Братство на смъртта

Устните му прогаряха кожата на врата ми, а безсрамните му ръце упорито се опитваха да ме разсъблекат отново. То нямаше и много са сваляне де, само бельото, палтото с което бях дошла беше все още някъде на пода и май скоро нямаше да го облека. Алекзандър не мислеше да ме пусне скоро или поне такова беше усещането ми. Честно казано и аз не се сещах за по-добро място на което да бъда, така че... Така че просто се включих в играта му. Отвръщах на пламенните му целувки с не по-малко жар и обхождах голото му тяло с ръце... Докато не чух телефона ми да звъни... Този звук ме накара да забравя за всичко друго.
- Трябва да отговоря... - Опитах да се добера до телефона, но той не искаше да ме пусне, затова и се наложи да обясня колко важно е това позвъняване. Едва тогава, макар и с нежелание, Алекзандър се отмести от мен и ми позволи да стигна до телефона. Извадих апарата от джоба на палтото и поех дълбоко дъх. Трябваше да успокоя учестеното си дишане преди да отговоря.
- Защо не си вдигаш телефона? - Кресна ми Влад.
- Съжалявам... Какво има? - Погледнах към Алекс, който ме наблюдаваше любопитно.
- Трябваш ми тук... Спешно е...
- До час ще бъда при теб...
- Направи го половин! - Нямаше начин да стигна толкова бързо до вкъщи, да се облека и да отида до базата.
- Ще се опитам... - Казах и затворих. Очевидно нямах никакво време за губене, затова просто грабнах палтото си и го облякох. - Съжалявам, трябва да тръгвам... - Казах гледайки извинително към Алекзандър, който поне на пръв поглед не изглеждаше никак доволен, че ще го зарежа за пореден път.

Не знам какво ми ставаше? Това беше първият път, в който не се бях подчинила на директна заповед и то, за да правя секс с някой. Алекзандър беше човек, с когото можех единствено да вървя надолу. Той не беше свикнал да спазва правила и предаваше това и на мен, защото по никакъв начин не се възпротивих на това което се случи, даже много ми хареса. Поставях него и желанията му, пред работата си и знаех че това няма как да продължи още дълго.
- Всъщност той е човекът, чийто живот трябва да цениш най-много... - Бях сигурна, че знае това, просто му го напомнях.
- Искаше да ти препоръчам някой... Е, ако има някой по-добър от мен, то това е той... - Завързах колана си и пак погледнах към него. - Сериозно, обади му се, смятам че ще реши малкият ти проблем със сигурността за нула време... - Приближих се към леглото и го целунах за довиждане.
- Сега ми стискай палци, защото той никак не обича закъсненията... - Трябваше да спра да се виждам с Алекзандър, ако исках да запазя работата си.
Тръгнах си от апартамента му и понеже бях загубила прекалено много време, реших изобщо да не се прибирам. Отидох директно в базата, където Влад ме инструктира. Изпращаше ме на мисия в Русия. Целта ми бе руски контрабандист, който се ползваше с доверие от властта и задачата ми никак не беше лесна. Отивах сама, на чужда земя и се очакваше, че след като го убия ще се прибера безпроблемно. Бях вършила и много по-трудни задачи от тази, но за разлика от тогава имах време, сега разполагах с 48 часа, което за подобна задача бе изключително малко.
- С когото и да се виждаш, ще се наложи да прекратиш това Ния... - След инструктажа, Влад явно забелязал вида, в който се появих, а за него не беше никак трудно да се досети какво става.
- Не се виждам с никого... - Побързах да се защитя, като това беше и до някъде самата истина. Не се виждах с Алекс, само правех секс с него и толкова.
- Добре, щом искаш да го играем по този начин, така да е, но напоследък не си на себе си и искам това да приключи иначе ще се наложи да те върна на скамейката...
- Но...
- Това е всичко. - Отсече и тръгна по коридора в другата посока. - Върви и се приготви, заминаваш след два часа.
Даже не ме погледна и не ми пожела успех както обикновено. Беше ми ядосан и напълно го разбирах. Това не беше нашия живот. Не можех повече да се виждам с Алекс. Пречеше на работата ми.

