Мери и Хенри

Главата ми щеше да се пръсне на малки парчета,нещата далеч щяха да бъдат по добри ако се бях омъжила за Франс. Исках да се върна при него,ала трудното е това,че изпитвах чувства към съпруга си. Той беше толкова мил,разбираше ме,помагаше ми и ме подкрепяше не даваше косъм да падне от главата ми,а аз постъпвах по този начин,лъжех го от първия ден,целия ми брак щеше да се крепи на една лъж. Присвих се до седнало положение,прегръщайки тялото си с ръце:
-Не е редно да го правим,трябва да приключи всичко тук. Обичам те,обичам те повече от себе си дори,направих всичко по силите си да остана с теб но ти закъсня,сега съм жена на брат ти,и брат ти винаги е бил добър с теб,добър е и с мен,уважавам го и той,ще продължи да бъде мой съпруг. Ние,ще заминем за Шотландия,а ти ще останеш крал на Франция. Всичко трябва да бъде така...
Думите ми присядаха в гърлото:
-Не ме наказвай повече,не наказвай и брат си,заради мен.

- Ще ми дадеш ли малко почивка? - Даже не беше въпрос. Отметнах гневно одеялото и седнах на леглото с гръб към нея. Не можех да я гледам такава. Тази печална физиономия която имаше, щеше да ме съсипе и щях да се предам под напора на напиращите й сълзи. Караше ме да се чувствам като истински злодей, а това го умееше само тя. Как само нейното "обичам те" можеше да звучи като нещо лошо.
Напълних чашата си с вино. Ако исках да преживея тази вечер, щях да имам нужда от цялата бутилка.
- Вече ти казах, ще приключи, когато Аз кажа, а аз все още не съм казал, че е приключило, затова спести си всички тези твои морални задръжки. - Току що я бях любил и на нея й беше харесало. Нямаше сега да ми говори за брат ми и че иска да е с него и да се опитва да ми вменява още повече вина. Вече се чувствах като мерзавец и предател. Мразех се за това което бях причинил на нея и на брат си, но злото вече бе сторено и по-лошо нямаше как да стане.
Изпих на един дъх остатъка от виното и запратих чашата в стената. Бях бесен на нея и на всички. Тази любов която изпитвах към нея ме погубваше. Караше ме да бъда такъв мъж, какъвто презирах.
- Спести ми лекциите за правилно и грешно и ми кажи какво всъщност почувства тази нощ Мери? - Обърнах се към нея и зачаках да ми отговори.

-Стига! Това е ужасно...
Едва не извиках но трябваше да не съм толкова шумна всички спяха но въпреки всичко можеше да се намери някой който е все още буден или нещо подобно.
-Не е важно как и какво. А това,че е нередно,всичко това е ужасно нередно...
Направих опит да се изправя но той ме улови за ръката и се оказах на леглото,като той мигом след това ме блокира на леглото,като се оказа върху мен:
-Моля Ви...
Опитах се да се съпротивлявам но целувките му бяха толкова нежни,че забравих дори,какво исках или трябваше да направя. Всичко се изплъзна от контрол,бях се понесла отново по сладкия прилив на насладата:
-О,Франс...
Простенах нежно,а той сякаш това и очакваше.

Не разбирах цялото това упорство от нейна страна, да не говорим колко изморително бе да се съпротивлявам с нея. Ако не беше алкохола, вероятно нямаше да направя нищо от това което правех в момента, но благодарение на него всички задръжки бяха паднали. Да, все още изпитвах вина и знаех, че е грешно, но това не ми пречеше да се наслаждавам на всеки миг с нея. При всички положения това което правехме не бе по-грешно от брака й с брат ми. Това въобще не трябваше да се случва. Тя трябваше да бъде моя и на никой друг, а сега се налагаше да я деля.
- Не искам да си с него... - Приковах ръцете й към леглото и за миг спрях да я целувам, като я погледнах в очите, които бяха пълни с копнеж и не малка доза гняв. Не разбирах на какво се гневи - че я целувам или, че бях спрял да го правя?
- Ти си само моя, разбираш ли?! - Стиснах по-грубо китките на ръцете й несъзнателно, но отхлабих хватката, когато тя се изви от болка.
- Когато той се върне, няма да споделяш леглото си с него! - Това беше нареждане. Имах този маниер, като принц, а скоро и като крал, знаех как да заповядвам така, че другите все едно са длъжни да изпълняват всяка моя прищявка.
- Ще бъдеш само моя или кълна се... - Какво? Какво можех да направя, за да я спра от това да спи с мъжа си?
- Кълна се ще съжаляваш! - Не можех да понеса мисълта, че му се е отдала, още по-малко можех да понеса да знам, че ще го направи отново.

