясно между тях,той просто се е забавлявал с нея,и можеше да я срине още повече,когато каже,че честта и е опетнена. Никога преди това не съжаляваше за това,което извърши но сега наистина се появяваше една огромна вина и дори срам.
-Сигурна съм,че ще се уверя в това,че се е забавлявал на мой гръб.
Изправи се и пусна кученцето на земята:
-Благодаря Ви,вие сте наистина много добър...
Спря за малко и се усмихна:
-Прекрасно е,че искате да помогнете,и аз ще ви помогна. Никога не се влюбвайте,любовта е лукс,който не можем да си позволим.

Мери изглеждаше и се държеше като типично наранена и предадена жена, което събуждаше съмнения у мен, че между тях са припламнали много по-силни чувства отколкото първоначално си мислех. Направи ми впечатление и това, че на няколко пъти спомена за вечерта която е прекарал вероятно с друга жена и нямаше как да не се запитам до къде са стигнали отношенията между тях или какво брат ми й е наговорил, че тя се държеше така сега.
- Благодаря за съвета, но не вярвам наистина в това, милейди. - Нямаше как да се съглася с нея, защото въпреки всичко любовта не можеше да се контролира. Ако беше възможно, нямаше да има никакъв проблем, с кого ще бъдем и ако беше така лесно сега нямаше да е толкова тъжна от факта, че е заставена да се омъжи за мъж, който не желае.
- Не сме устроени по този начин и не можем да контролираме чувствата и емоциите си, без значение какво положение в обществото заемаме. Никой от нас не може да предотврати това да се влюби и да разбият сърцето му. Дори си мисля, че животът би бил прекалено скучен и безсмислен, ако беше възможно...

-Не можеш да я контролираш но ако си наложиш да я пренебрегнеш,ще ти е много по лесно. При теб,щеше да е много по лесно,ако не се беше върнал,можеше да бъдеш наистина щастлив далече от тук.
Трябваше поне един от тях да имаше възможност,за щастие. За първи път да я предадът на Елизабет не и се струваше толкова лоша обция,поне  веднъж за виднаги щеше да се свърши,а не да я мъчат по този начин. Поклони се и тръгна към замъка трябваше да намери начин да говори с принца. Остатъка от ден събираше смелост,опитваше се да се успокой,и още хиляди неща,просто и беше трудно да отиде при него,при положение,че се чувстваше толкова ужасно и все едно падаше толкова ниско за да го моли за помощ и още подобни неща.
Събраха се за вечеря,краля и кралицата не присъстваха,само нейните дами,приятелите на Себастиян и на Франсоа,както и тук там някой други личности. Принца обаче също не искаше и да дойде,май имаше по важни дела.

Почти не бях излизал от стаята си. Криех се вътре като страхливец, но честно казано нямах никакво желание да се натъкна на Мери. Въобще не знаех как ще се изправя пред нея, знаейки че е чула всички онези ужасни неща които бях казал. Те не бяха истина, но тя така си мислеше, а аз не исках да отрека, защото щях да изглеждам като пълен идиот. Предпочитах да мисли, че съм я използвал също, вместо че съм изпитвал нещо друго към нея, докато тя ме е използвала единствено и само, за да си проправи път до Франция.
Вече бях по-склонен да обсъждам евентуален съюз с Англия, затова и заедно с баща ми и пратеника на Елизабет, вечеряхме на затворени врати, отделно от всички други. Да си призная въобще не следях разговора. Беше ми все едно, ако баща ми смяташе, че е добре, тогава значи щеше да е добре. Освен това Елизабет не очакваше да я обичам или да й бъда верен, което ме устройваше напълно.
В края на вечерта се извиних и се оттеглих, но преди това бях дал съгласието си. Мери бе затворена страница и нямаше защо да упорствам повече, избягвайки един изгоден съюз, който щеше да донесе благополучие на страната и народа ми. Брака ми с Мери, щеше и носеше само беди. Бях направил правилният избор. И след като го бях направил, можех да се върна в стаята си, където да продължа да се наливам...

