Крайпътна бензиностанция

Изведнъж ме побиха тръпки от това което каза и начина по който го каза и езика на който го каза. От къде знаеше? За секунда, само за секунда се подадох, но после осъзнах колко глупаво и нелепо е да си мисля, че вижда родителите ми, затова се отърсих бързо от тази мисъл и казах:
- Не помниш ли какво те предупредих да не правиш? - За каква изобщо се имаше, че да използва нещо такова, за да ме уязви. Защото бях съвсем сигурна, че това е целта на всичко това. Очевидно си беше върнала силите и искаше да изкара слабостите ми на яве, но ужасно много грешеше ако си мислеше, че ще постигне целта си.
Отскубнах се от ръката на Клаус, която едва сега забелязах, че е на раменете ми и побързах да изляза от тази гробница, пък и онези двамата полу идиоти, които бяха с увиснали ченета щяха да са й достатъчна публика. Мен обаче не можеше да ме впечатли с евтините си номера.

Понякога и крехката надежда която таях, че нещо би могло да се промени в съзнанието на брат ми и в това на Катерина, се губеше. Те не можеха да приемат истината, дори и когато тя стоеше точно пред тях. Виждах какво се опитва да направи Ан и й бях благодарен за това, но тя просто не знаеше, че тези двамата не умеят да получават дарове, можеха единствено да си ги присвоят, да изнудват или нараняват, в повечето случаи просто да издават заповеди, но не и да повярват, че някой може да направи нещо безкористно за тях.
- Обичам те! - За пореден път Ан ми бе показала, колко силна и добра е в действителност. Въпреки онзи спор с Катрин, тя й бе подарила нещо толкова безценно и въпреки, че Катерина не го приела, това нямаше значение.
- Това беше много благородно от твоя страна. - Ако не друг поне аз можех да и покажа благодарността си.
- Без значение дали е оценено или не, ти направи нещо добро. - Знаех, че и за нея това е по-важно от благодарността. Беше го показала много пъти до сега.

Трябваше да умра в онзи ден. Просто трябваше и понеже измамихме съдбата, тя никога отново не застана на наша страна. Усещах как се изправям срещу нея всеки божи ден и някак си до този момент имаше смисъл да се боря. Сега обаче не знаех за какво се боря. Свободата за която така силно жадувах беше безсмислена. Това да чуя, че все още има някой който би могъл да ме обича, също не помагаше и не притъпяваше болката. Дори неговата любов не беше достатъчна, защото не водеше до никъде.
- Не искам да живея повече... - Казах през сълзи. А може би свободата беше всъщност точно това. Смъртта!
- Толкова съм уморена Ник... Аз... Просто съм толкова уморена от всичко това...

Изражението на лицето ми сигурно беше епично. Даже не знаех дали аз мога да повярвам на това което бях видял, но знаех, че виденията на Ан не грешат. Това обаче беше невъзможно. Наистина невъзможно. Катерина беше вампир. Брат ми също.
- Сигурна ли си, че това е тя? - Едва успях да изрека думите. Сякаш си бях глътнал граматиката.
- Че това изобщо е възможно? - Нямах думи, обаче видяното беше толкова реално.
- Никога не съм чувал майка ни да я нарича така. - Опитвах се да намеря обяснение. Може би това е било възможно да се случи в миналото, че това е щяло да се случи в миналото и просто видението да е някаква ретроспекция от възможното минало.
- Какво означава това, че е избраница? - Господи Ан, какви неща се въртят в главата ти?
- Как? Как може да е възможно това? - Питах и нея и себе си, търсейки логично обяснение на това което ми беше показала току що.

Беше толкова унизително да ме вижда така. Аз бях Катерина Петрова, не плачех и не страдах от липсата на някой и определено когато ме нападаха аз отвръщах, не се криех плачейки в ъгъла. Ето ти цел Катрин, там някъде навън все още се разхождаше човека, който уби родителите ти, изнасили те и се опита да те убие не веднъж. Все още дишаше, а моята цел трябваше да бъде да променя това. А онази малка вещица щеше да си плати също. Всички щяха да си платят.
- Липсват ми толкова много Ник... - Господи дори не можеше да си представи колко много, а тя си беше позволила да поругае паметта им.
- Ще я убия заради това което направи... - Първо щях да убия Илайджа, за да не съм му вече подчинена и после щях да изтръгна нейното сърце.
- Кълна се ще я убия... - Отдръпнах се леко и започнах да бърша сълзите си, защото те изобщо не ми отиваха. Нямаше да й позволя да ме победи и да ме разстройва.