Не бях виждала Алекзандър вече втора седмица и Влад сякаш усещаше това, защото вече не се държеше толкова лошо с мен. Тази вечер двамата имахме задача да наблюдаваме и пазим членовете на братството, които традиционно се събираха, празнуваха или пък крояха планове. Алек разбира се бе един от тях. По всичко личеше обаче, че никой не знае кой в действителност е той. Неговата истинска позиция се знаеше от шепа хора, но не и всички членове. Това се правеше с цел безопасност и може би позволяваше на Алек да си показва носа извън вкъщи.
С Влад стояхме в една стаичка, от където наблюдавахме главно периметъра извън къщата. Вътре беше пълно с охрана, но и там също имаше камери и не можех да не забележа, колко доволен е от компанията си за нощта. Изпитвах истинска ревност, че е с някоя друга, но какво можех да очаквам? Самата аз бях решила, че не бива да го търся повече...
- Какво е това? - Влад се втренчи в един от екраните.
- Наруши... - Даже не успях да довърша думата, когато нещо проблесна... и един от нашите се строполи на земята. Неговото падане обаче подейства като ефекта на доминото.
- Бързо... - Влад стана и грабна радиостанцията си. - Знаеш какво да правиш...
Кимнах сковано с глава и преди да изтичам към стаята с гостите, хвърлих един поглед към екрана, за да видя точното място на което се намираше Алекзандър. Награбих няколко пистолета и хукнах към стаята. Бяхме подготвени за всичко, но все пак... Влад щеше да запечата сградата отвън, а аз щях да прибера всички членове в специална стая, докато разчистим.
Влетях в стаята и в първия момент никой не ми обърна внимание, но после дръпнах шалтера на музиката и изкрещях:
- Всички да млъкнат и да ме последват... - Дадох бързи инструкции на момчетата какво да правят. Някой от гостите естествено искаше да разбере коя съм и не смяташе да ме следва.
- Нападнати сме сър и... - Божичко не можех да видя никъде Алекзандър, до преди секунди беше тук, а сега го нямаше. - И за ваше добро е да последвате момчетата. - Аз трябваше да намеря Алек. Докато останалите войни от братството извеждаха всички до панинг стаята, аз се заех с обхождане на периметъра. После се сетих имаше стаичка отзад... Нахълтах вътре без да чукам и както и предполагах той беше там с някакво момиче. Не очакваше да ме види на врата...
- Нападнаха ни и трябва да ви изведа... - Погледнах в страни, за да не го смущавам, докато се закопчава. - Веднага! - Чувах стъпки по коридора, после и изстрели... Погледнах към него и треперещото момиче. Някой идваше насам. Направих им знак да мълчат и влязох при тях, като внимателно затворих врата отвътре, в готовност да стрелям ако се наложи.

Дори не смеех да дишам. Нямах представа колко човека има отвън и колко пострадали има от нашите. Това изобщо не беше шега. Някой беше научил за тази среща, която се пазеше строго секретно и информацията можеше да е изтекла от всеки един член, макар че мястото се обявяваше винаги един час по-рано...
Усетих приближаващите стъпки. Нямаше никакво съмнение, щяха да проверят и тази стая, затова единственото което можех да направя е да изляза и да се опитам да спася Алекзандър... Обърнах се към него и момичето. Направих му знак да се премести в ъгъла, но той поклати отрицателно глава, което ме накара да се ядосам още повече. В следващия момент някой от другата страна хвана дръжката и я завъртя. Веднага избутах Алекс и момичето и те паднаха върху земята, точно преди куршумите да завалят.
Изчаках врата да се отвори и самата аз започнах да стрелям на поразия. Убих двама, преди да успея да изляза. Беше по-добре екшъна да се развива в друга час, а не в опасна близост до Алекзандър. Изскачайки на вън, преброих петима, един от които повалих веднага, но патроните на единия ми пистолет свършиха и се наложи да се прикрия докато презаредя. Естествено дивана зад който бях за секунди стана на решето. Мисля дори, че един от куршумите одраска рамото ми... Това обаче беше най-малкият ми проблем. Показах се от укритието си и започнах да стрелям отново. Още двама бяха повалени, но отново нямах муниции и този път нямаше с какво да презаредя, така че единственото което ми оставаше е да се хвърля срещу тях с голи ръце. За късмет един от двамата също бе останал без патрони и именно към него се нахвърлих. Другия още опитващ се да разбере какво да прави, само наблюдаваше как се бием... Не можеше да стреля, защото не беше сигурен, кой точно ще улучи, а и нещата се развиваха толкова бързо, че... Че момента, в който прекърших врата на човека, с когото се биех и останах абсолютно незащитена, с нож в ръка, който бях успяла да измъкна от колана на онзи който току що бях убила... Запратих ножа право към онзи с калашника, но преди острието да се забие в окото му, той успя да стреля и куршума ме прониза в дясното рамо... Болката беше направо ужасяваща. Изпищях и краката ми сякаш отказаха, паднах на земята, но... нямах никакво време за това... Трябваше да измъкна Алекс и момичето. Обрах каквото можах от оръжията и хукнах към стаичката...
- Трябва да тръгваме... - Казах нарамила два автомата и пистолет, притисках и раната на рамото си, която кървеше... Трябваше да я превържа преди да ми е изтекла всичката кръв, но това после... Сега трябваше да ги изведа.
- Има кола... В задния двор... - Огледах се и се опитах да си спомня, кой беше най-краткия път до там. Сещах се за няколко, но... Извадих радиостанцията си и осъзнах, че не става за нищо... Бях сама и щях да свърша всичко на сляпо с надеждата, че няма да попадна на още една такава групичка. Нямаше начин да се справя с всички, докато съм ранена.
- Трябва да стигнем до там... - Поех дълбоко въздух и се подпрях за миг на стената. Погледнах към раната и опипах рамото си от зад. Нямаше изходна рана, което значеше, че куршума е все още в мен. - Бъдете тихи... - Наредих им и тръгнах пред тях, като проверявах периметъра. Не срещнахме никой по пътя и стигнахме до колата ми. Алекс искаше да кара той, но нямаше начин. Можеше някой да тръгне след нас, а аз бях обучена за такива ситуации.