Не дойде,оттегли се по рано,като остави всички други да се веселят. По пътя обаче попадна на Франс,като щом го видя в нея се изсипа гняв и тя просто не можеше да го удържи,може би и малкото вино и даваше смелост да направи всичко това но и беше разбрала за пратеника от Англия. По скоро вече беше всичко от ревност. 
Приближи се и го удари по гърдите,като явно но го беше очаквал:
-Забавно ли ви е било! 
Каза тя:
-Щом е вие пукало за мен не беше нужно да изричате лъжи. Глупачка съм да ви се доверя и да ви чакам цяла нощ,с надеждата,че ще се върнете. 
Толкова гневна беше,че не го остави да говори:
-Пратих ви писмо,а вие сигурно сте се забавлявали над него. 
Засили се и му удари един доста силен шамар по лицето:
-Надявам се вие било забавно... Пожелавам ви щастлив брак с Елизабет...
Тръгна към стаята си,като не даде воля на сълзите си едва когато стигна до стаята си тя заключи вратата и рухна пред нея.

Мери ме връхлетя като ураган. Нито усетих от къде се появи, нито кога си тръгна. Честно казано едва разбрах за какво говори, предвид че бях отнесъл един доста силен шамар. Беше направо нереално някой толкова малък и дребен, като Мери да вложи такава сила в един удар.
Направо побеснях. Идеше ми да й отвърна със същото, макар че едва ли бих могъл да я докосна и с пръст. Въпреки всички тя бе жена и то жена към която изпитвах силни чувства и която дори не ми даде възможността да се защитя. Даже не знам как така стана, че аз трябва да се оправдавам, след като тя първа се бе отрекла от мен и принизявайки ме към нищо и никакъв човек, все едно нищо не е било, все едно не я бях любил минути преди това, все едно не се бяхме договорили да заминем заедно, но веднага щом получи по-добра оферта тя просто ми обърна гръб...
Както между другото го направи и сега. Останал вцепенен от шок и ярост в средата на коридора, всичко което можех да направя е да гледам как тя се отдалечава с бързи крачки. Не я спрях, а и може би бе по-добре, защото ако го бях направил, наистина не знаех какви думи щях да изрека...
Преди да срещна Мери се бях запътил към стаята си, но след срещата промених плановете си. Трябваше да изляза... Да се махна от тук и да бъда възможно най-далеч, докато не я изкарам от системата си. Трябваше да замина и може би щях да се върна в двореца едва когато тя си заминеше, заедно с новия си съпруг... И може би когато тя не беше наоколо, щях да бъда себе си отново...

Нямаше никакъв друг изход трябваше да приеме брака със Себастиян. Вече всичко беше окончателно и Франсоа,щеше да се омъжи за Елизабет и ако не се съгласеше,а тя нямаше избор да не се съгласи,съдбата на Шотланди висеше на карта,само защото беше дала превес на любовта и за това беше унижена,и то брутално от човека,който най-много обичаше. Трябваше да се стегне,все пак тя беше кралица,не беше дете и трябваше да се изправи срещу всичко,народа и очакваше това. Очакваше нейното завръщане,а още повече,макар че можеше да не срещне одобрението на Папата,защото се женеше за копелето на краля. Не искаше да го обижда но явно това е било и един от плановете на Елизабет с който да подрони авторитета и. На другия ден я уведомиха,че приготовленията за сватбата текат,макар и жениха вече да е друг. Тя реши да избягва всички и прекарваше повечето през времето в стаята си.
Един ден просто не издържа и преди изгрев още преди всички да се събудят,тя се вмъкна в конюшните и взе своя кон,беше писала на Испанския крал който щеше да и даде обежище,може би щеше да я омъжи за сина и но този брак,щеше да бъде одобрен и нямаше да се налага да разделя двама братя. А,можеше и да се размине само с обежище.

