Крайпътна бензиностанция

Притиснах я към себе си и я погалих нежно по косата. Продължаваше да се вторачва в несъществуващите проблеми и да отбягва истинските:
- Не сменяй темата Ан. - Казах умолително и обвих лицето и с ръце, като я принудих да ме погледне.
- Моето семейство отне твоето и сега се опитва да отнеме и твоят живот. Изгуби всичко и се страхуваш, че аз също ще се обърна срещу теб. Затова искаш всичко това... Защото си уплашена и се страхувах, че не ти е останало нищо, затова и не искаш да мислиш за това, а се концентрираш върху други неща... Не виждаш бъдещето си, защото не мислиш, че имаш такова... Или просто не успяваш да си го представиш по-различно, защото през целият си живот си си мислила, че животът ти е предначертан и сега просто се чувстваш изгубена... - Исках да я накарам да изкара всичката болка от себе си.
- И е напълно нормално да се чувстваш така... Аз бих се чувствал така... Всеки на твое място би... - Трябваше да спре да отрича случилото се и просто да види и останалите възможности.
- Животът ти обаче не свършва тук и не свършва сега...

- Мисля, че си запознат с всички други странични ефекти. - Казах многозначително и проследих как по лицето му се сменят няколко изражения. Вероятно първо се беше сетил за нуждата ми от неговата кръв, после най-вероятно се беше сетил в какви моменти се снабдявах с нея, освен при последния, а накрая беше осъзнал, че смятам сексуалният си апетит като страничен ефект от бременността и усмивката му се беше изпарила, заместена от едно глупаво изражение, което силно ме развесели.
- Да, но добрата новина е, че от този страничен ефект, може да се възползваш и ти. - Намигнах му шеговито и пак се засмях.
- И като заговорихме за това... - Погледнах към него. - Мисля, че е впечатляващо колко време се бавят онези двамата... Може би трябва да поискаш съвет от брат си, как да направиш една жена щастлива... - Подкачих го в духа на доброто ми настроение и напълних устата си с храна, преди да ме е накарал да уточня какво точно имам предвид.

Погледнах го меко казано изненадано:
- Оооо - Възкликнах и оставих приборите си, защото изведнъж апетита ми беше изчезнал. Отново ме уведомяваше за плановете си, без в действителност да се допитва до мен.
- Не знаех, че откриването на Ребека влиза в плановете ни. - Нито пък това да си връщането на някакъв митичен град, докато безсмъртен вампир и откачена вещица бяха по петите ни. И изобщо какво имаше предвид с това, че трябва да си връща града?

Не желаех да я притискам да говори за нещо което не желае, но според мен само така щеше да се справи с болката си. Отмъщението нямаше да й донесе покой. Бях обещал обаче да не я поучавам и наистина не исках да нарушавам това обещание, не и точно сега. Нито беше мястото нито моментът за такъв разговор.
- Добре, но ако имаш нужда да говориш с някой, аз съм насреща. - Исках да й покажа, че съм до нея и може да разчита на мен. Целунах я нежно и погалих лицето й.
- Да потърсим брат ми и Катерина, мисля, че им дадохме достатъчно време насаме. - С тях двамата всичко се променяше за секунди и не ми се рискуваше с това да остават дълго сами, един Бог знаеше какво могат да измислят.

Завъртях очи и едва се сдържах да не го замеря с нещо.
- Какво не ти е наред?! - Попитах невярващо. За човек живял толкова много години и претендиращ, че е винаги една крачка пред другите, направо беше чудно как е оцелял. Нямаше никакъв план или ако имаше, то го сменяше през пет минути, а това ужасно много ме изнервяше.
- Няма да събирам семейството ти! Отивам в Ню Йорк! - Заявих категорично и точно тогава в закусвалнята нахлуха Илайджа и вещицата, която най-безочливо се намеси без изобщо някой да я е питал.
- Вече е решено! - Отговорих й аз и я погледнах злобно. - Отиваме в Ню Йорк, преди Естер да се е добрала до коловете. - Погледнах решително Ник и само да беше посмял да ми възрази.
- И да сме наясно, това тук не е демокрация. - Гледах към Ан, на която явно правилата не й бяха известни. - С други думи, дори и да беше дошла навреме, нямаше да имаш право на глас в решението къде отиваме. И преди пак да започнеш да ни напомняш за Естер, по-добре се научи как да казваш "НЕ", защото забавянето, за което говориш не е по наша вина!

