Апартаментът на Елизабет

Размърдах се и усетих, че леглото ми е празно. Колко типично само. Явно Кол не беше удържал на думата си и сутрешният секс щеше да остане за някоя друга сутрин. Тъкмо щях да продължа да спя, когато чух гласът му. Помъчих се да отворя очи и да разбера какво точно става. Видях, че ризата му е на кошетката пред леглото ми, но от него нямаше и следа. Ослушах се отново. Напрегнах слухът си до краен предел и осъзнах, че гласовете идват отвън, още щом ги различих скочих от леглото и започнах да обличам каквото сваря. Всъщност роклята ми беше в краката ми и точно от нея имах нужда сега. Облякох я и хукнах към стълбите. Не можеше да се случва наистина.
Отворих входната врата на апартамента и в коридора го видях. Дейвид стоеше точно пред мен и когато погледът му срещна моя, видях огромното му презрение и разочарование, може би дори и малко болка.
- Дейвид... - В другият край седеше Кол и сякаш се забавляваше от всичко това.
- Мога да обясня... - Всъщност защо го казах? Той не ме обвиняваше в нищо.
- Така ли? - Попита ме със сдържан гняв. - Обясни ми тогава...
- Аз... - Изведнъж загубих възможността си да говоря и да мисля.
- Така си и мислех...
- Не! - Извиках. - Не е това което си мислиш... Кол дойде в бара, пийнахме по няколко и после се качихме тук... Той спа на дивана... Нищо не се е случило между нас... - Гледах ужасено в очите му и се надявах да повярва на това.
- Знаеш, че не бих... - Още по-отчаяно се опитах да се оправдая, а истината беше не само, че бих, но и го бях направила.
- Всъщност не знам. - Каза ми той и ме изгледа пренебрежително.
- Напротив! - Наклоних леко глава настрани. - Знаеш много добре какво означаваш за мен и какво съм заложила, наистина ли смяташ, че ще го рискувам? - Ставаше дума за живота ми и ако Дейвид не можеше да повярва във вярността ми, то поне можеше да повярва, в това, че не искам да умирам.

Трябваше да си призная, че изобщо не очаквах подобно нещо. Кол... Той... Гледах невярващо към него и не знаех какво да кажа.
- Дейв... - Отново се обърнах към него и го улових за ръката, точно преди да е фраснал Кол и дори малко съжалявах, че го спрях, защото и на мен самата ми идеше да му фрасна един, но с него щях да се оправям по-късно. Застанах между тях двамата преди да са се избили.
- Махни се от пътя ми Лиз... - Каза разярено Дейв и ме стисна здраво за ръцете опитвайки се да ме избута от пътя си.
- Не, Дейв чуй ме... - Опитах се отчаяно да предотвратя истинско бедствие, което несъмнено в крайна сметка щеше да завърши с моята смърт. Вече нямаше и капка съмнение, че така ще стане, защото ако Клаус научеше за всичко това си бях пътник.
- Той лъже и се опитва да...
- Какво?
- Опитва се да предизвика война... Иска да направиш някоя глупост сега, за да има брат му причина да убие теб и всички вещици в града... Дейв... Моля те... - Ами ако наистина беше заради това и аз бях пълна идиотка, за да си легна с него?
- Не му давай причини да...
- Не ме е страх от него. Никой не го е страх от тях и... - Той ме погледна и виждах колко ненавист се крие в очите му и се опасявах, че не беше насочена нито към Кол, нито към древните, беше изцяло за мен.
- И какво? Ще загърбиш всичко което изградихме, заради какво? Моля те... Знам, че обичаш този град и хората в него, влез вътре и нека поговорим, аз ще изпратя Кол и всичко ще бъде наред... Ще ти обясня всичко...
- Не искам да чувам нищо Елизабет. Не искам да чувам нищо от теб. Ти си същата като тях... - Той ме избута грубо и тръгна обратно към стълбите, без да казва или прави нищо повече, а аз дори не се опитах да го спра, защото нямаше какво да кажа и го познавах прекалено добре, за да знам, че сега не е моментът.
Бавно се обърна с лице към Кол и си поех дълбоко въздух.
- Може да си вървиш. Не желая да си тук...