Себастиан: От близо две седмици Франсис бе заминал. Нямаше и вест от него, но знаехме че е отседнал в едно шато в източна Франция. Дълго се двоумях дали да не отида при него, за да говорим, но в крайна сметка реших, че тук ще бъда много по-полезен. Опитвах се да убедя баща си, че това решение е неразумно, но той бе непреклонен. Бях започнал да приемам съдбата си. Бях решил, че ще се оженя за Мери и ще направя всичко възможно да я направя щастлива, до колкото това зависеше от мен. Въпреки че почти не бях говорил с нея през последните седмици, разбирах нежеланието й да бъде около хора и особено около мен.
Една сутрин, два дни преди сватбения ни ден, не можех да заспя. Седях на прозореца и си мислех за бъдещето, когато случайно забелязах един силует, който бързо се отправяше към конюшните. Не можех да разпозная кой е това. Беше облечен с черна мантия и лицето не се виждаше, но нещо ме усъмни в него, затова бързо реших, че трябва да проверя какво се случва. Прибрах меча си в ножницата и побързах да отида там. Влязох с вдигнат меч.
- Кой е там? Покажи се! - Заповядах, бавно пристъпвайки напред. - Виждах силуета до един от конете. Изглеждаше сякаш е на жена, но...
- Не ме ли чу? Покажи лицето си!

Можеше да познае гласа на Себастиян,точно него не желаеше да вижда или още по малко да я хваша. Беше добра и въпреки че имаше срещу нея меч,тя се качи бързо на коня и побегна с галоб. Успя да го избегне,като явно и той беше доста умел и бърз и побягна след нея с друг кон. Докато се надбягваха,качулката се свали и той ясно можеше да види,че е Мери но тя беше твърдо решена да си тръгне от тук. Неговия кон обаче бе по бърз и я настигна,като улови юздите и спря:
-Заповядвам Ви да ме пуснете веднага!
Опита се да дръпне юздите. Загледа се в далечината се виждаха Испански кораби,който обаче не идваха,а си отиваха.
-Не може да бъде...
Слезе от коня и тръгна към хълма,и този вариант отпадна,явно краля беше предвидил това и беше отпратил корабите:
-Сякаш бог ме е изоставил...

Без съмнение Мери опитваше да избяга, а когато видях и кораба с испански флаг всичко си дойде на мястото.
- Какво си въобразявате, че правите? - Попитах ядосано. Не можеше да е наистина толкова ината и глупава, за да рискува всичко, само и само, защото избора й на мъж не й харесва. Първоначалното ми впечатление за нея, сега коренно се промени. Тя бе едно разглезено и капризно момиченце, което се интересуваше само от себе си и никой друг.
- Ако краля разбере, ще ви екзекутира без да му мигне окото! - Поклатих разочаровано глава и пуснах юздите на коня й. Ако искаше да се самоубива, нямаше да я спирам повече. Можеше да си върви още сега и да търси спасение другаде, аз повече нямаше да се съобразявам с нея и да стъпвам на пръсти около нея, докато тя прави всичко по-силите си, за да се отърве от брака си с мен.
- Всъщност не искам да знам... Щом толкова искате да си вървите, вървете... Няма да ви спирам. - Като се замисля, че съдбата й можеше да бъде много по-различна от тази, вече не изпитвах никакво съжаление и разбиране. Баща ми бе проявил добрина, като й предлага да запази короната й главата си, а тя най-неблагодарно се опитваше да ни предаде. Недопостимо поведение.

-Не бих могла да живея така!
Спря и се обърна към него,предаде се дори и пред него,беше обляна цялата в сълзи.
-И без друго съм обречена,Елизабет постигна своята цел,не разбирате ли? Отне ми любовта и ме обича на брак който не желая. Не желая да съм против вас но дори и вие не желаете този брак. Виждам ви как гледате Кена,а и тя също не скрива симпатиите си към вас. Дори този брак да се състой,Вие винаги ще ме проклинате,защото ще сте далече от Франция,ще изгубя доверието на Папата заради този брак и единственото спасение,което имах,вече ще е просто един дим. Кралят ще се облагодеталства,като при следващия изгоден случай поднесе главата ми на тепсия на Елизабет,като остави трона изцяло на Вас. Папата също ще иска моята глава.
Той не разбираше това просто беше отлагане на една агония:
-Всичко е просто фалш и се оказах просто една пионка в ръцете на краля и кралицата,както и още по ужасна на човека,който най-много обичах. Има ли някакъв смисъл?

