Домът на Клаус

Не ми харесваше как се развиват нещата и започвах да се чудя наистина дали трябва да им вярваме за каквото и да е. Вещиците никога не помагаха на вампири, освен ако нямаха някаква изгода от това. Да, тази конкретно беше изключително глупава, безполезна и наивна, но нещо ми подсказваше, че просто играе някаква игра. Усещах, че има нещо повече и това ме влудяваше, защото никой не можеше да ме убеди, че го прави от добро сърце.
Добрата новина беше, че и Клаус започна да вижда по-ясно нещата. Трябваше да обсъдим възможностите, но не сега. Трябваше да го направим когато останем сами, за да сме сигурни, че никой няма да ни чуе.
- Бъди сигурен, че ще го направим. - Отвърнах и го целунах по устните за кратко.
- Ще говорим по-късно за това. - Направих му знак, че могат да ни чуят и той веднага схвана намека. Усмихнах се доволно, защото го харесвах когато е такъв.
- Сега имам нужда от закуската си... - Хванах едната му ръка и я вдигнах, поднасяйки я към устните си...

Поех дълбоко въздух и я притиснах към себе си. Беше права, че ако и ние се държахме като тях, нещата няма да се оправят, но просто не можех да разсъждавам трезво когато някой я заплашваше или принуждаваше да върши нещо. Беше толкова несправедливо да си го изкарват на нея. Ако исках да обвиняват или нараняват някой, можеха да го правят с мен, но тя... Тя беше единственото истинско нещо в живота ми и я обичах толкова силно, че дори само мисълта за това, че могат да я наранят ме убиваше.
- Обещах, че няма да позволя на никой да те нарани, а постоянно се провалям в опитите си да те защитя. И знам, че ще кажеш, че можеш да се грижиш и сама за себе си, но аз наистина искам да мога да направя нещо повече... Иска ми се аз да спася теб, а не постоянно ти да спасяваш мен и семейството ми и накрая да се отнасят така с теб. Имам чувството, че постоянно те подвеждам Ан, а майка ти разчиташе на това да те пазя... Аз разчитах на това, че ще мога да те опазя! - Разчитах и на брат си, който поне веднъж ще загърби егото си и просто ще я остави. Ако не му харесваше, можеше просто да си намери друга вещица. Нямаше да постигне нищо друго с целият този натиск, освен да ни отблъсне още повече.

Поклатих леко глава и го придърпах рязко към себе си, като впих устни в неговите. Чувствах се прекрасно. По-прекрасно от всякога. Никога не съм чувствала такова удоволствие от човешката кръв, а неговата ставаше все по-пристрастяваща с всеки следващ път. Исках още от нея. Можех да пия от нея докато не свърши. Исках точно сега да правя секс с него и да продължавам да пия...
Ръката ми се плъзна под блузата му и мисля, че дори бях забравила, че се намираме насред хола. По дяволите, дори не ми пукаше ако тук бяха всички, просто го желаех. Желаех го ужасно силно... Докато не усетих чуждото присъствие в стаята. Отворих очи и погледнах през рамото на Клаус, а точно там зад нас седяха Ребека и Кол. Добре де, публиката наистина убиваше цялата забава...

- Ако това е някакво успокоение, не мисля, че те харесват каквото и който и да било, дори и самите себе си.
Дълги години бях оправдавал всяко тяхно действие, защото бяха наранени и двамата. Бяха предавани от най-близките си и разбирах колко им е трудно да се доверят, но това тук нямаше как да разбера. Ан не им беше направила абсолютно нищо. На никой от тях двамата и нямаше на света оправдание или извинение за това, което й причиняваха.
- Обичам те! - Прошепнах тихичко и я целунах. Обичах я повече от всичко на този свят и исках да остана с нея завинаги и когато всичко това свършеше щях да й дам всичко на което съм способен. Цялата си любов. Щяхме да намерим някое тихо малко градче и да се установим в него. Или пък щяхме да обиколим целият свят. Щях да й покажа всичко, за да си избере място на което да живеем.

Пропуснах поздрава, просто му се усмихнах лекичко, а това беше моят начин да му покажа, че се радвам да го видя отново. Двамата с него също имахме своята история. Всъщност не можеше да се каже, че сме близки или че се мразим, но не мисля, че той оставяше впечатления у останалите за прекалено голяма близост, с когото и да е. Беше обаче добър събеседник и за разлика от Илайджа не те караше да се замисляш, а просто да се отпуснеш и забравиш за всичко останало.
Малко преди Клаус да го затвори в ковчега отново, се бяхме срещнали в Чикаго. Бяхме пили цяла нощ в един бар и после за малко да преспим, но не се случи, защото той страдаше за някакво момиче, а и наистина не изпитвахме такива чувства един към друг. Всъщност Клаус беше единственият от тях, от който не желаех да бъда зависима, а всъщност бях. Дори и да не исках, просто го желаех... Тялото ми реагираше на неговото. Илайджа всъщност го чувствах повече като баща, а Кол като приятел... Ребека колкото и да не я понасях, просто не можех да си представя света без нея... Беше нещо като по-голяма сестра, която мразех, но ако се наложеше щях да избия всеки, който се опита да я нарани. Мисля, че някъде дълбоко в себе си и тя се чувстваше по този начин спрямо мен...
Няколко минути след появата на Кол и Ребека, се присъединиха и Илайджа и Ан. Изведнъж всички бяхме на едно място и сякаш този миг бе паметен и тази сила, за която Илайджа постоянно говореше... Можех да се закълна, че я усещам...
- Да, мисля, че вече може да тръгваме... - Всички бяха тук.