Причиняваше ми болка и всичко излезе от контрол,дали беше пиян,сигурно беше но той изцяло не осъзнаваше,какво се случва:
-Боли ме,моля Ви пуснете ме...
Той разбра и отслаби поне малко хватката си:
-Пред държавата,пред всички дори пред народа си,той ми е съпруг. Дори може да...
Щях да кажа,че може да нося дете от него но истината е,че може би по скоро ако имах дете то,щеше да е на Франс,защото той беше първия мъж с който бях спала. Всъщност от цялото това притеснение бях забравила,че не бях прокървяла от последния път,който беше преди да бъда с Франс. Това накара кожата ми да настръхне и кръвта ми да се смрази. Изглеждах шокирана,дори за миг изключих това,какво се слуваше.
-Моля Ви,моля ви! Слезте от мен...
Бях почти панирана,като придърпах чаршафа.
-Не може,не може...

Вече наистина ми писваше. Тя ми даваше толкова смесени сигнали. Ту и харесваше, ту искаше да я оставя на мира. Щях да полудея. Слязох гневно от нея и казах:
- Добре, хубаво върви си... - Не можех да я накарам да ме иска на сила и ако брат ми бе това което тя предпочита, тогава добре, аз щях да си намеря някоя друга, която щеше да е вярна само на мен.
- Връщай се при мъжа си и... - Направих кисела физиономия и поклатих глава, отвратен от това което се въртеше в главата ми.
- Бъдете проклети и двамата! - Нямах намерение да упорствам повече. Тя не заслужаваше всички усилия които полагах. Не заслужаваше да я обичам. Беше се омъжила за друг и сякаш това не беше достатъчно, а сега се държеше така все едно я карам да е насила с мен.

Смътно го чувах,какво ми говори,мислите в главата ми се движеха толкова бързо,че дори не можех да чуя нищо. Освен това,че най-вероятно и почти сигурно е,че нося дете. Апетита,сутрешното неразположение,да не ми беше супер лошо но и не се чувствах,както обичайно.
Опитах се да стана,за да прибера дрехите си но усетих,как ми прималява. Добре,че Франс се беше усетил на време преди да беше станало нещо по лошо,защото едва не полетях към шкафчето до леглото. Отворих бавно очи и погледнах към него:
-Май нося дете..
Прошепнах аз и в погледа във всичко се четеше пълен ужас,какво щях да правя сега,от кого можеше да е детето. по лоша съдба от това нямаше на къде. Трябваше ми вода гърлото ми беше пресъхнало и дори въздуха ми се виждаше малко в стаята.

Определено не си представях, че нещата могат да се развият по този начин. Не, че имах някакви очаквания или планове, но това беше отвъд всичко, което мозъка ми можеше да побере.
Помогнах и да седне на леглото, защото това което каза шокира и мен самия, а не трябваше. Тя бе омъжена жена, бе повече от нормално да носи наследник в утробата си, просто... Седнах до нея и отпуснах натежалата си глава в ръцете. Трябваше ми секунда да обмисля казаното и още хиляди, за да го възприема. Тя носеше детето на брат ми, а аз току що я бях обладал. Господ щеше да ме накаже жестоко заради това. Не, той вече ме наказваше повече от жестоко, отнемайки я от мен. Тя сега трябваше да е моя съпруга и да носи моите деца... Бъдещите наследници на Франция, вместо това... Вместо това, всичко се бе объркало ужасно много. Толкова, че не виждах никакъв изход от ситуацията.
- И се сети да ми кажеш чак сега? - Попитах гневно, като повече бях ядосан на себе си, отколкото на нея. Аз бях този който я бе насилил да бъде тук, но и тя не се съпротивляваше кой знае колко.
- Ами ако съм го наранил? - Изправих се и се отдръпнах няколко крачки назад от нея.
- Ще извикам лекар... - Само това ми хрумваше. Бях в пълен шок. Не знаех какво да кажа или да направя. Исках да убия някой. Вече нищо нямаше значение, тя чакаше дете от брат ми. Никога нямаше да бъде моя.
Почнах да събирам дрехите си и да се обличам. Щях да намеря лекар, който да я прегледа, за да се уверя, че е добре...

