Крайпътна бензиностанция

- Това видение ми харесва. - Признах си аз и също си хапнах едно от нейните картофчета.
Не исках да се радвам предварително, но ако нещата се развие наистина както във видението й, то нещата щяха да са много по-лесни. Една стъпка по-близо към това семейството ни да се събере. Надеждата ми ставаше все по-силна.
- Не е нужно да бързаш. - И без това толкова неща се бяха случили, че не можех да й отнема правото да се нахрани нормално.
- Наистина не се тревожи и съжалявам, че си свидетел на цялата тази драма и на нападките на Катерина... - Нищо чудно, че не искаше да има нищо общо със семейството ми. Понякога и аз самият не исках да имам нищо общо с тях.
- Мислех, че всичко ще е наред след като разбраха за бебето... - Обаче изобщо не се бяха променили. - Надявам се, че това няма да продължи още дълго... - После се сетих нещо.
- Ако желаеш може да наемем друга кола и да пътуваме заедно, ако това ще те накара да си по-спокойна.

- Това е много дълга история, която може би ще ти разкажа по пътя.
Даже не знаех от къде да започна и как точно да й обясня маниите и праноята на брат си. Това щеше да е дълъг и изтощителен разговор, ако го започнехме.
- Но накратко, Никлаус се почувства предаден от брат ни Кол и го затвори в ковчег. В него е повече от век и се надявам, че скоро ще го видя отново. - Казах, за да задоволя поне малко любопитството й и я целунах отново.
- Връщам се след минутка. - Преди да стана я целунах още веднъж и отидох при сервитьорката, на която платих сметката, а след това излязох от закусвалнята и отидох да наема кола. Нямаше голям избор, но всичко беше по-добре от това да пътуваме с Никлаус и Катерина.
След няколко минути се върнах в закусвалнята при Ан и размахах ключовете пред нея.
- Не е роус роис, но мисля, че ще свърши работа. - Беше някакво ауди, сравнително ново, но не съвсем. Имаше обаче доста екстри и щеше да направи пътуването ни поносимо.

Не виждах абсолютно никакъв смисъл да отговарям, защото нямаше никакво значение какво искам или какво мисля. Важно беше той какво иска и ако някой друг не беше на същото мнение, просто трябваше да го подчини... Не, подчинението в случая не му беше достатъчно, защото съвсем съзнателно ме беше унижил пред тях и всичко това скрито зад загрижеността му. Толкова ли трудно беше да разбере, че нямам нужда от неговата "загриженост". Исках единствено свободата си и всичко което бях получила е унижение след унижение, удар след удар. Щях да сложа край на всичко това, веднъж завинаги, защото това беше моят живот, а не неговият и ако нямаше да го живея според собствената си воля, то тогава изобщо не исках да го живея, което означаваше, че или той трябва да умре или аз. Нямаше как да съществуваме заедно. Просто беше невъзможно. И не ми пукаше за нищо друго... Просто исках свободата си и щях да я получа по един или друг начин. Сама, благодарение единствено и само на себе си, както винаги, защото истината беше такава. Можех да разчитам само на себе си.
- Нямаш право да вземаш решения за собственият ми живот изобщо. И не ми пука колко си загрижен или не си... Просто нямаш право да ми заповядваш... Вече ти го казах, няма да бъда твоя подчинена... И или ще ме оставиш да взимам собствените си решения или ще сложа край на всичко това по един или друг начин...

- Знаеш ли... - Завъртях се на седалката, така че да гледам към него.
- Всъщност с това което направи, ми направи огромна услуга, защото осъзнах, че си прав. Това бебе е слабост и аз не го искам вече! Целият ми живот... Всички тези години, бяха подчинени на теб... Всичко се въртеше около това какво искаш ти и от какво имаш нужда ти... - Беше обсебил всичко. Целият ми живот и колкото и силна да бях, повече не можех да се боря. Нямах сили да продължавам тази битка.
- И това бебе е нищо друго освен още една зависимост към теб... Не мога да живея повече така... Никой не може... Защото се уморих да се боря с теб... Уморих се от желанията и любовта ти... Уморих се до смърт от отмъщението ти... И се надявам да си щастлив... Да си наистина щастлив от крайният резултат, защото ти спечели... Накара ме да пожелая смъртта на собственото си дете, за да се освободя от теб... Накара ме да те мразя толкова силно, че омразата ми към теб да е по-силна дори от любовта към това създание... Накара ме да мразя себе си... Накара ме да не мога да живея повече със себе си... Затова не ми пука за загрижеността ти или за бебето ти или за каквото и да е друго... Исках просто свобода, но днес осъзнах, че никога няма да я получа... Така, че надявам се чувството да е приятно... Ти печелиш!

