Къщата на Кол

Изкикотих се и погледнах нагоре към него. Много сладък беше когато се правеше на идиот.
- Не знам... Ще трябва да си помисля... - Казах престорено важно, но с такава огромна усмивка, че и да исках нямаше да мога да я скрия. Целунах го и после вече много по сериозно заявих.
- Помислих... И с най-голямо удоволствие ще бъда твое гадже... - Засмях се пак и отново се отпуснах на гърдите му.
- Кога станахме толкова... нормални? - Изобщо не беше присъщо нито за него нито за мен да сме чак толкова сантиментални. По принцип си знаехме, че се обичаме, макар и да не го бяхме казвали на глас. Сега изведнъж се превръщахме в най-обикновена скучна двойка и вероятно скоро щяхме да започнем да си говорим с умалителни имена. Не знам дали това беше за нас. Дали можехме да съществуваме под формата на нещо толкова ангажиращо. За нормалните хора да живеят заедно с човека когото обичат и да го наричат свое гадже, не беше нищо ненормално, а най-естественото нещо на света. Ние обаче бяхме прекарали 16 години в различни сексуални експерименти и дори не смеехме да заявим какво правим, просто защото беше по-интересно. Сега изведнъж искахме да променим нашето си нещо, да го направим публично и да го сложим в рамка. Не бях сигурна дали ще проработи, но исках да опитам. Исках да изляза на улицата заедно с него и всички да знаят, че той е мой... Само мой?
- Но ако ще го заявяваме пред всички... - Изведнъж не знам и аз защо, но исках да уточня това. - Искам да бъдеш дискретен когато... Знаеш... Когато каниш други момчета в леглото си...

- Сигурна съм...
Направихме го отново и отново и отново и всеки следващ път беше по-хубаво от предишния. Сменяхме позите и ролите, ту аз доминирах, ту той, но важното беше, че в края и двамата бяхме еднакво доволни и изтощени. Бяхме се отпуснали на леглото, потни и задъхани, покрити единствено с един тънък чаршаф. Косите ни бяха рошави така както могат да бъдат само на двама човека, които току що са се чукали страстно и първично. И доволните усмивки на лицата ни бяха като на такива хора.
Вече не намирах думи, с които да опиша това чувство. Една блажена умора, едно тръпнещо тяло и много, много парене в слабините, напомнящо ми, че той е бил там не отдавна. Безкрайно чувствителна и податлива дори на дъха му, аз опитвах да стоя на разстояние.
- Трябва да се караме по-често... - Казах когато най-накрая имах сили да говоря. - Това сдобряване беше... - Имаше ли достатъчно силна дума, която да опише чувството? Категорично не! Само една жена която е била с Кол Майкълсън можеше да знае какво е усещането след секс с него. - Дяволски върховно...

Кол харесваше тези игри, мен повече ме измъчваха и бях сигурна, че ако аз го дразнех по този начин, нямаше да му е чак толкова забавно. Днес обаче му позволявах да прави каквото пожелае, защото все още бях прекалено благодарна за дето ми бе простил и можеше да направи каквото пожелае с мен.
Когато се наигра най-накрая и без да иска в игри и закачки ме докара до нов оргазъм, неочакван и за мен самата той се спря. Взехме си душ, по отделно и той се върна в леглото, а аз подсушавайки се с хавлия си избирах какво да си облека. Трябваше да си ходя след малко и не, че трябваше да бързам, но ако се върнех пак в леглото не знам колко щях да се забавя.
Облякох се и удържах на множеството опити на Кол да ме върне в леглото. Отидох при него и го целунах.
- Ще ме няма само малко... - Възнамерявах да се върна след като изпратя Лети на училище. - Искаш ли да закусим после? Мога да взема закуска...