-Не може,не може да викаш лекар,аз съм в твоите покой и съм гола,това е първото и второ...
Изправих се и се опитах да си взема нощницата,с която да се облека,всичко толкова се обърка,не биваше,не биваше да съм бремена точно сега,можеше когато отида в Шотландия,когато се прибера и детето да е от съпруга ми.
-И това не ме ужасява,колкото факта,че детето може да е от вас...
Не желаех да го обвинявам и не беше обвинение:
-Истината е,че толкова много проблеми имах,че не се бях замисляла но от три месеца...
Сложих ръка на устата си:
-Омъжена съм от два месеца,а от три месеца не съм кървяла...
Скоро съвсем,щеше да се разнесе някаква мълва,добре че моите дами се грижеха за това,а те съвсем олисани не са и забалязали какво се случва с мен.
Облякох се на бързо,като трябваше да се махна:
-Не може не можем да викаме лекар...

Главата ми буквално щеше да гръмне. Не бях в състояние да мисля. Нито една рационална мисъл не навестяваше главата ми, а тези които прииждаха се блъскаха една в друга хаотично и всеки опит да се концентрирам ми причиняваше още по-голяма болка.
- Не се шегувай с това, Мери! - Казах студено и я стиснах за лакътя, преди да е тръгнала. Не можех да я пусна да тръгне, не и преди да изясним всичко.
Беше прекалено много, за да го понеса наведнъж. Първо всичко което се случи между нас тази вечер и отново тези чувства, които ме подлудяваха. После бомбата, че е бременна, а сега и че може да е от мен. Като виждах колко объркана и изплашена е, не възлагах големи надежди да е наистина вярно.
- Разбираш, че ако това дете е мое, ти никога повече няма да се върнеш при мъжа си нали? - Исках да й изясня ситуацията, за да й дам стимул да помисли добре какво говори. Нямаше начин да я пусна в покоите на мъжа й, ако тя очакваше дете от мен. Всъщност как можех да знам, можех да се доверя само на нейната дума, а тя ме бе предавала толкова много пъти и я мразех толкова много за това, че се бе омъжила зад гърба ми.
Погледнах я в очите. Как можех да й вярвам отново? Гледах я и всичко което виждах е предателството й, които сега твърдеше, че може да се закрепи с дете. ДЕТЕ по дяволите! Мое или негово, тя самата не можеше да каже.
- Няма да го позволя! - Мислех че няма да го позволя дори и да беше негово. Наистина не знаех какво ми става, но в главата ми се въртяха налудничави мисли от сорта на това да я заключа в някой замък далеч от тук и да чакам докато това дете се роди... Докато не разбера дали е мое или негово... Не, не можех да направя това, но не можех и да я пусна да си тръгне, не и след всичко което беше казала.

-Прекалено е сложно за обяснение...
Трябваше да седна,по всичко личеше,че най-вероятно Франс,е бащата на детето ми,защото бях наистина омъжена от два месеца,а от три и малко повече не бях прокървила. Спасявало ме е и това,че мойте дами са прекалено разсеяни,за да забележат подобно нещо,за тази разсеяност можеше да виня Франс и неговите приятели. Но да повече от три месеца не бях прокървила.
-За Бога!
Цялата пламнах и станах червена и все пак не можех да бъда 100% сигурна,бях убедена но не и сигурна.
-Всичко води до Вас,истината е че съм толкова объркана,замаяна,в главата ми се блъскат мисли и са толкова много.
Погледнах нагоре,а после и към него:
-Какво може да направите,аз... Когато ме прегледа лекар,ще разбере,че съм бремена,а когато бебето се роди по рано,ще ме...
Репутацията ми се държеше на тънък косъм:
-Преминах през толкова много неща... Кълна се,че исках повече от всичко да съм ваша жена,да имам дете от вас от законен брак,и той да бъде ваш наследник и още много други. Кълна се и че не ви предадох,направих всичко възможно,и Ви чаках...
Поех си много дълбоко дъх:
-Трябва,трябва да замина за Шотландия,колкото и опасно да е,не мога да остана в този двор,не желая бъдещото ми дете,да живее омърсено от грешките на майка си.

