Елизабет и Кол

-Истината е,че този въпрос е ужасен. Знаеш че не обичам ограниченията,не обичам братята си,нито сестра си. Не обичам никой в този град. Ще се върна ако ме помолиш да но ти ще с чувстваш ли добре да бъда нещастен на място на което не желая да бъда?
Малко отговорих на въпроса със въпрос но въпреки това си е така,да щях да се върна но това не променяше нещата и нямаше,как да обикна този град,нямаше как да обикна семейството си,което също не ме обичаше,даже явно на никой друг не му пукаше:
-Ти си единствената,която забеляза,че ме няма,а и знаеш че мразя да съм на едно и също място. Но забрави това,просто твоя дом не е моя,какво ще се промени,ще прихождаме от апартамент в апартамент. Как си представяш нещата?
Исках да и кажа нещата,щялата истина дори да болееше.

- Разбира се, че няма да се чувствам щастлива ако ти си нещастен. - Никога не бях искала и нямаше да пожелая той да е нещастен, но не виждах как можех да бъда с него, ако не разбираше и не приемаше това което съм.
За него семейството очевидно бе бреме и имаше цяла вечност, за да се връща при тях и да си тръгва. Аз нямах този лукс. Имах ограничено време с тях. Няколко десетилетия и после всички щяха да са мъртви. Освен това аз бях върколак... За мен глутницата ми и семейството ми бяха повече от всичко. Обичах и него по начин по който той никога нямаше да може да ме обича и дори не можеше да проумее. Не разбираше и какво мъчение е да трябва да избирам между двете най-важни неща в живота ми - него и семейството ми.
- Освен това не съм единствената която забеляза, че те няма... - Просто всички от семейството му си имаха семейства и предпочитаха да са до тях, вместо да преследват Кол.
- Убедена съм, че им липсваш и искат да се върнеш... Но не ми пука какво искат те... Аз искам теб... Искам да бъда с теб, но не мога да зарежа всичко просто така Кол... Не съм като теб... Ваалет има нужда от мен и аз обещах да се грижа за нея... Не мога просто да я зарежа, за да се забавляваме... Освен това много неща се промениха и тя има живот там... Тя и... Крис... - Направих недоволна физиономия. - Мисля че са заедно и ще откъсна главата на това малко... - щях да кажа нещо нелицеприятно, а осъзнавах, че говоря за племенника му.
- Както и да е... Мисълта ми е, че тя наистина има нужда от мен... Виж какви ги върши докато ме няма...

-Момчето си го бива...
Тя ме удари,усетих че това не е тема,която иска да обсъжа:
-Харесвам това момче,той е готин забавлява се,и ще накара Ваалет,малко да се отчупи,без да ме гледаш с този поглед...
Усетих,че скоро ще ме убие,ако продължа да говоря по тази тема. Истината е,че харесвах и Ваалет,не защото беше свързана с Елизабет,ами защото беше много добро момиче,и изстрадалата и душица,заслужаваше малко повече щастие.
-Разбирам но трябва да намерим начин и двамата да се чувстваме добре,аз не искам да се връщам ти искаш да се върнеш.
Махнах леко с ръка:
-Какво,ще кажеш да избием семейството ти да приспим моето,така няма да остане никой...
Тя ме удари и аз се засмях,шегувах се или не съвсем. Добре де:
-Шегувам се,няма спокойно. Просто наистина не искам да се връщам.

- Знам... - Отвърнах тихичко и отново се отпуснах на гърдите му.
Нямах право да искам от него да се връща. Нито пък бях в позиция да искам от Кол да го е грижа за семейството ми. Това си беше мой проблем, не негов и осъзнавах това. Тръгвайки след него бях наясно с всички тези неща. Самия факт, че за толкова много години дори не бяхме заживели заедно, говореше достатъчно за темпото с което се движехме. Не бях сигурна дори дали вървим на някъде или тъпчем на едно място. Бях дошла тук, за да разбера точно това. Бяхме заедно по нашия си начин просто защото по принуда бяхме затворени в един и същи град, или между нас имаше нещо повече от това?
- И не е нужно да измислим всички отговори точно сега... - В последните месеци не спирах да търся решение и все още не бях открила такова. Едва ли тази нощ щяхме да открием отговори на всички въпроси. Затова просто щях да си дам почивка, поне тази нощ. Не исках да я съсипвам с разговори за бъдещето което можеше и да не е такова каквото исках да бъде.
- В този миг просто искам да бъда тук с теб... Това е достатъчно... - Тази нощ това бе всичко което имаше значение.
- Е, щеше да е още по-приятно ако всичкия онзи шум го нямаше, но... - Намеквах за тълпата от пощурели хора в съседната стая, но дори и това не можеше да промени или направи по-малко приятен факта, че съм тук с него.
- И така е добре... - Преплетох крак в неговия и се сгуших още повече до него, желаейки да усещам именно него до себе си.