Бях готов да си тръгна и да я оставя тук, сама решавайки съдбата си и какво точно иска, но само сълзите и отчаянието в очите й ме възпряха да направя това. Спрях се, поех дълбоко въздух и казах спокойно и тихо, но и много ясно, така че да ме разбере.
- Няма да ви лъжа и да казвам, че се чувствам комфортно в позицията, в която ме постави съдбата. Не съм мечтал за булка, която да е отчаяно влюбена в брат ми и да ме ненавижда, но приех съдбата си и не смятам да се отказвам от нея. Що се отнася до другите ви опасения, между мени вашата дама не съществува нищо. Аз съм мъж и държа на думата си, щом се обрека във вярност на вас, за мен ще съществувате единствено и само вие, без значение кой е направил този избор. Проблемът с Папата, също не стои на дневен ред. Днес пристигна разрешение от Ватикана, вече съм законен наследник на краля на Франция и макар, короната да не е за мен, вие ще се омъжите за мъж, в чиито вени тече кралска кръв според закона. Църквата няма да се обърне срещу вас, особено във времена, когато езичниците и протестантите стават все повече, с всеки изминал ден. И да, не изгарям от желание да живея в страната ви, но не държа да остана и тук. Почти през целия си живот съм живял далеч от дома и ако по някаква причина след време, успеете да излекувате сърцето си и да ме допуснете в него, като ваш съпруг и съюзник, искам да знаете, че вашите битки ще са и мои. Освен това, ме обиждате като си мислите, че бих позволил на някой, пък било то и собствения ми баща да отнеме главата на моята съпруга. Не сте длъжна да вярвате на думите ми, но и не пожелахте да ме опознаете, за да знаете какъв човек съм аз. Искам да сте наясно, че не очаквам от вас да ме обикнете, но и не желая да встъпвам в този брак, ако той за вас е като затвор. Мога още днес да откажа брака с вас и всичко това да приключи, но не си струва да умират невинни хора, само защото днес сърцето ви копнее за друг...

Загледа се в даличината,като виждаше отминаващите кораби. Нямаше избор и беше сигурна,че няма да обикне Себастиан,както обичаше Франсоа но поне,щеше да го оважава и цени,докато той или някой друг не решеше нещо друго. Пое си дълбоко дъх,като се обърна към него и протегна ръка за да я улови. Може би беше добре,че я беше спрял навреме и че всъщност беше той,едва ли щеше да има късмета,ако беше някой друг.
Той улови ръката и,като тя се приближи към него:
-Благодаря Ви,и простете не желаех да Ви нараня,наистина. Обещавам Ви,че ще имате моето доверие и уважение.
Тръгнаха към конете но тя го спря.
-Може ли малко да повървим,не съм готова да се върна в замъка?

Не бях сигурен дали думите ми значат нещо за нея, дали вярва на тях, но аз знаех че ако се венчая за тази жена, то моята преданост и лоялност щеше да бъде само и единствено към нея и никой друг, защото тя щеше да е моя жена, а аз вярвах силно в брака, макар и нашия да бъде нетипичен и меко казано нежелан от булката ми.
- Не, нямам нищо против. Нека повървим. - Казах и й се усмихнах плахо. Може би все пак щях да успея да се науча да я обичам. Тя бе красива жена и като изключим факта, че бе влюбена в брат ми, може би щяхме да се разбираме за всичко останало.
- Аз също обичам чистия въздух... - Допълних и хванах юздите на коня си, както и тя на своя, след което бавно закрачихме към двореца. Беше тъмно, много тъмно, но аз бях с нея и нямаше да позволя да й се случи нищо лошо.
- Мери... - Казах по едно време. - Все още има време, ако промените решението си и изберете да не се омъжвате за мен, искам да ви помоля първо да ме уведомите. Най-малкото което бих могъл да направя е, аз да разтрогна съюза, защото иначе бихте си навлекли гнева на баща ми... Призовавам ви да бъдете разумна при вземането на решение, аз ще ви подкрепя каквото и да е то.