- Прав си... С него никога не съм се чувствала както с теб... Никога не съм се чувствала предадена или в опасност или използвана... - Дейвид не заслужаваше това което му бях причинила. Не заслужаваше нищо от това.
- Това което направи беше отвратително и долно... Нямам представа каква е била целта ти с всичко това, но той е повече мъж от теб... Сигурно и затова никога няма да се моля на теб... - Беше толкова простичко, бях го помолила за едно единствено нещо и дори не се налагаше да лъже, просто трябваше да си мълчи, вместо това се постара да потвърди всички съмнения които Дейвид е имал.
- Просто си върви... - Нямах какво повече да му кажа. Можех само да го убия, обаче не можех, затова просто трябваше да си върви.

Божичко, аз наистина си бях загубила ума. Не можех да се разчуствам по този начин, само защото каза, че не може да ме дели. Всичко беше от чист егоизъм. Дори децата не желаеха останалите да си играят с техните играчки. Не биваше да се впечатлявам от думите му и все пак вече не исках да го убивам, а трябваше. Трябваше да го искам мъртъв, защото независимо от това което казва, той нямаше никакво право да предава доверието което му бях гласувала.
- До преди малко нямаше нищо против да бъдеш моята малка мръсна тайна... - На свой ред повиших една идея по-високо тона си.
- Защото само това може да бъдеш... - Искаше истината добре. Ето му я истината.
- Ще бъда мъртва толкова бързо, че дори няма да усетиш, кога е станало, ако си нещо друго освен тайна... - Дори не знам защо си правих труда да му обяснявам.
- Дейвид беше единственият начин да имам уши и очи в квартала на вещиците и благодарение на теб, тези очи и уши искат война... Смяташ ли, че ще бъда още дълго жива, когато брат ти разбере, защо вещиците са тръгнали срещу него? Ти по-добре от мен трябва да знаеш на какво е способен собственият ти брат... И освен да ти благодаря за хубавото чукане и да ти кажа да вървиш по дяволите, нямам представа какво друго очакваш да направя... Не беше грешка... Беше смъртоносна грешка...

Опитът ми да избягам от целувката му, се оказа неуспешен. Той беше прекалено силен, пък и съвсем скоро вече не се съпротивлявах. Мразех се заради зависимостта, която изпитвах към този мъж. Говореше, че съм подчинена на Клаус. Никога не съм била негова подчинена, сега обаче се чувствах точно така. Чувствах се като кукла на конци в ръцете му и го желаех така неистово силно, че това желание ме убиваше.
Кол грешеше и за Дейвид. Никога не съм била с него на сила и нещата между нас нямаха нищо общо с Клаус. Това беше просто като бонус за него, след завръщането му отново и ако това между мен и Кол беше нещо друго, освен секс, вероятно щеше да знае тези неща, но не беше...
- Спри... - Опит, последен отчаян опит да го накарам да спре да ме целува, защото аз не можех. Просто не можех да се боря срещу себе си и него.
- Чуваш ли ме... Спри... - Трябваше да намеря Дейвид и да оправя нещата, преди да е станало късно. Не можех да остана тук и да правя секс с него, когато целият ми живот и всичко за което се бях борила, сега беше на път да рухне.

Ужасявах се от себе си и от това, че въпреки всичко което се беше случило, което той беше направил, аз изпитвах удоволствие или поне тялото ми изпитваше такова. Седяхме в коридора пред апартамента ми и сякаш на никой не му пукаше къде се намираме. Нямаше значение какво сме направили, имаше значение единствено и само поривът на телата ни.
- Кол... - Притиснах се още повече към стената и краката ми инстинктивно се присвиха, както и всеки мускул в тялото ми. Извиках безпомощно и впих нокти в ръцете му. С настъпилият оргазъм всички чувства в мен съвсем ескалираха. Всичко в мен беше безкрайно смесено и объркано. Чувствах се едновременно прекрасно и безкрайно ужасно, защото наистина не исках да правим това сега и в същото време тялото ми просто реагираше на неговото. Толкова грешно беше всичко, което се случваше и в мен се разразяваше истинска война...

Обикновено сексът с него беше разтърсващ и някак зареден с умопомрачително привличане, някаква химична или физична реакция между две тела, които неимоверно силно се нуждаеха едно от друго. Този път обаче се случваше нещо друго. Страстта бе умножена, помитаща дори и по скоро можех да допусна, че емоциите вземаха връх. Никога до сега, не се беше случвало, а емоциите ни бушуваха с пълна сила. Усещах, че той е разстроен не по-малко от мен и това не беше акт, целящ удоволствие, това беше наказателен такъв от страна и на двама ни, заради онова което бе сторил другия. Той искаше, не отчаяно се опитваше да докаже по скоро на себе си, че аз съм само негова и то наказвайки или по скоро давайки ми да разбера, че нямам друг избор, а аз отчаяно се опитвах да се преборя с чувството, че съм негова. Всяка фибра от тялото ми му принадлежеше и мразех това, не го исках. Исках да бъда отново себе си, но бе прекалено късно, защото принадлежах единствено и само на него...