- Ще донеса и от двете... - Обещах и се наведох да го целуна още веднъж, преди да тръгна. В интерес на истината никак не ми се тръгваше. Исках да остана с него или поне той да дойде с мен, но беше по-добре аз да се върна по-късно.
- Престани... - Възроптах не много убедително, когато той ме примамваше с целувки и почти се бях върнала в леглото при него. - Трябва да тръгвам. - Изискваше се огромна воля, за да се откажа от тези устни и трябваше да си повтарям, че много скоро ще ги вкуся пак, за да тръгна...
Излязох от къщата на Кол. На вън все още не се бе съмнало хубаво, а въздуха беше леко мразовит, но свеж. Прииска ми се да се разходя. Обикновено взимах разстоянието между неговия и моя дом за секунди, но днес имах нужда от глътка въздух и най-вече исках да събера мислите си. Пък и щеше да е хубаво ако краката ми спрат да треперят. Все още усещах леки спазми в слабините и се изчервявах при спомена какво сме правили до преди малко.
Бях на около половиният път. Замислена и замечтана, правех планове какво ще правим след като се върна обратно при него и даже не усетих от къде ме връхлетя... Някаква ужасяваща болка прониза съзнанието ми, толкова беше силна, че се хванах за главата и се свлякох на земята... Ставаше още по-силна... и този ужасен шум, имах чувството, че главата ми ще експлодира... Не успях да удържа, всеки опит да се изправя усилваше болката още повече... Това беше работа на някоя вещица. Щях да й разкъсам главата... Преди да успея да го направя обаче, всичко пред погледа ми причерня и загубих съзнание...

Бавно започнах да идвам на себе си. Болката в главата бе отшумяла, но се чувствах прекалено отпаднала и не на себе си. От както се бях превърнала в хибрид, не бях изпитвала подобно безсилие и отпадналост. Винаги кипях от енергия и дори и след секс маратоните ни с Кол, се възстановявах бързо. Сега нещата изобщо не изглеждаха по този начин.
Опитвах се да отворя очи, но даже и това ми представляваше прекалено огромно усилие. Клепачите ми бяха натежали. Не можех да помръдна нито една част от тялото си, което сякаш бяха налагали с тояги. Сърцето ми биеше ускорено, чувах ясно всеки един удар в съзнанието си, но освен моят сърдечен ритъм долавях и друг. Той беше уравновесен и спокоен. Това трябваше да е похитителя ми. Решена да видя с очите си кой ми причини това, събрах цялата си воля и насочих силите си към това да отворя очи. Първоначално не виждах нищо. Всичко ми бе така размазано и мътно. После постепенно започнах да различавам цветовете и долових някаква отблъскваща миризма на мухъл. Чух приближаващи се стъпки. След това някой надигна главата ми и едва тогава видях лицето му. Мъж, на около 30, висок и слаб, със светла коса и познат поглед. Не го бях виждала преди обаче.
- Време беше. - Каза и ми се усмихна. В усмивката му обаче имаше нещо налудничаво.
- Кой си ти? - Беше първото което попитах.
- Къде са ми обноските?! - Престорено възмутено възкликна той. - Прости ми пропуска. Аз съм Фин Майкълсън, не се познаваме, но сигурно си чувала за мен. - Каза той и зачака да осмисля думите му. Аз обаче не бях сигурна, че разбирам правилно. Кол имаше брат с това име, но той беше извън купола, а до колкото знаех купола все още си бе тук.
- Не се тревожи. - Продължи и погали лицето ми. Това докосване ме отврати и поисках да избягам от него, но жалкият ми опит не сполучи. - Няма да те нараня... Все още не. - Аха, значи все пак имаше намерение да го направи. - Всичко зависи от брат ми... Кол. Познаваш го нали? - Не отговорих нищо. - Знам, че го познаваш и знам, че той държи на теб... И за твое добро се надявам да държи достатъчно... - Обърквах се все повече. Какво искаше от Кол?
- Колко време си мислиш ще му отнеме да забележи липсата ти? - Погледнах го. В интерес на истината не мислех, че Кол или който и да е друг ще забележи, че ме няма. Не и толкова скоро. Може би след няколко дни.
- Какво искаш от мен? - Попитах директно, защото исках отговори.
- Много си нетърпелива скъпа, но ще ти отговоря. Не искам нищо от теб. За мен си без значение, но смятам, че ще си добър стимул за брат ми.
- Стимул?
- Ако иска да те види отново жива ще направи това което му кажа. - Поясни ми той.
- Значи е трябвало да намериш по-добър стимул... - Изсъсках срещу него.
- Ще видим това... - После ме пусна и се отдалечи. Беше ме овързал с окови, които не можех да махна. Мисля, че имаше някакво заклинание, което не позволяваше да бъдат свалени. Този мъж беше вещер и се съмнявах да бъде този за когото се представя. Първо братът на Кол бе вампир като него, второ беше някъде извън купола.