-Вие Себастиан сте много добър,мил и предан човек. Всяка,жена би била щастлива. Всяка жена би искала мъж,като вас,с добродетели. Бъдещите им деца и наследници да наследят добрия характер и нрави на родителите си.
Вървеше бавно не искаше да бърза да се прибира,знаеше,че отново всичко щеше да започне,а той сякаш я успокояваше.
-С времето,ще се науча да ви обичам,сигурна съм в това. И смятам,че вие ще сте достоен съпруг. Знам,че Ви е страх,да дойдете в Шотландия но моя народ,ще ви обикне и ще ви приеме с топли обятия. Ще видите,колко красиво е,колко зелено,колко ароматно. Ще се влюбите в това място и моя народ,който ще стане и твой.
Погледна към него:
-Не смятам да правя още глупости,аз съм кралица и не бива да пренебрегвам съдбата на моя народ. А,за другото просто ще съм щастлива да се уважаваме и подкрепяме един друг. А,ако Бог е решил и да Ви обикна.

Погледнах я. Звучеше така сякаш наистина е готова да ми даде шанс.
- Това е всичко което искам... Шанс... - Вече дишах малко по-спокойно, знаейки че не е чак толкова безразсъдна и непреклонна колкото се опитваше да изглежда. Вярвах, че в крайна сметка щяхме да се научим взаимно да се обичаме и това щеше да направи съюза ни поносим.
- Всичко ще бъде наред, повярвайте ми... Когато войските на Елизабет бъдат отблъснати и е безопасно да се завърнете в страната си, ще бъдете още по-спокойна. - За сега обаче щяхме да останем тук, където е много по-безопасно, но се надявах че скоро време ще може да отидем в родината й и тя да се почувства в безопасност. До тогава трябваше да проявя повече търпение към нея и да не я насилвам за нищо, което не желае.

-Това се надявам най-силно,да сме далеч от всичко това и да заживеем по спокойни.
Щеше да е много по добре,когато са далеч от тук,от Франция от Франс,нямаше да я боли толкова и щеше да обикне отново. Виждаше колко всеотдаен и колко добър е той,и беше сигурна,че след време,щеше да го обикне,когато болката отминеше и когато се почувства спокойна.
-Ще мога да яздя из цялото си кралство без да се притеснявам,някой да ме нападне,ще видите наистина колко е красиво. В моя двор няма предателства,всички са ми верни. Ще се запознаете и с моя брат...
Е,той беше пуло брат не завиждаше за короната,защото не бе признато дете но с Мери се разбираха и той,щеше да се радва тя да се върне.

Нямаше как да не забележа промяната в настроението й, веднага щом заговори за родината си. Лицето й, макар и тъжно, сякаш някак се озари и успокои. Предполагах, че наистина й е мъчно за дома. Тук бе сама и макар дамите й да бяха с нея, те едва ли бяха достатъчни, за да се почувства у дома.
- След като я описвате така пламенно и с такава любов, съм сигурен, че и аз ще я харесам и заобичам. - Не знаех дали ще се случи така, но силно се надявах. Надявах се и на един по-хубав и спокоен живот за мен и бъдещата ми жена. Боже, как само се променяха нещата. Преди няколко седмици, когато се върнах, мислех че тя ще е моя доведена сестра и жена на брат ми, а сега нещата коренно се бяха променили. Дано е за добро и брат ми да успее да ми прости. В крайна сметка това бе волята на баща ни и аз нямах друг избор освен да се примиря с нея.
- Не знаех, че имате брат... Всъщност ако трябва да съм съвсем откровен, не зная почти нищо за вас. - Но пък щяхме да имаме предостатъчно време... цял един живот, за да се опознаем.

-Имам няколко пуло братя но те не са претентенди за короната,защото са не законно родени.
Това вече трябваше да му е ясно:
-Но въпреки всичко се разбирах ме докато живеех в шотландия. 
Имаше поне тяхната подкрепа и там,щеше да има много по голяма защита от колкото тук:
-Всичко с времето си,а и аз не знаех за вас...
Призна си тя,докато вървяха към замъка и започнаха да се опознават гореха си през целия път и се виждаше светлина в края на тунела,вече можеше да види по ясно съдбата си. И не и се видя толкова лоша,колкото първоначално си мислеше. Имаха време да се опознаят и по скоро да свикнат един с друг,през останалите дни много си говореха и дори се забавляваха,което я накара да се почувства малко по добре.