Беше правилното решение да поеме шофирането. Колкото и да не ми се искаше да си призная се справяше много по-добре, отколкото аз бих могла с тази рана. Освен че болеше адски много, раната продължаваше да кърви и знаех, че няма да спре докато не извадя куршума. Докато пътувахме обаче това нямаше как да стане, а и нямах никакви подръчни материали.
- Какво е това място? - Попитах и го погледнах. На пръв поглед наистина изглеждаше безопасно, заради отдалечеността от града, къщата беше обгърната от растителност и не срещнахме жива душа на километри от тук, но в този момент нямах представа какво се случва и дали е не е по-безопасно да се върнем в базата. Там щяхме да бъдем наистина защитени. Сега обаче можеше да направим кратка почивка тук, за да закрепя положението с огнестрелната рана и да се свържа с базата, за да знам дали е безопасно да се върнем и да поискам подкрепление.
Влязохме в къщата. Изглеждаше така сякаш никой не е стъпвал тук от месеци. Мебелите бяха покрити с чаршафи, но поне имаше ток. Все още притискаща вече напълно обагрената в червено, риза на Алек, аз пак го погледнах...
- Имаш ли аптечка? - Трябваше и да извадя този шибан куршум, преди да е станало късно. Започваше да ме втриса, бях загубила страшно много кръв и не ми оставаше още много преди да припадна.
- Трябва да извадя куршума... - Огледах се, трябваше да има някаква кухня. Направо тръгнах в търсене именно на нея, защото обикновено в кухните се намираха ножове, а именно нещо такова ми трябваше в момента.

Накара ме да се усмихна въпреки всичко, от което ме заболя още повече. Идеше ми да си отрежа цялата ръка, за да спре да ме боли, но просто трябваше да го преглътна. Не можех да се разцивря, само защото ме боли. Пък и вече бях оплескала достатъчно всичко, за да проявявам още слабости.
- Аз трябваше да се грижа за теб... - Не можех да повярвам, че се бях провалила в това да го защитя. Че бях допуснала да ме ранят и то толкова сериозно, че да се налага някой друг да се грижи за мен.
- Благодаря... - Казах с цялата признателност която изпитвах към него в този момент. Може би... почти бях сигурна всъщност, че ме беше спасил от това да умра от загуба на кръв.
Алек взе бутилката и също отпи, после ми я върна и аз самата отпих нова голяма глътка. Това нещо направо изгаряше гърлото ми, но поне за миг притъпяваше болката в рамото, пък и трябваше да наваксам загубената кръв с нещо. Алкохол или нещо сладко...
- Трябва да скриеш колата... - Можеше да припадна всеки момент и трябваше да знае какво да прави. - И да изключиш джи пи ес-а... Знаеш ли как? - Той кимна. - Добре... После влез в къщата и заключи всички врати... - Не че една заключена врата би спряла който и да е, но все пак. - И изгаси всички лампи... - Това бяха стандартни протоколи за сигурност. - Има ли някакви оръжия тук? - В кухнята беше пълно с ножове, те също бяха оръжия, но аз питах за истински.