Присвих очи на свой ред и се изсмях:
- Мислиш, че можеш да ми заповядваш така ли? - И на всичко отгоре го правеше пред тях... Пред нея и то само, за да ме унижи.
- За твое сведение не съм страхливка като теб и това да събереш семейството си не е мой проблем, достатъчно време изгубих със семейните ти драми и ако си решил да търсиш Ребека, давай, аз обаче отивам в Ню Йорк! - Само преди малко беше казал аз и той срещу целия свят, а сега ме унижаваше пред тази никаквица. Каква глупачка само бях. Пак се бях вързала на глупавите му обещания.
- Не приемам заповеди от теб или който и да е друг! - Хвърлих бялата салфетка на масата и се изправих на крака. Нямаше да седя и минута повече тук.

Щеше да бъде лицемерно от моя страна ако обвиня брат си за стореното, защото и аз самият прибягвах до внушение, когато се налагаше, а в случая се налагаше. Катерина беше инатлива и упорита, понякога дори повече от необходимото и на пък можеше да направи чудеса от храброст, но този път беше прекалено рисковано и брат ми беше прав. Не ставаше дума само за нейният живот, а и за този на бебето, следователно, ако той не я беше подчинил, щях да го направя самия аз.
Погледнах към Ан и я хванах за ръката, помагайки и да излезе от сепарето.
- Да вървим. - Обадих се и тръгнах заедно с Ан към колата, без да казвам и думичка повече. Ситуацията и без това беше напрегната и вероятно доста дълго щеше да продължи да е такава, познавайки Катерина прекалено добре, за да знам, че това няма да го прости толкова лесно. Аз обаче бях повече от доволен, защото без дори да бях споменавал за Ребека, Никлаус искаше да я върне и знаех, че някъде дълбок в себе си не е просто, за да защити Катерина, себе си или бебето, а защото бе загрижен за сестра ни и искаше тя да е около него, искаше да събере семейството си, защото осъзнаваше колко голяма сила бе то.
Отворих врата на Ан и изчаках да влезе в колата, а после затворих врата и заобиколи от другата страна, за да се настаня до нея.

Никога нямаше да му го простя. Нямаше да му простя начина, по който си позволяваше да ме третира и то пред някой друг. Мразех го толкова силно, че даже не исках да го поглеждам. Повдигаше ми се от него. Повдигаше ми се от всички тях.
Влязох в колата без да обелвам и думичка, но не защото исках, а защото така ми беше заповядано. Искаше ми се Естер да ни намери и да го убие, а аз да гледам как се гърчи от болка. Исках да видя какво ще изпита тогава, когато някой друг имаше власт над него и той нямаше силите да се противопоставя.
И тогава и сега, беше спасил живота ми, само защото си мислеше, че го притежава. Никога не е било заради любовта. Беше заради неописуемото му желание да ме контролира и подчинява на собствените си желания. Правеше го с мен, защото не можеше да заповядва на баща си или майка си или братята и сестрите си. И аз бях до тук... Никога повече нямаше да си позволя да чувствам нещо друго освен омраза към него, защото той само нея заслужаваше...
След малко Никлаус дойде и влезе в колата, подавайки ми някаква торба, която изхвърлих през прозореца още щом потеглихме. Не исках абсолютно нищо, което идваше от него. Не исках да чувам гласът му и дори не исках да чувам как си поема дъх.