Ако беше права и това дете беше мое, тогава не знаех как чак сега се сещаше за това. Ядосах се толкова много. Беше се оженила за брат ми, носейки моят наследник в утробата си и не само това, но изпитваше съмнения, което означаваше, че е била и с него, което влошаваше още повече нещата. Бях сигурен, че ако сега не полудея, няма да е друг път.
- Това е абсолютно невъзможно! - Казах строго и я погледнах решително.
- Забранявам да ходиш, където и да е, особено в Шотландия! - Да не беше полудяла? Там имаше война и хиляди наемници и благородници, които искаха главата й. Щеше да се върне там само през трупа ми.
Мери вземаше прибързани решения, кое от кое по-фатални. Трябваше вече да си е научила урока. Ако говореше истината, в което се съмнявах, но ако все пак ме е обичала, първото й грешно решение бе да се венчае за брат ми. Ако сега направеше някоя глупост и от страх тръгнеше да се спасява, като се обрича на сигурна смърт, а със себе си и детето ми, това щеше да е върха на всичко.
- Забранявам да правиш каквото и да е, освен ако аз не кажа така! - До тук със свободата й. Нямаше да позволя да вземе и едно решение повече.
- О, не! Не ме гледай така, говоря повече от сериозно! Няма да правиш или ходиш никъде без мое позволение! Направи достатъчно глупости за цял един живот, няма да позволя да правиш още! - Разтърках лицето си, трябваше да се взема в ръце и да измисля какво да правя. Първо естествено трябваше да извикам лекар, който да я прегледа. Все още се страхувах, че бях прекалено груб днес и... даже не ми се мислеше. После... За после не знаех, но беше по-добре да върша нещата едно по-едно. Най-напред доктор, а за после щях да мисля по-късно.

Може би трябваше да си държа езика зад зъбите но истината,е че когато се паникьосах не знаех,какво точно говоря,може би това беше моята слабост.
Повече от всичко се тревожех сега,че щях да нараня съпруга си,който ме обичаше и нищо не бе сторил спрямо мен,дори напротив,приеме с отворени обятия.
-Не умолявам Ви,без доктори! Ако доктора каже на някой? Умолявам Ви пуснете ме да се прибера в покоите си. Нека запазим всичко в тайна докато...
Не знаех до кога но:
-Не желая да нараня Себастиан,той не го заслужава. Дори детето да е ваше,негов баща,ще бъде Себастиан,съдбата не обвърза с него и нямам друг избор.

- Не ме ли чуваш?! - Креснах срещу нея, а тя леко се стресна. На мига съжалих, че й се развиках така, но тя бе способна да ме подлуди. Как въобще можеше да си помисли, че ще й позволя да се върне при Себастиан?
- Не ми пука за съдбата или репутацията ти! - Съдбата бях аз. Аз бях този който ще реши, не шибаната съдба, която ми бе обърнала гръб. Ако предположим, че можех да преглътна това, че е омъжена за друг и в крайна сметка да успея да я забравя, то нямаше начин да пазя в тайна сина си. Ако тя чакаше дете и това дете бе мое, нямаше сила на света която можеше да ме спре да получа своето.
- Искам да ме чуеш много внимателно и да запомниш какво ще кажа, защото няма да го повтарям отново. Ако това дете е мое, с брака ти е приключено! - Можеше да го счита за приключен още сега, защото аз нямах намерение да я пускам да се връща при него.
- Не ми пука дали го обичаш, дали искаш да си с него... Детето ми няма да казва татко на някой друг.

Нещата станаха по объркани от колкото можха да станат. Нося неговото дете,а бях женена за друг. Този миг,трябваше да е щастлив,да се радвам на детето си и всички да са радостни с мен,че нося бъдещия наследник. Всичко наистина беше повече от кошмарно,дори не можех истински да се зарадвам. Сложих ръка на корема си,трябваше всичко да е различно.
Не можех да спра Франс поне в това бях сигурна,каквото и да кажех,каквото и да направех,той можеше да се ядоса още повече.
-Моля те просто бъди дискретен за сега.
Не исках все още да си вадим заключения,молех се наистина да не съм бремена и да е просто една шега.
-Ще остана тук,както искаш но те моля все още не казвай нищо и намери лекар,който може да пази тайна.