Фин или както там се казваше този мъж излезе и се върна след известно време. Време през което аз не успях да се освободя, но той бе успял да плени още някой. В първия момент не повярвах, но после ясно разпознах Кол и сърцето ми направо замря.
- Какво си му направил? - Извиках ядосано и още по-усърдно започнах да се боря с оковите. Фин се изсмя и постави безжизненото тяло на Кол върху един стол, после ме погледна и каза:
- Харесвам нрава ти скъпа. - Тръгна към мен. Спря се едва когато бе на сантиметри и пак се усмихна. - Искаш ли да ги сваля? - Присвих недоверчиво вежди и кимнах предпазливо. Той изрече някакви думи които не разбрах и оковите паднаха от ръцете и краката ми. Скочих на крака и инстинктивно преминах в нападение, но бях спряна още преди да съм го помислила.
- Успокой се красавице. Не можеш да ме нараниш и не можеш да избягаш. Пред теб има две възможности да се върнеш обратно на стола и да те окова или да се присъединиш към мен и брат ми за вечеря... - Отдръпна се и видях, че пред Кол се бе появила отрупана маса с всякакви храни. До преди малко я нямаше. В същия този момент Кол се събуди.
- Кол... - Исках да се втурна към него, но онзи мъж пак беше направил онова нещо и се сгърчих от болка.
- Липсват й всякакви обноски. - Заяви той и ме освободи от болката. Свлечена на земята, аз изгледах кръвожадно мъжа и се чудех колко точно време ще ми отнеме да му прекърша врата.

- Успокой се Кол! - Каза високо и ясно мъжът, след което го изправи на крака и върна на мястото му. По всичко личеше, че е ужасно силен, щом и Кол бе безсилен пред него.
- Няма нужда от заплахи, а и за да бъдем съвсем честни, не можеш да ми направиш нищо. По-силен съм и от двама ви и ако ви исках мъртви до сега щяхте да сте, но до колкото виждам и двамата дишате, затова предлагам всички да се успокоим и да вечеряме. Какво ще кажеш скъпа? - Погледна към мен и протегна ръка, подканяйки ме да се присъединя. Аз обаче не помръдвах от мястото си и това го подразни. - Не беше въпрос! - И место да накаже мен, приложи проклетата си магия върху Кол, който отново се сгърчи от болка. Добре това ми подейства достатъчно стимулиращо, за да отида до масата и да се настаня на един от празните столове.
- Така е много по-добре! - Възкликна възторжено психопата и самия той зае мястото си. С Кол се спогледахме.
- Добре съм... - Прошепнах, знаейки че той ще ме чуе, дори и ако само си го помисля.
Още се опитвах да асимилирам присъствието на Кол тук. Не бях сигурна дали той е дошъл да ме търси или онзи е намерил него, но беше тук и ако не се намирахме в толкова шибана ситуация, вероятно щях да съм повече от щастлива, че е дошъл за мен.
- Трогателно! - Мъжът започна да ръкопляска и двамата погледнахме към него. - Сега да пристъпим към по-важните неща. Първо нека отговоря на въпроса ти. - Обърна се към Кол. - Искаш да знаеш кой съм? Осъзнавам, че е трудно да ме познаеш в това тяло, но нека то не те обърква братко. Това все още съм си аз, Фин! - Наблюдавах реакцията на Кол, която исках да ми подскаже какво всъщност става и възможно ли е това наистина да е неговият брат.