-Мен ми допада,напомня ми за нашето начало,когато те видях в бара,също не беше никак тихо. А,и аз мразя тишината.
Факт си е,че не обичах тихите неща не исках да стоя на спокойствие исках да е купон или да се върши нещо,този град ми беше доста скуче,тук имаше доста голямо разнообразие от хора и ми е далеч по лесно да се забавлявам без да има някакви закони,някой да следи за тях. Не можех да убивам,да пия кръв,трябваше да е от банка или от избрани хора,който не пиеха върбинка,което си беше истински шит,понеже това на мен ми губеше тръпката от това да ловувам,да имам плячка и прочие,всичко просто една стерилна и безопасна среда,която ме депресираше:
-Този тук град ми е малко по интересен. Много е тъпо че цялото семейство слези зорко всичко,само ти ме разведряваш но ми е супер скучно,нищо не се случва,не можеш да ловуваш,без да попаднеш я на върколак я на човек пиещ върбинка до глупава вещица,общо взето е супер гадно.
Трябваше нещо да се промени за да мога и да има причина да се върна. Точно за дявола говорех ме когато Илайджа се обади. Беше притеснен:
-Моля?!
Не чух,или поне не ми стана ясно:
-Няма друг щит,Алекзандър има видение,че баща ни се завръща. А,не спасявайте си се по единично,ще се справите и без мен. Имате си ресурсите,аз няма да се върна...
Той ме умоляваше но аз не исках да го слушам и му затворих:
-Като гледам май няма да има къде да се върнеш. Трябва да прибереш Ваалет и да я отведеш някъде извън града. Тя е последната и скоро ще стане омега,ще и разбиеш сърцето но за да ви се продължи рода трябва да се обвърже с някой от вашите.

Чувах повече от ясно какво казва Илайджа и ме побиха тръпки. Имах не повече от 12 часа, за да се върна. След 12 часа щеше да има нов щит и зад този щит щяха да попаднат всички, които познавах и обичах... с изключение на Кол.
Когато той затвори телефона го погледнах и поех дълбоко въздух. Щеше да се наложи да избирам много по-скоро отколкото очаквах. Кол не беше готов да се върне. Ако го направеше, щеше да ме намрази завинаги. Той не искаше това, не искаше семейство и правила. Искаше да се забавлява и да е свободен, а аз исках него. Исках той да иска същото като мен... Но той нито искаше да се установява някъде, нито пък искаше да изградим нещо заедно. Така че можех да избера да бъда с него... докато му е забавно с мен или да избера семейството си, което имаше нужда от мен. Знаех кое е правилното решение. Трябваше да се върна и да забравя за Кол. Той щеше да се оправи и без мен... Беше го правил толкова месеци... След още толкова дори нямаше да ме помни.
- Трябва да тръгвам... - Казах и се изправих. Започнах да събирам дрехите си и да се обличам. Не бързах. Просто се надявах, че той ще каже нещо, че ще ме спре или ще пожелае да дойде с мен, но вече се бях облякла, а той не правеше нищо от това. Щеше да ме пусне... Сърцето ми кървеше... Никога нямаше да обичам така, както обичах него. Бях сигурна. Вероятно това бе последния път, в който щях да го видя, но това беше правилното решение. Трябваше да избера семейството си. Не можех да ги оставя, не и когато поредната опасност бе надвиснала над тях. Не и когато нямаше да има кой да ги защити ако се наложи, а то със сигурност щеше да се наложи. Ваалет бе прекалено малка, за да носи тази отговорност и да се справи с нея, затова трябваше да се върна.
- Сбогом , Кол... - Казах изправена до врата и едва сдържах сълзите си. Не исках последния му спомен за мен да е как плача. Исках да ме запомни, ако въобще ме запомни, да е като онази широко скроена и усмихната Елизабет, която познаваше.