Силите ми наистина бяха привършили, защото още щом се добрах до леглото, просто се отпуснах и цялата воля която бях изхабила до момента, за да остана в съзнание се изпари. Просто затворих очи и се унесох, но съня не трая дълго, защото почти се бях превърнала в машина. Знаех, че може би сме в опасност и, че не мога да си позволя да спя колкото ми се иска...
Когато пак отворих очи, видях до себе си момичето, с което беше Алек... Наистина изглеждаше красива и не се изненадвах, но не това беше важното сега. Трябваше да се уверя, че той е добре и да потърся изход от тази ситуация. Станах бавно от леглото, защото все още бях ужасно замаяна и не съвсем на себе си и го потърсих. Беше се ситуирал на долния етаж, на дивана пред телевизора и спеше... Поех дълбоко въздух и се огледах. Отидох до кухнята и пуснах чешмата... Трябваше да измия кръвта от себе си, но не можех да вляза направо под душа, затова взех една кърпа, намокрих я и започнах да отстранявам кръвта, до колкото ми беше по силите, след това се върнах при него, изключих телевизора и седнах на едно кресло. Не си позволих да заспя този път... Не го и събудих, просто изчаках да си почине и после щях да се обядя по онзи телефон, за който говореше... Само трябваше да го изчакам да се събуди.

Взех телефона с леко горчив вкус в устата. Досега не го бях виждала в тази му светлина. Имам предвид, не бяхме в леглото му и не правехме секс и той сякаш беше коренно различен мъж. Дори самото му изражение беше различно. Дори снощи беше по-различен от сега. Предполагам това беше Алекзандър в действителност, онзи който ръководеше и имаше силата да променя животи.
Изправих се от мястото си, оставяйки ги насаме, а и просто защото не исках да водя този разговор пред публика. Когато се отдалечих достатъчно, набрах секретния телефон на Влад и просто зачаках с надеждата, че е все още жив... След третото позвъняване, някой отговори... Беше той и сякаш камък падна от сърцето ми.
- Влад... Аз съм...
- Ния? Къде по дяволите си? - В първия момент сякаш прозвуча също толкова облекчен да ме чуе, но после по скоро се ядоса, че бях изчезнала незнайно къде.
- Това е ужасно дълга история, но... на кратко съм с един от членовете на братството в някаква къща...
- Добре ли си?
- Да, аз... - Исках да му разкажа, но просто Влад не си падаше по оплакванията, а това щеше да прозвучи като такова. - Какво се случи? - По добре беше да попитам за ситуацията.
- Всичко е под контрол... Все още нямаме информация кой е отговорен, но ще разберем... Затова ми трябваш тук... Кажи ми къде си и ще изпратя да те приберат... - Не му казах къде се намира къщата, не бях сигурна че Алекзанър иска да се разбира за нея, затова му казах да изпрати хеликоптер на няколко стотин километра от тук, където бях видяла една бензиностанция. Мисля че можехме да стигнем безопасно до там.
След като получих инструкции и всичко беше ясно, затворих и се върнах при останалите.
- Трябва да тръгваме... - Погледнах към Алекзандър. - Всичко вече е под контрол и няма жертви от... членовете... - Това не се отнасяше за хората които си даваха живота за такива като него.
- Ня няколко стотин километра от тук видях една бензиностанция, реших че не искаш да се знае за това място, така че ще изпратят хеликоптер там... И предлагам да побързаме...

- Не съм му казала къде се намираме! - Не ме ли беше чул по-рано когато му обясних точно това? - И тайната ти квартира не е разкрита... Бензиностанцията е на стотици километри от тук и никой няма да разбере, за къщата... - Освен мен, аз вече знаех за нея и ако щеше да убива някой, по-добре да убие мен.
Протегнах се към навигацията и след кратко търсене успях да намеря бензиностанцията за която говорех и на която трябваше да ни чака хеликоптер. Въведох нещо и казах:
- Следвай координатите... - Как беше възможно да си мисли, че Влад е отговорен? Та той ръководеше "Ескадрона на смъртта" от години и всъщност бе един, всъщност най-добрия им агент. Беше обучил стотици като мен и беше отдаден на каузата повече от всеки друг.
- Влад няма нищо общо с това... Познавам го много по-добре от теб и съм сигурна, че няма... Ако имаше, жертвите щяха да са като след масово клане... - Влад не се беше провалял в нито една операция и всъщност бе вършил невъзможни неща, такива които никой друг не може, затова ако искаше да убива членове на братството, сега нямаше да има нито един жив.