Започваше най-накрая да разбира, че това не е нещо което може да се скрие или пренебрегне от мен. Надявах се, че в крайна сметка ще осъзнае ситуацията и ще ме послуша. Самия аз все още не знаех какво точно означава всичко това. Дори не мисля, че скоро щях да разбера. Всичко се беше случило по толкова грешен и объркан начин, но се беше случило и трябваше да го приемем. Животът ни повече няма да е същия. Когато се разбереше какво се е случило, всичко щеше да избухне като гърне с динамит. Тя беше права да се страхува от последствията, но на мен не ми пукаше какво ще се случи. Знаех само, че няма да позволя тя да отгледа това дете с брат ми.
- Никой няма да разбере нищо... - Опитах се да звуча възможно най-спокойно, за да успокоя и нея. Не исках да се страхува, щях да намеря решение. Може би не точно в този миг, но щях да измисля нещо... Скоро!
Седнах на един стол. Краката ми вече не ме държаха. Бях толкова изморен. Изморен от всичко. Бях се борил толкова дълго с чувствата си към нея. Тази вечер се бях подал и тя ми сервира това. С Мери никога не можеше да е скучно, дори и когато е трагично.
- Ако това е което искаш, но те уверявам, че това дете няма да нарича татко друг, освен мен! - Можех да положа усилия и да не правя нищо тази нощ, въпреки, че исках да отида още сега при баща ми и да му кажа, че трябва да анулира този брак, който бе грешка от самото начало. После щях да се оженя за нея и всичко щеше да е наред, но знаях че тя няма да го позволи. За нея короната и репутацията й бяха всичко, а и аз не бях чак толкова жесток. Не исках да й го причиня, въпреки, че бе направила достатъчно, за да си заслужи това и повече.
- Утре сутринта ще те прегледат... После ще решим какво да правим... - Уведомих я накрая.

-Благодаря ти!
Бях много уморена и състоянието не ми помагаше. Свих се в леглото,като в очите ми напираха сълзи,бях толкова объркана. Всъщност обичах Франс винаги го бях обичала но Себастиан беше перфектния мъж,обичлив и всеотдаен,който сигурно ме обичаше,щях да разбия сърцето му,само защото не можех да си държа,краката и устата затворени,ако не го бях казала на глас нищо от това нямаше да се случи:
-Истината е,че ти трябваше да си моя съпруг. Направих много опити да спра брака,дори бях тръгнала да бягам към Испания,проблема е,че корабите не акустираха и Себастиан ме спря. Исках теб,толкова силно,но не и на тази цена. Това дете трябваше да донесе щастие,а не страх,не това.

Чух всяка нейна дума и за миг бях готов да й простя всичко, но бях прекалено наранен. Прекалено много неща се бяха случили и наистина точно в този момент не бях в настроение за оправдания й. Не исках да чувам за това което е могло да бъде, но не е. Това ме караше да се чувствам още по-зле.
- Недей. - Казах и отпуснах глава назад в креслото.
- Не искам да чувам как си ме обичала, но си се омъжила за друг. Просто не искам. - Все още й бях прекалено ядосан, за да мога да говоря за това.
- Поспи... Уморена си... - Казах след малко, като исках да приключа тази тема. Бях прекалено пиян, за да говоря за чувствата й към мен, които се съмнявах, че някога ги е имало.

Не можех да заспя дълго време но обърнах гръб за да си мисли,че съм заспала. След дълго мъчение,най-накрая бях заспала,наистина бях уморена. Сутринта много рано се събудих,ужасно ми беше гадно,повече от обичайното не разположение. Успях да намеря в последния момент малка ваза не можех да стигна до никъде другате. Олекна ми но все още се чувствах прималяла. Трябваше да се върна в покоите си и да легна в моето леглото имах нужда и да се освежа,да си почина. Франс стана,като ме видя,че съм на земята почти прегърнала една ваза. Вдигна ме нежно от земята и ме постави на леглото. Аз едва не пропаднах в леглото,защото ми се виеше малко свят.
-Благодаря но...
Щях да кажа,че няма нужда,когато доктора влезе. Явно го беше инструктирал да дойде преди всички да са окончателно будни.
-Франс...
Погледнах към него ужасена,защото не знаех,да ли е той. Той ми кимна,доктора ни поздрави но аз за миг изключих. Започна с прегледа,пипаше ме,като накрая сложи една слушалка на корема ми. Гледах ту доктова,ту Франс:
-Господарке вие носите дете,чуват се слаби тонове на сърцето на бебето,което значи,че се развива добре. Ще с чувствате от време на време,отпаднали и ще ви се спи повече,но това е нормално,не се напрягайте и се хранете добре.
Поех си дълбоко дъх:
-Сигурни ли сте,че детето е добре,защото...
Не можех да го каза на глас:
-Запознат съм и ви уверявам,че имате моята дискретност но това не пречи на бебето стига,ако ме разбирате да бъдете внимателни.
Не това сега ме вълнуваше:
-Докторе,може ли да се разбере кога точно може да е заченато бебето.
Доктора кимна:
-Съдейки по това,че се чува лек шум от сърцето на бебето,това означава,че ви остават още 6 месеца приблизително.
Това ме ужаси,щом той знаеше,можеше всеки лекар бързо да сметне две и две,че съм в третия месец,а съм женена от два. Пълна лудост.