Някак си най- накрая успях да се измъкна от ръцете му и седнах на леглото, с гръб към него и спуснати на земята крака. Придърпах роклята си максимално много, колкото успях и осъзнах, че вече не става за нищо и щеше да намери място в някоя кофа за боклук. По подобен начин се чувствах и самата аз, употребена и ненужна.
- Защо го правиш? - Можеше да има всяка друга жена, която пожелае и въпреки това, беше избрал да съсипва точно моят живот. Беше повече от ясно, че... Всъщност никак не ми беше ясно.
- Ако толкова не ти харесваше да съм с някой друг, можеше да кажеш нещо... - Обърнах се за миг назад към него и го погледнах.
- И двамата знаем, че това тук няма да продължи дълго... - Беше просто секс и скоро аз щях да осъзная, че ми е добре с Дейвид, а той щеше да си намери нова секс робиня, така че защо по дяволите му беше да прави всичко това.
- Когато се наситим един на друг, всичко ще приключи и такава беше сделката... Имам живот, който наистина харесвам и... ти просто нямаш право да се месиш в него...

Завъртях очи и въздъхнах тежко:
- Вече ти казах, че никога не съм била подчинена на Клаус и връзката ми с Дейвид, няма нищо общо с него. Никога не съм го принуждавала да ми казва нещо, просто защото и двамата искахме едно и също нещо... - Погледнах назад, право в очите му.
- Знам какво си мислиш, че съм като всички останали хибриди, но не е така. Не следвам сляпо всяко едно желание на брат ти. - Историята беше прекалено дълга и сложна за обяснение, а и му нямах никакво доверие, за да му я споделям.
- Докато него го нямаше, аз управлявах този град и всичко си беше наред... Сега съм заела място на първият ред, за да гледам как пред очите ми всичко, за което съм се борила рухва, просто ей така... - Не свалях погледа си от него.
- Никога не съм казвала, че съм влюбена в Дейвид, но и никога не съм била принуждавана да бъда с него. Трудно е за обяснение, защото... Просто защото не си способен да го разбереш... Той ми помагаше да запазя жив този град, да опазя себе си и всичко което имам... Не можеш да разбереш, просто защото не ти се е налагало да се бориш за нищо... Е, аз не искам да губя всичко, само защото не си способен да се забавляваш следвайки едно простичко правило и ако наистина смяташ, че Клаус решава с кого да спя, трябваше да се досетиш, че ти ще си последният човек в този списък... Това което направи беше ужасно глупаво и егоистично и ми се струва, че ще създаде проблеми не само на мен...

Притворих очи и си поех дълбоко въздух в опит да се успокоя.
- Вече не ме делиш. - Казах сухо и безразлично.
- Мисията изпълнена. - Добавих и го избутах от себе си, защото наистина не бях в настроение и най-вече в състояние за още секс.
- Сега може ли да си вървиш? - Исках да остана поне за малко сама.
- Наистина не съм с състояние за още един рунд... - Това, че нямам желание за такъв, му го спестих, защото водещото в случая беше, че нямах сили.

Прибрах се вкъщи и си взех душ, после излязох на покрива, заедно с бутилка отлежало вино. Слушах звука на града и се чудех какво следва от тук нататък. Беше един от онези дни, в които се чудиш има ли нещо друго пред теб. Не, че се самосъжалявах, просто бях огорчена и тъжна. От както Кол се бе появил в живота ми, сякаш всичко се преобърна с главата надолу. Искаше ми се да го избия от ума си, за да мога да продължа напред...

Усетих присъствието му, още докато беше на улицата, но не направих нищо, за да го прогоня. Нямах желание да го правя, а и желанието ми да бъда сама, се беше изпарило още на втората чаша. Сега дори нямаше значение дали тук е Дейвид или Кол, имах нужда от някой, който и да е.
Завъртях се бавно с лице към него и казах:
- Не... - Лъжа, която щеше да ме направи по-малко жалка в очите му. Нямах право да ревнувам от която и да е друга жена, особено когато изисквах от него да не го прави, ако съм с друг мъж.
- Пък и си тук нали? - Повдигнах леко едната си вежда.
- Нямам причина за ревност...