- Все така забавен. Казвали ли са ти, че той беше шута в семейството? - Попита ме и пак започна да се хили. Мислех си, че Клаус е най-непоносим от цялото му семейство, но след като се запознах с така наречения Фин, вече знаех кой е най-противния и това не беше Клаус.
- Не, но аз бих присъдила този приз на теб. - Отвърнах му язвително.
- Ауч, това сигурно е последствие от съжителството ти с брат ми. Може би ще успея да те науча на възпитание, докато той се погрижи за останалото. - Пак погледна към Кол. - Ще ми бъдеш наистина благодарен, когато ти я върна... - Замисли се за малко. - Искаш да ти я върна... цяла нали? Защото мога да ти демонстрирам, какво ще се случи... - Повдигна ръка и започна да говори някакви неща. Усетих страшна болка в гърлото. Сякаш някой го прорязваше... Потече кръв и на шията ми се появи хоризонтален разрез. - ... ако не изпълняваш това което ти казвам... - Болката ставаше непоносима. Режеше ме сякаш с невидим нож и му трябваха само още няколко милиметра, за да ме убие и то наистина. Хибрид се убиваше като му отрежеш главата или му изтръгнеш сърцето и той май това искаше да направи.
- Е, братко готов ли да си слушаш, или да приключваме още сега?

Раната веднага започна да зараства, но да усещаш как кожата ти се свива и събира отново понякога беше дори по-болезнено отколкото да я раздират. Цялата бях в кръв. Собствената ми кръв.
- Имаш 48 часа, за да свалиш заклинанието. Ако след четиридесет и осем часа, купола е все още тук, тя ще умре. После ще се погрижа ти и всички останали да я последвате в отвъдното. Ако се опиташ да ме убиеш или да се правиш на герой, тя ще умре, дори по-скоро. - Сега нямаше нищо забавно в изражението му и всичко което се долавяше в гласът му бе заплаха.

- Спести си го Кол. Няма да ме разубедиш и въпросът сега не е дали аз съм достатъчно мотивирам да завърша мисията си, а дали обичаш достатъчно тази жена, за да я спасиш. - Нямаше начин да му позволя да го направи.
- Кол... - Намесих се, преди да е станало късно. Познавах Кол и знаех, че няма да остави да бъде заплашван и принуждаван, знаех също, че не взема емоционални, а практични решения, което значеше, че няма да рискува живота си и този на всички останали, за да спаси мен и нямах проблем с това, но не исках да се чувства виновен след това, затова просто щях да му дам благословията си да вземе правилното решение.
- Куполът трябва да остане... - Това беше единственото нещо което защитаваше него и хората ми от онази луда кучка. А и Лети, тя беше защитена тук, пък и Кол щеше да се погрижи за нея, ако нещо се случи с мен.
- Ако купола остане ти ще умреш. - Каза Фин сякаш, за да ми напомни.
- Знам! - Отвърнах непоколебимо и пак погледнах Кол. - Не ми пука... Аз вече съм мъртва... Но има други които все още имат шанс... - Надявах се да се досети за какво му говоря, че става дума за Лети. - И за тях трябва да се погрижиш...
- Млъкни! - Изкрещя мъжът и се изправи на крака. - Четиридесет и осем часа Кол и имаш думата ми, че щом купола падне, майка ни няма да нарани никой от нас. Всичко което иска е да събере семейството ни отново. Отиди при вещицата на Илайджа и я питай къде го е скрила. Куполът се захранва от нещо. Тя трябва да знае какво е то. Разбери какво е и къде го държи и после ми го донеси, това е всичко което трябва да направиш, аз ще се погрижа за останалото, а ти ще се прибереш вкъщи заедно с нея.