Доктора бе ясен и категоричен в това, че Мери носи дете и странно, но тази новина повече ме уплаши, отколкото зарадва. Да, една част от мен лекуваше от щастие за това, че щях да ставам баща, но другата, която превземаше все по-голяма част от съзнанието ми, казваше, че това е Мери и тя правеше всичко, за да осуети плановете ми. Тя искаше всичко да остане в тайна. Не искаше хората да знаят, още повече любящият й съпруг, че тя носи моето дете и щеше да направи всичко по силите си, за да запази тази си тайна. Аз естествено не исках това. Исках това дете да е мое и да израсне пред очите ми, знаейки че аз съм негов баща. Имаше толкова много неща на които исках и можех да го науча. Нямаше да позволя някой друг да ми отнеме това право. Нямаше да го позволя на нея.
- Благодаря ви докторе... - Казах след като прегледа свърши и го изпратих до врата. Бях сигурен, че ще бъде дискретен и това на което бе станал свидетел щеше да си остане между нас, макар че щеше да е много по-лесно ако бях извикал някой, който не можеше да си държи езика зад зъбите. Така до часове всички щяха да са научили и... И нищо. Себастиан щеше да й прости, защото го познавах добре. Всички щяха да шушукат зад гърба ни и толкова. Мери щеше да ме намрази. Не, не исках това. Трябваше да намеря друго решение. Всъщност единственото решение бе да я изведа от двореца, докато намеря разрешение с брака й. Ако тя останеше тук, всички щяха да решат, че бебето е на брат ми. Никой нямаше да се усъмни ако се роди преждевременно, защото не беше нещо рядко срещано. Освен това баща ми и майка ми щяха да имат интерес да го запазят в тайна, така че щяха да убедят всеки един в двора, че това дете е дете на моя брат, за да не се развали съюза ни с Елизабет.
Затворих врата след доктора и останах няколко дълги секунди в нея, после поех дълбоко въздух, обърнах се към нея и казах.
- Трябва да те изведа от двореца, докато намеря решение на проблема с брака ти... - Просто я познавах и знаех какво ще каже, но ако не искаше с добро, щях да предприема други мерки.
- Повярвай ми, можем да го направим по два начина - трудния и лесния. Съветвам те да избереш втория, защото ще ми спестиш много главоболия... - Ако не се съгласеше, просто щях да издебна подходящ момент и да я отвлека. Просто не виждах друг изход от ситуацията.

-Истината е,че и аз не виждам...
Бях все още,като ударена с мокър парцал,сложила ръка на корема си осъзнавах,че е редно да се зарадвам на детето си,а в същност не можех,не можех да му се зарадвам,защото носеше мойте грехове и моите проблеми или по скоро последствията от тях. погледа ми се устреми на горе,сякаш можех да погледна през всички камъни и да видя небето но не можех,не можех да го видя,исках да помоля Бог,за прошка и да спре да ме наказва с,исках да бъда щастлива:
-Ще приема,трябва да го направя искам да се зарадвам на детето ми,всички тези шушуканици и драми,ще ме разстроят още повече. Това дете трябва да се роди в щастлива среда,а тук я няма.
Трябваше да помисля за детето си,вече не бях само аз,трябваше да се отнеса по отговорно и дори смирено:
-Както решите,ще се съглася с вашето решение.