Големият ден бе настъпил. Още от предният ден замъкът бе препълнен с какви ли не хора, дошли от всички страни на света, за да станат свидетели на сватбата между кралицата на Шотландия и копелето на крал Хенри. Честно казано не познавах и половината от тях. Бегло познавах дори и хората от двора, понеже бях прекарал почти целия си живот далеч от тук, но ми стигаше, че се опознах по-добре с Мери. В крайна сметка само това имаше значение.
Станах много рано сутринта. Дори не бях успял да спя много от вълнение и напрежение. Чудех се дали Франсис ще се появи и дали ще ми прости. Може би някой ден щеше да го направи, а може би нямаше. Нямах представа, но се надявах, че любовта му към мен ще надделее в бъдеще и всичко това ще е просто един спомен. Самия той скоро щеше да се сдобие със съпруга и се надявах да преодолее Мери, както и тя него.
От ранни зори бяха започнали и приготовленията. В дворцовата градина бяха разпънати големи шатри и се редяха маси и столове, храната изобилстваше, както и виното. Течеше трескава подготовка за всички, дори и за мен. А тя включваше церемониално вземане на вана, после и обличане. Някой от приятелите на Франсис бяха до мен и ми помагаха да се справя с напрежението. Пускаха шеги и ме караха да се разсейвам, но брат ми все още го нямаше, макар и всички да се надявахме да присъства на сватбата, но започвах да си мисля, че ще е по-добре ако не дойде. Той ми беше брат и го исках до себе си, но предвид обстоятелствата вероятно бе по-добре да не си причиняваме това, както на нас, така и на Мери. Самия аз щях да се чувствам още по-гузно ако трябва да го погледна в лицето и да му взема жената.
Точно когато си бях отдъхнал, че той няма да присъства, Франсис се появи. Не изглеждаше да ми се сърди.
- Франсис... Радвам се, че успя... - Казах и осъзнах, че имах нужда от неговата благословия, за да встъпя в този брак.
- Нямаше как да го пропусна, все пак брат ми се жени. - Каза и се прегърнахме, но усещах че не е наистина щастлив от този факт. Вероятно за него бе болезнено , но оценявах това, че е тук до мен.
- Трябва да знаеш, че ако ми кажеш да не го правя, няма да го направя... - Той поклати глава и каза.
- Така е най-добре...

Дена наближи и всички се суетяха около нея. Замъка беше прекарсен всички бяха щастливи само Мери не се чувстваше по този начин,беше облечена в най-красивата рокля създадена някога с прекрасна корона от злато и скапоцени камъни. Все едно не отиваше на сватба,а на погребение. Всичките и дами бяха с нея и се радваха но тя не се радваше. 
-Прекрасна си Мери!
Каза Кена,като помогна с воала и огледа за последно всички.
-Не се разтроиваи но принца ще присъства...
Очите и щяха да се напълнят със сълзи но не искаше да разваля всичко,затвори ги един дълъг миг и поклати глава:
-Няма значение,аз ще се омъжа за Себастиан,а той за Елизабет...
Адна от дамите се засмя:
-Не е много сигурно дали,ще се ожени за нея. Твърди се,че Елизабет е влюбена в един от любовниците си,някакъв граф. Но не би дала владението си на някакъв граф,за това твърдели,че щяла да се обрече на Бог. Така по волята на Бог,ще управляват Англия. Опитва се да спечели вярващите на своя страна.
Мери се обърна към дамата,която говореше:
-По добре е да не слушате много слуховете но ако е вярно краля няма да е много доволен...
Не вярваше на това но ако беше наистина вярно,а то беше само слух,Краля щеше да съжали за брака но това бяха не потвърдени слухове и още брака между Франсоа и Елизабет беше в  план.

