Имението на Деймън Салваторе

Обгърна ме с ръце и ме целуна страстно. Измърках в ръцете му извих глава назад,като оставих водата да тече по лицето ми. Толкова възбуждащо и невероятно беше:
-Деймън!
Оставих го да ме докосва,толкова ми липсваше това,че исках да му се насладя,намерих през затворените си очи неговото силно тяло,притиснах го към мен.

Обърнах го към стената,като в някакъв танц. Целунах го по врата и тихо казах:
-Липсваха ми,сладките ти устни и тялото си.
Погалих го с ръка по красивото му тяло:
-И да си призная,харесвам те така променен силен,уверен и зверски неустоим.

Повдигна ме и проникна в мен,беше толкова диво,прехапах устни,като потече кръв,целунах го като усладих целувката. Това трябваше да го подлуди,защото и аз полудявах от неговото тяло. Отскубнах се от ръцете му,раздвижих косата си,като се отправих към леглото,привиквах го с пръст.

Беше див видях новата му страна и ужасно ми харесваше. Може би в този момент се влюбих още по силно в него. Нахвърли се,като звяр и ме захапа. Облизах устната си и го гледах с див пламък,на възбуда и обич.
-Истински звяр...-затаих дъх-харесваш ми такъв.
Целунах го отново,като на свой ред и аз прехапах устните му и вкусих от сладката му кръв.

Прибрах се и погледнах Деймън и днес от началото на разговора ни се започна със сарказъм и ирония , питах се , можеше ли да е различно ? Аз ли го направих такъв , какъвто е днес зареди грешката преди години. Но той никога нямаше да ми даде отговор , щеше да си продължи по старому.
- Реших, че е по-добре пред това да намалявам населението на града. - погледнах го и седнах срещу него.
- Губиш се тези дни , да не мислиш да изчезваш отново ?

Да , липсва ми брат ми , с които бяхме най-добри приятели и който имаше човечност. Исках да му го кажа , но и двата имаше думи , които няма да изречем никога.
- Да , може би съм я забравил. Какво ще кажеш да излезем да си намерим някои девойки , да им въздействаме , да ги използваме и след това да ги убием , за да си припомня , нали това е твоят начин. - погледнах го. Стоях в една стая с брат си , а вече напълно различен човек.

- Харесва ти да си играеш с животите на хората , нали ? - погледнах го и поклатих глава.
- Беше ли ти хубаво , когато си играеха с твоят Деймън , как се чувстваше тогава ? - застнах точно пред него и го гледах в очите.
- Има мног по-ценни неща от силата , а това е човечността , може да не съм човек , но поне се опитвам да бъда , а ти , ти просто искаш да забравиш всичко. Но аз знам какъв беше Деймън и няма да го забравя. Знаеш ли понякога се чудя аз ли съм виновен за това , което си днес и ако е така съжелявам , съжелявам от цялото си сърце , защото не това исках да виждам.

- Ще има момент , в когато ще започне да ти пука , но ще е прекалено късно , за да изкупиш греховете си. - тогава го погледнах , мислеше си , че искам да си преписвам заслуги , а всичко , което исках да направя е да се извиня.
- Да Деймън прав си , съжелявам , че си преписвам заслуги. Съжелявам за това , че се опитвам да говоря нормално с теб. Съжелявам , за това че съм ти брат и те излагам пред цялото вампирско същество. Съжелявам , че искам да променя нещо в теб и да ти помогна. Съжелявам за това , че през всички тези години виждах капка добро в теб и всеки път нещо ме спираше да те убия. Съжелявам и за това , че тя превърна и мен , защото можеше да си само ти и да не ми се налага да се справям с това. Съжелявам , че и още имам някаква вяра в теб и че може би в теб е останало нещо добро. Приятна вечер , Деймън. Повече няма да се опитвам да правя каквито и да е било контакти с теб , прави каквото искаш , живота си е твой. - казах и тръгнах да се качва в стаята си.

- Онзи ден аз ти дадох човешка кръв , защото имах нужда от големият си брат , а всичко , което искаш ти е да отровиш живота ми , е Деймън успя , нямаш кой предел да стигнеш вече , преляхме чашата. - погледнах го и го блъснах силно в стената.
- Но утре , утре всичко ще свърши. Писна ми ти да проваляш моят живот , а аз чуждите. Това е краят. - тръгнах отново напред , щях да отида до старото ни имение и да умра там , нямаше да провалям живота на Елена или на който и да е , никой не получаваше шансовете , които аз. Щях да оставя Деймън да си върши каквото си иска , но повече не можех да гледам това , не можех да го премахна или победя , за това трябваше да остане само един от нас.

Блъснах ръката му и го погледнах.
- Няма да направя нищо срещу теб или Катрин , не се притеснявай Деймън. След това няма нищо друго за , което да ти пука , няма и да те издам. Късно е , лягай си. - погледнах навън , много скоро щеше да изгрее слънцето и да се приключи.

Тръшна вратата под носа ми , огледах се навсякъде имаше върбинка.
- Защо по дяволите го правиш ? Кое ти е толкова забавно Деймън , веднага отвори проклетата врата. - какво си мислеше , че правеше и защо се правеше , че ми пука , искаше да вгорчи живота ми , да нямам собствени решение и избор. Трябваше да се мъча вечно.
- Просто ме пусни и ме остави да правя каквото искам. Ще си намериш нечий друг живот за вгорчаване.

Не вярвах на ушите си , думите които изричаше , беше толкова убедителен , сякаш наистина ги мислеше. Толкова исках наистина да са верни и цялото ми същество искаше да му вярвам , но знаех , че той винаги има план Б , което значеше , че му трябвам за нещо. За това не казах нищо , а просто го погледнах и кимнах , седнах на пода и се загледах напред.