Първо ми трябваха няколко секунди, за да асимилирам думите й, а после още няколко, за да благодаря на небесата, че поне веднъж не спореше с мен. Наистина нямаше да имам сили за това. Вече бях изчерпан, а да не говорим, че проблемите тепърва предстояха. За много кратко време трябваше да взема най-правилното решение, затова мозъка ми заработи трескаво. Мери винаги можеше да каже, че отива на обикновена почивка и да се скрие някъде докато роди, но мен този вариант не ме устройваше. Първо в него Себастиан щеше да знае къде е Мери... И второ... ами първото ми беше достатъчно, за да не ми харесва този вариант. Можех да се върна на онова с отвличането. Това в момента ми се видя най-разумното. Никой нямаше да знае къде е тя, освен мен. Щях да имам време да преценя какво чувствам и какво да правя, освен това щях да й дам избор и нямаше да й съсипвам репутацията. А и тя щеше да знае, че аз я "отвличам", така че нямаше да й навлека допълнителен стрес.
- Добре, тогава казвам, че трябва да инсценираме отвличането ти... Всички ще мислят, че са те отвлекли и ще те търсят, докато ти си почиваш някъде... - Звучеше доста елементарно, но за толкова кратко време само това бях успял да измисля.
- Временно, докато измисля нещо по-добро... - Така казах на глас, но и го мислех. Просто в момента все още не можех да си изчистя главата. Трябваше ми време, дори и за да осъзная факта, че тя носи дете в себе си... моето дете! Още не можех да повярвам.

Слушах го какво говори и го разбирах,кимнах в знак на съгласие но нямах сили за сега да кажа нищо повече или по скоро имах но сега просто считах за по добре да замълча. Въпреки,че се бяха зародили чувства към Себастиан и наистина го обичах,и това че не исках да го нараня,да ме караше да се чувствам още по зле,не можеше да надделее над това,че носех детето на Франс. Аз,бях майка и трябваше да дам на бъдещото си дете всичко,от което то би имала нужда,а то има нужда от баща си,какъвто и да си мислех,че може да е Франс,той щеше да е баща на това дете и трябваше да го види,след като се роди,да израсне при него и да го научи и възпита. Ако беше момче? Истината е,че лека полека започвах да се радвам на факта,че ще бъда майка и това сякаш малко изместваше тревогите.
-Франас...
Той ме погледна:
-Аз нося дете...
Искаше ми се да кажа нашето дете но не смеех,от очите ми започнаха да капят сълзи,заради всичко което се случваше.
-Това не трябваше да се случва,трябваше ти да си моя съпруг и сега да се радваме на нашето дете.

Мери изведнъж започна да плаче, а аз се сетих колко некомфортно се чувствам когато някоя жена около мен започне да плаче. Никога не съм се чувствал добре от този факт, особено когато знаех, че аз съм причината за това.
- Моля те, недей... - Казах и седнах до нея в леглото. После я прегърнах й и предложих рамото си, за да поплаче на него. Обикновено не бих направил това. Не бях такъв, за разлика от брат ми. Сигурно и затова тя беше влюбена в него.
- Всичко ще е наред... - Искаше ми се да съм по-сигурен в думите си, но често казано и аз не виждах как всичко ще се оправи.
- Ще видиш... - Щях да измисля начин да анулирам брака им или просто да скрия нея и детето ни от света... Не, не исках всъщност да ги крия. Исках целия свят да знае, че тя носи моето дете и ако беше моя съпруга всички тези проблеми сега нямаше да ги има, но тя бе избрала друг и сега бяхме в безисходица.
- Доктора каза да не се вълнуваш, така че се успокой.

-Знам но не мога... Наистина трябваше да се радвам ме на това дете,а истината е,че ме е страх.
Притиснах се до него,просто ми харесваше отново да съм в неговите обятия,всичко щеше да се промени толкова ужасно. Вече нищо нямаше да е толкова... Истината е,че нищо не беше добре,винаги имаше някакви проблеми. Постепенно се успокоявах но ми трябваше още малко време:
-Съжалявам,съжалявам за всичко. Толкова бях глупава,направих толкова много грешки. Но се страхувах,исках да остана с теб,исках повече от всичко,да бъда твоя жена. Приех,само за да можем да избягаме,а след това просто нямах избор,когато се отказа от мен,се изплаших,щях да остана сама,и не исках..
Трябваше да ми помогне,всичко това но не ми помогна:
-Кълна се,не исках да се стигне до тук,по този начин.