Не мислех, че това може да се случи, но се бе случило и този миг бе най-хубавият в живота ми, защото на едно място бяха моите братя, сестра ми, жената която лудо обичам и Катерина, която бе също част от моя живот и част от моето семейство.
Приближих си до Кол и го прегърнах силно и по братски, за да го приветствам с добре дошъл:
- Радвам се да те видя отново братко! - Казах аз и го потупах по рамото. После се обърнах за миг и хванах Ан за ръка, придърпах я към нас и казах:
- Това е Амерал, жената на моят живот! - Този път исках да стане ясно, коя е тя, за да няма никакви спекулации повече. Тя не беше просто вещица или случайно попаднала сред нас, тя беше любовта на живота ми и исках всички да са наясно с това.

Завъртях очи, какво им ставаше на всички? Това вече беше прекалено. Добре, че Кол щеше да пътува с нас, за да му изясня как точно стоят нещата, може би дори щеше да се погрижи след това да влее малко мозък и в главата на Ребека.
Грабнах една бутилка уиски от масичката с алкохола и тръгнах към Кол, но на втората крачка се спрях и се върнах за още една. Това щеше да му хареса. Взех бутилките и отидох до него.
- Хайде Кол... - Хванах го под ръка и го задърпах към гаража. Щеше да му е интересно да види новите коли и колко по-бързи и удобни бяха.
- Да вървим да си изберем кола... - За миг даже бях забравила за присъствието на Клаус и останалите. Просто нямаше да позволя и него да оплетат в мрежите си.
- Предлагам да вземем тази... - Доближих се до големият черен джип със затъмнени стъкла. Беше удобна за пътуване. Нищо, че бяхме вампири, все пак дългото седене си беше изморително. В джипа поне нямаше да сме свити като сардини.

Не ми харесваше, че Кол отиде с тях, защото от една страна исках да поговоря малко с него, от друга се тревожех, че ще му напълнят главата с глупости. Ребека също не изглеждаше особено доволна, но такова беше положението.
- Ребека имаш ли някакъв багаж? - Аз още не си бях приготвил нищо, но щях да го направя за отрицателно време.
- Да, в стаята ми е. - Отвърна тя.
- Добре, отивайте в колата, аз идвам след малко. - Целунах Ан по челото и с вампирската си бързина се качих горе и набързо събрах малко дрехи и тоалетни принадлежности в един сак. Минах през стаята на Ребека и взех и нейните куфари и съвсем скоро бях отново при тях, а багажа на всички ни беше в багажника:
- Готови ли сме? - Погледнах към Ан, а после и Ребека, за да се уверя, че всичко е наред.

- И съм особено щастлив от този факт. - Заявих с широка усмивка и запалих двигателя, а преди да тръгнем попитах:
- Какво им се слуша на двете очарователни дами с мен? - Въпроса ми остана да виси във въздуха. И двете се спогледаха, но никоя не посмя да изяви предпочитание.
- Добре тогава, ще слушате каквото галантният ви шофьор избере. - Протегнах ръка и пуснах някакво радио. Беше някаква станция със съвременна музика, надявах се, че ще им хареса, а ако не им хареса, вероятно щяха да пожелаят да я сменя.
Бавно потеглихме и едва когато излязохме от алеята, натиснах газта.
- Да вземем тези колове. - Превключих на по-висока скорост и стрелката на скоростомера скочи на сто. Това беше повече от позволеното в градски условия, но за наше щастие пътят изглеждаше чист и нямаше как да не се възползвам от този факт. Обикновено в града едва едва се движехме, заради големите задръствания. Погледнах в огледалото за задно виждане и забелязах джипа, който бяха взели останалите. Не бяхме обсъждали подробно, но планът беше да се съберем преди да влезем в Ню Йорк, ако някъде по пътя се изгубим. Предполагам това нямаше да стане, но винаги можеше да се наложи да спрем за нещо.

Завъртях се и погледнах назад към Кол, който вече беше отворил една от бутилките и отпиваше доволно.
- Е, какво е чувството да си отново сред живите мъртви? - Сигурно всичко му се струваше ужасно странно. Не можех да си представя какво би било, ако си пропуснал цял век, в който абсолютно всичко което помниш се е променило.
Кол протегна ръката си в която държеше бутилката. Предлагаше ми да споделя с него, но аз поклатих леко глава:
- Не съм сигурна, че дъщеря ми е голям фен на уискито, но благодаря, че предложи. - Засмях се тихичко.
- След няколко месеца обаче ще съм отново отворена към подобни предложения... - Намигнах му закачливо и леко прехапах устни. Не, че флиртувах с него... Добре де, може би съвсем лекичко, но това беше моят начин да го предразположа да ми се довери. Наистина не исках да взема страната на вещицата.

И двамата с Ребека се засмяхме на шегата на Ан. Беше забавно, защото дори и малкото реплики, които бе чула от нея и бяха показали, че той е забавния. Кол наистина имаше доста приятно чувство за хумор и това беше една от причините, да смятам, че тя и той ще си допаднат.
- Започвам да се чудя, дали не бе грешка, че го събудихме. - Подкачих я аз.
- Кол освен забавен е и доста очарователен мъж. - Поясни Ребека и на свой ред се засмя.
- Така де, ако някой умее да завърта главите на момичетата това е той. - Допълни тя. Всички момичета си падаха по Кол.
- Да, както знаеш мен до скоро ме смятаха за светец. - Казах с лека усмивка.
- Което изобщо не е изненадващо предвид факта, че никога не съм го виждала с момиче... - Оправда се бързо тя.