Въпросът на Никлаус остана да виси във въздуха. Катерина не му отговори, даже не помръдна. Беше сърдита, всички виждахме това.
- Аз съм. - Обадих се и погледнах към Ан, защото аз нямах нужда от храна, но тя вероятно вече имаше и щеше да е по-добре ако просто кажа, че аз имам нужда от храна, защото тя нямаше да поиска сама.
Загледах се в лицето й. След всичко което беше преживяла, сега й се налагаше да търпи тези двамата и най-вече Катерина, която не спираше да се заяжда с нея. Даже малко бях щастлив от факта, че Никлаус я беше поставил на мястото й, защото мразех когато се заяжда с Ан. Заслужаваше си всичко което й се случваше, защото беше злобна без да има основателна причина за това.
- Спри някъде, за да хапнем всички. - Допълних накрая и както държах ръката на Ан, така я надигнах и целунах нежно.

Катерина не желаеше дори да слиза от колата, но за да не влошавам още повече нещата между тях, аз я принудих този път, да влезе. Накрая когато всички влязохме и започнахме да си поръчваме, тя отново мълчеше, което ставаше смехотворно. Можеше поне да каже, че не е гладна или нещо такова. Е, ако искаше да гладува, това си беше неин проблем. Моите грижи за момента се концентрираха единствено и само върху Ан.
- Какво си избра? - Попитах я аз, но обстановката беше толкова тегава, че даже се чувствах неловко да водя разговор пред тях. Представям си какво изпитваше Ан в момента.
- Тези бургери изглеждат вкусни... - Посочих нещо в менюто и леко и се усмихнах.
- И ти ли си обявила мълчалива стачка? - И Ан не беше обелила и думичка от както Катерина я бе нападнала.

На лицето ми се появи една детинска усмивка и махнах на сервитьорката, която веднага дотича и аз чинно изрецитирах, това което Ан бе пожелала, поръчах същото и за себе си и след като отсреща никой не пожела нищо, сервитьорката отиде да изпълни поръчката ни.
След малко се върна и сервира всичко пред нас, после хвърли плах поглед към Катерина и Никлаус, но когато те отново запазиха мълчание, тя се оттегли.
- Това сигурно ще е добра комбинация. - Никога не бях ял бургер, камоли в допълнение с уиски, но трябваше да се пробват и нови неща.
- Може да си вземем цяла бутилка, защото когато сестра ни се присъедини към веселата ни компания ще стане още по-забавно. - О, да и Ребека беше голям залък за преглъщане, но тъй като мразеше Катерина, предполагам щеше да хареса Ан или пък щеше да дразни и двете.
- Тя е доста... - Даже не знаех как по-меко да го кажа, за да не изплаша съвсем Ан. - Доста интересна личност...

Всички малко се стреснахме, но аз поне предполагах какво се случваше. Ан беше получила видение и се изкушавах да попитам какво точно е видяла, но се въздържах. Можеше да е всичко. Можеше да е нещо, което да не трябва да споделя пред тях.
Сервитьорката веднага дотича да почисти счупената чаша и след като го направи изпълни поръчката на Ан и й донесе нова чаша.
- Искам да се върна в колата. - Изведнъж се обади Катерина и заби погледа си право е мен. Погледнах за миг към Никлаус, после пак към нея и кимнах в знак на съгласие. Осъзнах, че колкото повече я принуждаваме, толкова по-упорита ще бъде. Едва дочакала разрешението ми и вече беше подскочила от мястото си. Ник понечи да тръгне след нея, но го улових за ръката и преди да го пусна казах:
- Може би има нужда от малко пространство. - Беше просто съвет, не се опитвах да му казвам какво да прави.

Никлаус също излезе, което ми даде възможност да върна вниманието си върху Ан.
- Видя нещо. - Казах аз и я погледнах разтревожено.
- Какво беше? - Мисля, че можехме да говорим спокойно сега, защото едва ли някой от другите двама се вълнуваше от нас точно сега.
- Какво видя? - Изражението й беше толкова уплашено, в онзи момент, че чак не знаех какво да си мисля.