Не разбирах какъв точно му е проблема с Влад и защо е решил, че той има нещо общо с това, но на каквото и да се дължеше тази параноя, имах чувството че не помагам, затова само казах:
- Бях с него през цялото време, така че той има вина точно толкова, колкото и аз... - Не погледнах към него и не го казах, за да го накарам да размисли. Далеч бях от мисълта, че защото сме преспали няколко пъти ще ме третира по-различен начин. Нямаше обаче да оставя Влад да го отнесе сам, а и ако наистина смяташе да го изправи пред съвета, без съмнение аз също щях да бъда в списъка със заподозрени. Бях негово протеже и бях с него през цялото време, получавах заповеди от него и ако той беше виновен, значи същото се отнасяше и за мен.
- Надявам се, че ще успея да ти докажа, че грешиш за него и мен... - Обвинявайки него, сякаш обвиняваше и мен. Влад не беше предател, бях сигурна в това.

Този път думите му направо ме изумиха. Зяпнах в него и не знам дали беше луд, или просто едно разглезено богаташко синче, което умееше само да изисква, без да си дава всъщност сметка, колко глупави са желанията му.
- Това шега ли е? - Той за миг откъсна поглед от пътя и ме погледна с такава твърда решителност, че веднага ми стана ясно, че изобщо не се шегува.
- Това дори не е избор... А някаква тъпа прищявка... Не можеш да сваляш и качваш някой на власт, само защото днес си се събудил с тази мисъл... - Всъщност можеше. Вече можеше. Можеше да свали дори и президента или да затрие цяла една нация, само ако пожелае, да свали Влад беше далеч по-лесно, защото Влад беше никой. Без значение колко добри сме и колко жертви правим, хората като Влад и мен, не представляваха нищо за тези като него. Бяхме лесно заменими и дори това да си лоялен и силен не можеше да ти спечели уважението на някой като Алекзандър.
- Влад е невинен и ще го докажа пред съвета... Не можеш да направиш нищо, за да ме накараш да заема мястото му, за което първо не съм подготвена и второ не заслужавам... - Тук не ставаше дума само за лоялност към някой. Аз в действителност нямах нужните знания и опит, за да заема подобна отговорна позиция. Не след дълго самата аз щях да съм изправена пред съда, ако приема подобен ултиматум.

- Добре, ако искаш да замениш Влад, направи го, но аз не съм по-добра от него и ако очакваш да бъда, просто ще останеш разочарован... - Не бях в настроение да споря с него, защото рамото ме болеше адски силно и имах чувството, че болката е толкова непоносима, че чак ще припадна.
- Няма да заема мястото му... - Не го заслужавах и наистина нямаше да се справя по-добре от Влад. Пък и честно казано не разбирах защо и от какво е толкова недоволен. Всички членове бяха живи, самият той беше жив и атаката беше овладяна.
- И не се страхувам да поема последствията... - Предполагам за нещо такова можеше да ме убие, но в този момент бях толкова бясна, че каквото и да направеше, нямаше да ми пука.

Не тръгнах след Алек, а потърсих Влад. Трябваше да го предупредя какво се случва, за да е подготвен най-малкото. Срещнах го в един коридор. Беше разбрал, че сме пристигнали и идваше да ни посрещне. Май ми се усмихна, но после видя ръката ми.
- Не ми каза, че си ранена...
- Добре съм... Това не е важно сега... - Погледнах го угрижено и почти бях на път да се разплача. Всичко това ми идваше в повече, а и се страхувах, че онзи умопомрачен мъж, щеше да нарани единственият човек, който е бил до мен винаги и е направил толкова много за мен.
- Какво има? - Някак вече по-меко и притеснено попита той.
- Онзи мъж смята, че ти си отговорен за нападението и иска главата ти... - Не ми се стори нито изненадан, нито притеснен, но това все пак беше Влад... Кога ли е бил изненадан или притеснен?!
- Не се тревожи малката, всичко ще е наред. Върви в лазарета. Трябва да погледнат раната ти. - Поклатих отрицателно глава.
- Не! Ще дойда с теб... - Влад ме погледна строго. - Трябва, аз също съм заподозряна... - Излъгах без да ми мигне окото, но знаех че това е единственият начин да ме вземе със себе си.
- Ще оправя това. - Каза и тръгна напред, а аз след него. Влезе непоколебимо в голямата зала, където вече нетърпеливо чакаше Алек, а аз вървях плътно до него. Не бях взела под внимание предупреждението на Алекзандър. Щях да поема вината заедно с Влад и ако искаше кръв, щеше да се наложи да пролее и моята.