- Пусни ме! - Изпищях и започнах да го удрям. Прекаляваше вече с тази загриженост и не бях от марципан, можех да вървя и сама.
- Махни си ръцете от мен! Идиот! Нещастник! Страхливец! Мразя те! - Продължавах да викам и да го удрям, докато накрая не ме пусна на земята. Поизтупах се малко и го погледнах разярено. Ако само можех, вече щях да съм го убила.
- Освободи ме! - Ако продължаваше да ме държи в свой плен, скоро наистина щях да съм мъртва.
- Чуваш ли? - Трябваше да взема коловете възможно най-скоро, иначе всички щяхме да сме мъртви, заради глупостта му.
- Искам да ме освободиш веднага, преди да са ме убили заради теб глупако!

В мига, в който ги видях една срещу друга, целият ужас на земята се стовари върху мен и дори не мислех какво правя, действах първосигнално. Всичките ми инстинкти бяха на една чистота, да спася Ан, да спася живота си, защото тя беше моят живот. Стрелнах се към нея и я улових през кръста и не знаех къде отивам, просто исках да е възможно по-далеч, за да не я достигнат никога вече.
Вятърът фучеше покрай нас и не я чувах, но мисля, че ми казваше нещо. Нямаше значение, всичко което исках е да я заведа далеч. Съвсем скоро вече не усещах присъствието на майка си и баща си, но въпреки това не спрях да се движа. Продължавах и продължавах...
След не знам колко точно време най-накрая спрях до едно дърво и пуснах Ан да стъпи на краката си и започнах да я оглеждам разтревожено:
- Добре ли си? Направиха ли ти нещо? - Започнах да питам ужасен от страх, че може да са я наранили.

Свлякох се на земята до нея и повдигнах главата й.
- Успокой се, обещавам, че всичко ще бъде наред... - Започнах да й шепна и да я галя по косата, защото не знаех как иначе да я успокоя.
- На бебето няма да му има нищо, а ти ще получиш шанса си да се изправиш срещу майка ми, но не днес... Всичко ще бъде наред обещавам... Клаус и Катрин не са ни изоставили... - Нищо не се бе променило, все още имахме нужда един от друг, сега дори още по-голяма, защото те се приближаваха все по-близо до нас. Имахме нужда от онези колове и веднага щом съберяхме семейството си, щяхме да ги вземем и да се отървем от баща ни.
- Всичко ще е наред... - Притиснах я към себе си и започнах да попивам сълзите й в устните си.

Хванах я за раменете и леко я разтресох, защото сякаш беше изпаднала в транс и не можеше да овладее силите си. Те я поглъщаха и вместо тя тях, те контролираха нея.
- Ан, успокой се... - Казах на малко по-висок тон и се опитах да уловя погледа й.
- Никой няма да умре, кълна се... - Не знам какво беше видяла, но Катерина не беше толкова глупава. Беше оцеляла две хиляди години преследвана от Никлаус. Нямаше начин да я заловят сега или да тръгне след коловете точно в този момент.
- Моля те, успокой се... Ще оправя всичко... - Каквото и да бяха сътворили онези двамата щях да го поправя.
- Ти само се успокой...