Вдигнах ръка във въздуха, като знак да замълчи, защото ми трябваше време да осмисля чутото, а и защото не само аз можех да го чуя. Катрин и Клаус бяха отвън, чувах ги, макар да не обръщах внимание на това което си казват един на друг. Истината обаче беше, че не ми харесваше разговора им. Явно въпреки всичко и въпреки уговорката ни, те все още не ни вярваха и най-вероятно нямаше да го направят никога, но това което току що каза Ан беше истински шок и толкова трудно за асимилиране, че даже не знаех какво да мисля по въпроса.
През вековете бях свикнал да чувам какви ли не пророчества, митове и игри на съдбата, но това тук беше нещо, което не се бе споменавало никога. Дори и от майка ми или от който и да е в семейството ни.
- Не знам, аз... - Погледнах я в очите и виждах, че тя наистина вярва в думите си. Нямаше и капка съмнение в погледа й.
- Не казвай нищо повече... - Първо трябваше да осмисля какво ще се случи ако го направи. - За сега... Нека първо помисля... - Трябваше да останем насаме и да обсъдим всичко това, но не точно сега.
- Защо не потърсим нещо оцеляло от гримоарите на семейството ти. - Едва ли държаха толкова ценни неща незащитени и изложени. Може би бяха скрити някъде и може би бяха оцелели.

Загледах се в него за един дълъг миг, усмихвайки се тъжно. Не знам дали съжалявах него или себе си. Дори вече не виждах разлика между нас. И двамата бяхме готови да направим каквото е необходимо, за да получим онова което искаме. Нямаше значение кого ще прегазим по пътя. Аз не бях изключение. В даден момент щях, дори бях на мястото, в което се намираха онези двамата. Ник не вярваше на никой. Съмнявах се, че има доверие и в самия себе си.
- Това ли искаш? - Попитах, а очите ми отново започнаха да се пълнят със сълзи.
- Искаш да играем? - Не очаквах отговор, въпросът беше реторичен.
- И какво ще стане когато вече не искам да играя по тези правила Ник? - Постоянно говореше за това, че някой го е предал, че аз съм го предала, а не виждаше, че той беше единственият, който предаваше мен.
- Какво ще направиш тогава? - Една сълза се стече по лицето ми. - Ще се върнеш към отмъщението си? - Да, защото винаги можеше да намери за какво да сметне, че заслужавам наказание.

Не знаех дали е добре да ги вземем с нас или да останат тук. От една страна може би трябваше да го направим, защото имаше вероятност да открием много неща в тях, но пък тук сякаш бяха в по-голяма безопасност поне за сега.
Отидох при Ан и взех една от дебелите книги. Изглеждаше остаряла, но сякаш непокътната.
- Никога не съм виждал толкова много гримоари на едно място. - Беше сякаш влизахме в малка библиотека. Повечето вещици имаха по един такъв, който се предаваше в семейството, а това тук беше като все едно цялата магия в този свят, се бе събрала между тези страници.
- Какво трябва да търся? - Попитах в крайна сметка, защото тя за разлика от мен не си губеше времето в разглеждане на забележителности, а вече прелистваше страниците. Сметнах, че ще бъда много по-полезен ако в действителност знам какво търся, защото имаше хиляди заклинания тук, истории и пророчества, нямах представа кое би било полезно.
- Господи трябва да се погрижим тези книги да се запазят. - Може би когато всичко свършеше щях да помогна на Ан да ги скрие на по-сигурно място, където щеше да може и да ги изучи. Може би дори в някой от тези книги пишеше и как може да се направи заклинание което да ги защити. Беше ужасно вълнуващо, сякаш току що бях получил ключ за разгадаването на всички загадки в този свят.

Замълчах за миг, защото не исках да кажа нещо, за което после щях да съжалявам. И без това се бях унижила достатъчно като му позволих да надникне в душата ми и да се запознае с болката ми, а единственото което успя да извлече от всичко това и да го запрати в лицето ми бе факта, че съм си позволила да бъда слаба. Чудех се защо ли нямаше нищо против тази слабост, докато се въргалях с него в леглото му? А, да, просто защото тази слабост тук не беше по вкуса му.
- Какво всъщност обичаш в мен Ник? - Попитах накрая и зачаках отговора му със затаен дъх. Имаше ли изобщо нещо което обича? Някой който обича?