Оставих я да си тръгне но истината е че омразата над града не беше достатъчна и беше по малка от това,че имах по голяма нужда от нея и нейната обич. Изпреварих я,знаех как да го направя,стигнах много по бързо от нея в града,като се бях настанил в нейния апартамент на дивана и пиех чаша от нейното уиски и я чаках да си влезе. Щом влезе в стаята,очите и бяха зачервени,явно беше плакала:
-Алергия ли имаш,пътя ли беше тежък или просто се радваш да ме видиш.
Усмихнах се аз,като погледнах към нея,усмихнах и се широко:
-Длъжница си ми до живот,трябва да ми се реваншираш всеки ден,че съм тук в този шибан град,твое задължение е,да ми го правиш интересен.
Шегувах ли се или не,си оставаше пълна загадка,отпих от уискито и се прозях демонстративно:
-Пътя беше дълъг имам нужда от вана...

Не можех да повярвам на очите си. Не знаех дали това не е мираж или е чиста истина. Трябваха ми няколко безкрайно дълги мига, за да осъзная, че той наистина седи по средата на дневната ми и пие уиски. Преди няколко часа се бяхме разделили и мислех, че няма да го видя никога повече. Сега той стоеше пред мен и без съмнение това бе най-голямото обяснение в любов, което някога бях получавала... не само от него, а от който и да е мъж. Имах чувството, че ще припадна. Той... Кол Майкълсън, който твърдеше, че никога няма да се върне бе тук... Заради мен... Докато го осъзная, мозъка ми блокира напълно. Стоях с зяпнала уста и го гледах глупаво, без да знам какво да направя. После просто се втурнах към него и увиснах на врата му. Целунах го дълго и продължително, после се отдръпнах леко и го погледнах:
- Съжалявам... Ваната ще почака... - Той ме погледна неразбиращо.
- Трябва да тръгваме... - До преди няколко часа имах съмнения, но сега вече бях убедена. Ваалет беше права, той бе любовта на живота ми, моята сродна душа и трябваше да му го покажа. Трябваше да му покажа, че той е най-важното нещо за мен. Вече не бях част от глутницата, колкото и да ми се искаше. Онази друга половина от мен, която жадуваше за кръв, никога нямаше да си отиде и може би бе дошъл момента да намеря нови хоризонти... с Кол...
- Остават два часа... Дойдох да си взема някой неща... После щях да се върна при теб... - Още докато идвах насам си мислех да се върна, но след разговора ми с Ваалет, всичко беше ясно, а сега още повече.
- Но след като си тук... Може би ще искаш да си вземеш довиждане със семейството си... - Исках да му кажа, че съм готова да се махна от тук, заедно с него. Че избирам него.
- Аз вече си взех довиждане с моето... - Обгърнах лицето му с длани. Не можеше да останем в този затвор отново. Не и ако исках да разбера дали това е истинско. Тук аз бях единствената му опция, навън всичко можеше да е различно. Бях готова да рискувам. И ако той избереше мен и докато е свободен, тогава щях да съм най-щастливата жена на света.

-Ти...
Бях дошъл тук заради нея исках да бъда с нея въпреки всичко,въпреки всички,щях да остана в плен само заради нея,тя да бъде щастлива. Бях готов да рискувам,за да остана с нея,както тя искаше но тя явно беше променила мнението си и искаше да направи това,което аз искам,да бъдем далеч от тук.
-Обещавам ти,че ще намерим начин да се върнем тук,това няма да е за последно,ще мине време но съм сигурен,че ще видиш Ваалет отново. Но ако искаш да останеш съм съгласен да го направим. Не искам да си нещастна,не желая и не искам да съжаляваш.
Погалих я нежно по бузата,като ми се искаше да я целуна и го направих,дарих я с най-нежната целувка,която можех да и дам,притиснах се в нея:
-Сигурна ли си?