- Няма за какво да се извиняваш... Всичко ще бъде наред...
Пристъпих до нея и я придърпах в прегръдката си, а после затворих очи и въздъхнах с облекчение, защото беше в ръцете ми и беше жива. Само това имаше значение за мен и го осъзнавах все повече и повече с всеки следващ път, когато се докосваше до смъртта.
- Няма да позволя на никой да ти навреди... - Погалих я по косата.
- Само ти си важна... - Майната им на всички останали. Трябваше да ги оставя да се справят сами и да бъда до Ан, както и бях обещал. Трябваше да й дам време. Време да свикне със силите си и да има възможност да се защити, ако отново я нападнат. Всичко останало можеше да почака.
- Аз и ти ще отидем някъде, където няма да ни намерят никога... - Това щеше да означава отново да предам брат си, но тя беше любовта на живота ми и не виждах каква по-основателна причина от това можех да имам, за да наруша дадено обещание.

Отвърнах на целувката й и нежно погалих лицето й.
- Ти си по-важна от всичко останало! - Така го чувствах и без значение дали можех или не можех да живея с предателството, знаех, че тя е единственото без което не мога.
- И факта, че си готова да се жертваш заради мен, ме кара да те обичам дори по-силно. - Никога нямаше да успея да бъда толкова добър, колкото нея. Тя бе разбираща и жертвоготовна винаги, прощаваше и сияеше от добротата, която бе изпълнила сърцето й.
- Но не мога да поставям живота ти в опасност повече. Когато те видях... Когато видях изправена срещу тях двамата... Почувствах такъв страх, че бих могъл да те загубя... - Този страх още сковаваше цялото ми тяло и едва ли някога щеше да си замине.
- Страхувам се, че мога да те изгубя през цялото време и не знам дали не направих грешка, с това, че не те отведох някъде далеч, а те въвлякох в епицентъра на бурята... Наистина не знам какво да направя, за да те пазя Ан...

- Знам... - Отвърнах тихичко и я придърпах още по-силно в обятията си. Чувството да я усещам така близо до себе си и да усещам ударите на сърцето й, беше нещо несравнимо. Нямаше по-голямо щастие от това. И нямаше значение дали може да се пази или не, аз винаги щях да искам да я закрилям и пазя от всички, защото сега тя бе по-важна дори от собственият ми живот, което значеше, че моите инстинкти, моите мисли, всичко беше свързано с нея и нейната сигурност, нейният живот, нейното щастие.
- Знам, че ще бъде... - Повторих сякаш на себе си и леко се отдръпнах назад, за да я целуна. Устните й бяха сладки като ягоди, така сочни и свежи, меки и алени. Исках да ги целувам постоянно, да пия от опияняващият им вкус.
- Трябва да вървим. - Не ми се искаше този миг да свършва, но беше време да се махаме от тук. Беше вече тъмно и студено, и много вероятно родителите ми да бяха все още някъде тук. Отдръпнах се още малко и съблякох палтото си, като го наметнах върху раменете й.
- Трябва да намерим брат ми и Катерина... - Обходих всичко около нас с поглед, но не виждах никой от тях. Около нас беше само едно безкрайно поле.
- Или да се придържаме към първоначалният план. - Може би те вече бяха в къщата за Ребека и Кол, а знаех, че Ребека няма да тръгне без мен.

Засмях се, не че исках да й се присмивам, но тя наистина не ги познаваше така както мен. Беше станала свидетел на някой от нещата, които вършат, но наистина нямаше как да разбере моят свят, защото беше живяла в съвсем различен, следователно щеше да отнеме време преди да започне да ги приема и харесва, както и те нея.
- Каза, че си видяла как Никлаус го освобождава. - Трябваше да се надяваме, че наистина ще го направи. - И това ме кара да си мисля, че ще успея да го убедя.
Хванах ръката й и я целунах:
- Катерина и Никлаус, са доста по-трудни от останалите. Мисля, че ти и Ребека ще си допаднете, а Кол не се задълбочава прекалено много, той просто ще те приеме без резерви, макар че е много вероятно да си прави шеги с теб или пък да се опита да те принуди да му помогнеш в някоя щуротия. Така да се каже, той е забавният брат. Надявам се да го харесаш. А Ребека мрази Катерина достатъчно силно, за да те обича, така че не мисля, че ще имаш проблеми с нея...