За мен бе истинско мъчение да се върна отново тук, но трябваше да видя с очите си как Мери се обрича на брат ми и може би тогава най-накрая щях да я избия от главата си. След като нищо друго не помагаше - нито жените, нито алкохола, нито пък срещата ми с Елизабет, която в никакъв случай не беше грозна, но не може да кажа и че запали в мен чувствата които бе предизвикала Мери.
Дните ми далеч от двореца се нижеха един след друг и на моменти ми се струваше, че се справям добре, но друго просто бяха непоносими. Особено отчаян се чувствах, когато изпращах поредната заместничка на Мери и осъзнавах, че не е достатъчно добра, за да я заличи от съзнанието ми. Никоя друго не ме докосваше и обичаше, както го бе направила Тя.
Носеха се слухове, че омагьосвала мъжете. И аз се чувствах като омагьосан от нея. Иначе не знаех как да си обясня това което се случва с мен, но се надявах, че след днес всичко ще приключи, защото тя щеше да принадлежи на друг и аз повече никога нямаше да я имам. Тази сватба окончателно трябваше да сложи край на агонията ми, иначе това което си причинявах щеше да е напълно безсмислено.
- Къде беше? - Попита ме някой.
- Няма значение, вече съм тук...
- Значи се връщаш, така ли? - Попита друг.
- Не, върнах се само за сватбата, после заминавам отново... - Идвайки тук, осъзнах че всичко ми напомня на нея и най-добре беше да си тръгна поне, докато не я забравя напълно или тя не си тръгне.

-Всичко ще свърши бързо,ще видиш. Скоро всички,ще сме си у дома.
Това я крепеше че всичко,ще свърши,че скоро наистина ще си е у дома. Искаше и се да не вижда Франс,щеше да и е много трудно. Само че се закле да върви и да гледа към Себастиан,той винаги я гледаше с онзи топъл и добър поглед,който я караше да му се довери и наистина се чувстваше спокойна. 
Слязоха бавно на долу към троната зала,всички се бяха събрали там. Засвири музиката и всички притихнаха щом тя влезе. Краката и омекнаха,усещаше присъствието на Франс и на всички погледи вперени в нея. Дамите и зад нея държаха дългия воал. Усещаше,че не и достига въздух,сърцето и биеше лудо. Трепереше леко,като имаше усещането,че целия и свят се върти. Тръгна бавно по дългия път към олтара. Себастиян стоеше отпред,като и се усмихна леко и тя погледна към него но не можеше да се усмихна,защото беше скована от страх. Изглеждаше наистина малко уплашена и все едно не се намираше на това място. Щом стигна се усмихна леко но нямаше сили за повече. Себастиян я улови за ръцете и добре,че го направи защото имаше чувството,че щеше да падне на земята.

Когато Мери влезе, всички притаиха дъх, включително и аз самия. Тя бе неотразима в красивата си бяла рокля. Изглеждаше като привидение и ако до преди това да следях с притеснение Франсис, то когато тя се появи, не можех да откъсна погледа си от нея. Напълно разбирах брат си и защо сигурно ме мрази в момента. Щях да се оженя за най-красивата жена на света и по всичко изглеждаше, че това наистина ще се случи, но имах едно странно усещане. Не знаех на какво се дължи, но сякаш тя нямаше да е наистина моя. Може би след време щеше да се научи да ме обича, но знаейки, че сърцето й в този ден принадлежи на някой друг, ме караше да не съм чак толкова щастлив, колкото трябва да съм.
Тя вече бе до мен и аз някак инстинктивно я улових за ръце. После отчето започна да говори. Всички слушаха него, само не и аз. Аз гледах Мери и се любувах на красотата й, в трескаво очакване на заветното да, от нейната уста...
- Вие, Мери Стюърд от рода на Стюардите, вземате ли за законен съпруг, Себастиан ...

Франсис: Виждайки Мери да влиза в тронната зала, сякаш някой заби остър нож в сърцето ми. Никога не бях изпитвал нищо такова. Имах много бойни рани, но тази невидимата, която тя ми нанасяше, болеше повече от всички други. Случваше се! Тя бе тук, облечена в бяло и на път да се омъжи за брат ми. Всичко бе истина. Не изглеждаше така сякаш е на път да се откаже. Всяка надежда бавно се изпаряваше. Нямаше нищо което може да промени, това което е. И аз нямаше какво да направя, за да спра целия този фарс. А всъщност от къде знаех, че е фарс? Тя се бе влюбила в мен или поне твърдеше така, за много по-малко време. Може би вече обичаше и брат ми и този брак бе добре дошъл за нея...
Проклетата Мери! В този момент наистина я мразех!
Големият въпрос бе зададен. Всички замълчаха. Дори не дишаха и можех да усетя как напрежението наелектризира въздуха. Притаихме дъх в очакване на нейният отговор...