- Съществува Кол. Всяко едно такова заклинание се захранва от нещо... От някакъв предмет и това, че не знаеш за него, не означава, че не съществува. Може би не само майка ни, ни дава поводи да се съмняваме. На твое място не бих имал толкова голямо доверие на вещицата на Илайджа. Тя не е една от нас...
Докато те говореха аз наблюдавах Кол, който даже не смееше да погледне към мен и си мислех, че не съм от тези жени, които вечно се нуждаят от доказателства за любовта на мъжа. Само до преди няколко минути бях убедена, че той трябва да постъпи прагматично, а не емоционално и така щеше да направи. Знаех този негов поглед. Знаех, че ми печели време докато измисли нещо, но също знаех, че няма да постави живота ми пред този на семейството си. Спомних си и за любовта му към Катерина. Може би ако тя беше на моето място нещата щяха да стоят по различен начин, а и да не забравяме, че съвсем наскоро бе разбрал, че съм премълчавала нещо важно.
- Не бива да събуждаш подозрения... Имаш достатъчно време, за да не събудиш такива... Действай внимателно и се увери, че казва истината. Сега е вампир. Може лесно да разбереш всичко... - Фин продължаваше да дава напътствия на Кол, а аз се чудех дали това е последният път, в който го виждам.

Погледнах Фин. Той поклати отрицателно глава.
- Тя остава тук, докато не се върнеш с онова което искам. Що се отнася до отсъствието й, съм сигурен, че ще измислиш нещо. - Нямаше намерение да ме пусне и беше прав. Можех да проваля плановете му, а и ако бях с Кол, той нямаше да има никакво преимущество.
- По един или друг начин ще получа това което искам братко! - Просто междувременно можеше да убие мен. - Не е задължително да умира.
Погледнах Кол и поклатих глава. Не знам какво си мислеше, че може да направи и какво е решил да прави, но не исках да губи време и усилия в това да спасява мен. Имах нужда само от няколко минути с него, за да му кажа да се погрижи за хората ми и Лети.
- Имаш пет минути, за да се сбогувате, след това те съветвам да тръгваш, защото часовника тик-така.
След тези си думи Фин се отдалечи от нас, а Кол се втурна към мен и ме прегърна.
- Кол... - Не знам дали имахме време за това, но беше хубаво да се скрия още веднъж в прегръдката му. - Обещай ми, че ще се погрижиш за Лети... - Говорех страшно тихо. Фин нямаше свръх слух, но не исках да рискувам и да ме чуе.

Отвърнах на целувката му, просто защото той не ми даде друг избор. Знаеше какво ще кажа и по този начин се опитваше да ме накара да замълча, но аз щях да кажа каквото имам да кажа, ако ще и това да е последното което ще направя.
- Кол, чуй ме... - Улових лицето му и го принудих да ми обърне внимание. - Трябва да кажеш на Клаус и Илайджа какво става... - Той започна да клати глава. - Кол... Знам, че искаш да ме спасиш и знам, че ще го направиш и те обичам заради това, но... Тук всички сме защитени... Не става дума само за твоето, но и моето семейство и те моля да спасиш тях... - Колкото и тъпо да звучеше, да го моля да ме убие, спасявайки някой друг, това беше правилното решение. - Ще се измъкна от тук... А дори и да не се измъкна, по важното е да спреш Фин... Чуваш ли ме? Знам, че не харесваш това място и купола, но ако го няма... - Даже не исках да мисля какво може да се случи. А дори и да говореше така, знаех че няма да понесе да убият всичките му близки.
- Трябва да се върнеш в града и да потърсиш помощ... Има достатъчно вещици в този град, които могат да го спрат... Не му вярвам... Дори и да направиш това което иска от теб, той пак ще тръгне след нас и няма да е само той... - Имах предвид, че цялото му семейство щеше да тръгне след него заради предателството и тогава нямаше да има кой да защити нито него, нито Лети.
- Моля те, ако ме обича наистина ще постъпиш правилно...