Продължихме да търсим из гримоарите, като аз се впечатлявах и от най-дребните неща, докато Ан отново спазваше дисциплина и търсеше онова, което ни беше необходимо в момента. Приключих с първия гримоар и започнах да търся следващия. Тези гримоари всъщност бяха по-различни от всички които бях виждал до сега. Не знам дали бяха книги със заклинания или по скоро такива с разкази. Изумителни разкази, които наистина исках да прочета, просто сега нямахме време за това.
Втория гримоар, който разгърнах се предполагаше, че е точно от времето, в което живеехме ние. Времето, в което се бе родила Катерина. Беше малко странно, обикновено имаше истории за нас, за брат ми, но не бях предполагал, че появата на Катерина е била толкова съдбоносна.
- Познавам я през целия си живот... - Промърморих замислено, докато разлиствах внимателно страниците. - Тя и брат ми бяха неразделни. Спомням си, че не позволяваше никой да я доближава, а двете с Ребека не се харесваха още от тогава. Винаги се караха за разни неща, а Ник я бранеше, сякаш беше създаден с точно това предназначение... Да я брани от всичко и всички... Имаше някаква връзка между тях. Всички я виждаха и усещаха... - Съвсем се бях изгубил в спомените си от тогава.
- Когато се превърнахме в това което се превърнахме, всичко се промени... Всички се променихме, освен тази връзка между тях. Катерина ожесточено бранеше и защитаваше Ник. Оправдаваше, намираше извинение за всичко което правеше... - Въздъхнах тежко.
- Всички го предадоха... Дори и аз, но не и тя... После един ден... - Изведнъж спрях и погледнах към нея, защото май бях намерил нещо.
- Виж... - Казах аз и започнах да чета. - Мисля, че трябва да е това...
Зачетох надолу.
- Всички са били избити... Амазонките, смятало се е, че са носели хаос в природата... Избили са дори и хората, но се казва, че старейшините на тези племена са вярвали, че една ще оцелее... Ще остане скрита и ще роди дете... Дете което ще е човек, но ще носи тази кръв във вените си... - Четях и четях, дори без да си поемам дъх. Тук беше описано всичко което се беше случило. Целият ми живот, като човек. Епична любов! Предателство! Съдба! Почти на всеки ред откривах някоя от тези думи. Пророчеството обаче мълчеше за това какво ще се случи след събитията които вече ми бяха известни, но все пак беше изумителен факта, че нещата които се описваха бяха толкова точни. Сякаш всичко е било предопределено още преди да се родим, което някак беше тъжно. Правото да избираш собствената си съдба и да живееш собственият си живот, всъщност не съществуваха.
- Тук пише, че въпреки всичко което се е случило, някой ден Избранницата, ще изпълни съдбата си... Ще зачене, но не пише нищо за това дали ще роди това дете... Пише само, че ако това дете се появи на бял свят, то ще бъде по-силно от всеки един вид който познаваме, защото ще е съвкупност от всички... Човек, вещер, върколак и вампир... Нова раса, напълно непозната за нас и представите ни... - Погледнах към Ан.
- Вярваш ли, че това е истина?

Вдишах дълбоко и пристъпих няколко крачки назад, когато гърбът ми се опря в някаква колона се плъзнах надолу по нея и просто се заслушах в тишината. Не знам какво точно очаквах да чуя. Май не очаквах абсолютно нищо или просто всичко, но не получих нито едното нито другото. Беше нещо средно, но еднакво трудно за него да го изрече на глас, колкото трудно би било да произнесе истината. Може би вярвах, че там някъде в него все още се крие частица човечност и тя му позволява да чувства разни неща, но в по-голямата си част това беше изброяване на факти. В признанието му нямаше душа, просто думи, които бяха като вятъра... Докосваха те и после просто изчезваха в пространството.
"Какво очакваше Катерина?" - запита ме подсъзнанието ми. "Нали заради това се влюби в него? Това обичаш в него! Винаги си знаела, той не е мъжът, който ще ти сваля звезди или ще рови дълбоко в душата си, за да види какво се крие там. Това е той! Такъв го обичаш!" И подсъзнанието ми както винаги беше съвсем право. Не очаквах сърцераздирателна реч или обяснение в любов, просто това беше максимума който можеше да ми даде с думи.
- Можеше просто да кажеш, че любовта е нещо необяснимо... - Подметнах след кратко мълчание и двамата се засмяхме тихичко.
- Никак не те бива в това, казвали ли са ти го? - Той приклекна до мен, също подпрял се на колоната и се спогледахме за миг.

Излязохме от тайникът в подземието и поехме по същия път, по който бяхме дошли. Все така хванати за ръка, но с пъти повече въпроси въртящи се в главите ни. Е, за Ан може би не беше чак толкова шокиращо, но за мен си беше и още не го вярвах. Докато не излязохме пред двореца, където стояха Катерина и Клаус. Дори не обърнах внимание на въпроса му, просто се концентрирах върху Катерина и напрегнах слуха си. В първия момент не чух абсолютно нищо смущаващо... После изведнъж обаче долових някакъв съвсем тих сърдечен ритъм, който не беше на нито един от останалите трима... Лицето ми стана бяло като платно и ахнах с почуда. Ан беше права, в Катерина растеше живот. Или беше това или беше с две сърца.
- Не мога да повярвам... - Пристъпих още няколко крачки напред, а Клаус изведнъж препречи пътя ми.
- Няма да повярваш... - Вдигнах погледа си към него. - Ще прозвучи наистина налудничаво, но мисля, че Ан намери отговорите, които търсеше...