Кимнах лекичко и избърсах сълзите си, после се усмихнах и казах:
- Да... Сигурна съм... - По-сигурна нямаше как да бъда, затова просто щях да го направя. Щях да си тръгна от тук и то с него. Не можеше да е грешка, а дори и да беше, нямаше да съжалявам, защото го обичах, а хората правеха всичко за онези които обичат. Дори и той бе преглътнал егото си заради мен, това трябваше да значи нещо.
- Сега върви преди да съм размислила. - Целунах го за кратко и се отдръпнах.
- Ще си събера малко дрехи и... разни други неща... - Живеех в този апартамент от... цяла вечност и всяко малко нещо тук ми напомняше за дадено друго нещо което ми се е случвало. Например бутилката, която стоеше над камината и бе аранжирана в тон с обстановката, бе същата онази бутилка, която Кол донесе от бара през първата ни нощ заедно. Не знам дори дали му бях казвала за това, но обичах да пазя разни неща които ми напомнят за важните неща в живота ми. Бях събрала толкова много спомени тук... Имах нужда от малко време, за да си взема довиждане с това място... С този живот... С това ми аз...
- Няма да се бавя много... После може да се чакаме... В бара?

-Добре,чакай ме в бара,аз няма да се бавя много...
Целунах я,като тръгнах. Първо си взех сбогом с Ребека,която ме подкрепи и не ме спря но беше щастлива тук и с разбирателството,Илайджа не се вдъхнови,на него това никак не му хареса и не искаше да тръгвам но Антея го убеди,че всеки има право на своето щастие. Това беше единствената вещица,която харесвах. Новия вещер Алекзандър,също ме подкрепи,обичах това хлапе но го предупредих да внимава с племеницата ми,за която може би щеше да ми бъде най-тежко. Клаус не искаше и да чуе,той искаше да остана но му казах,че ще замина и е по хубаво да не ме спира,защото вместо да му помогна,щях да му навредя. Успях за краткото време да мина през всички,като не си губех времето за излишни сантименталности по простата причина,че мислех за други неща,а и не вярвах,че съвсем за последно ги виждам. Все някога купула щеше да падне и щях ме да се видим отново. Половин час по рано бях в бара,като чаках Елизабет да се появи,там беше и Ваалет,която явно добре понасяше промяната. Успях да поговоря с нея,тя беше много мило дете въпреки всичко,и въпреки,че не ме харесваше,щеше да ми липсва.

Събрах малко дрехи и някой от най-ценните вещи, които исках да взема със себе си и които не можех да оставя. Беше ми адски трудно и мъчно да си взема сбогом с това място и с близките си. Нямах представа какво ще правя. Какъв ще е животът ми за напред? Страхувах се от всички неизвестни, но бях готова да поема всички рискове заради него.
Гледах да не се бавя много, защото не разполагахме с много време. Надявах се само да не съм забравила нещо важно...
Последна проверка и слязох в бара, както бях обещала на Кол. Той вече бе там, а с него бе и Ваалет. Още щом я видях се разпаднах. Чувствах се толкова ужасно заради това, че я изоставям.
- Какво да направя, за да променя решението ти? - Исках да дойде с мен. Исках да й покажа света. Щеше да срещне много други момчета и всичко щеше да е наред, но тя бе непреклонна. Искаше да остане тук и не я винях. Това бе светът който тя познаваше и искаше, освен това сърцето й бе в плен на някой, както и моето, затова разбирах, че иска да бъде до него.
Взехме си дълго и сърцераздирателно довиждане, наситено с много сълзи и обещания, че това няма да е последната ни среща, но никоя от нас не беше убедена в това казвахме го просто защото това правеше раздялата по-лека.
- Обичам те... И вярвам в теб... - Прегърнах я силно и Кол отново ми напомни, че е време да тръгваме. Притиснах я още веднъж към себе си и я задържах един дълъг миг, после я пуснах, изтрих сълзите си и се опитах да се усмихна. Не исках да я тревожа. Исках да е щастлива и защитена.
- До скоро съкровище... - Казах и бързо тръгнах към изхода преди да съм се отказала. Кол вървеше до мен, носейки сака ми. Малката му спортна кола бе паркирана отпред. Хвърли нещата ми в багажника и го затвори. После влязохме в колата, а той потегли с бясна скорост.

Докато карах улових ръката и а с другата карах,погледнах бегло към нея. Знаех,че правеше много за мен и щях да направя всичко,за да не я разочеровам,щях да и покажа,колко забавен може да е живота без задължения,просто забава и без да си зависим от никой.
-Благодаря ти!
Това беше малко за саможертвата,която направи но нямаше да говоря за това,преди да сме напуснали,защото можеше да се върне,не че нямаше да се върна с нея но свят в затвор е много зле.
-Отиваме в Лас Вегас бейби!
Реших да започне от върха,а след това щяхме да продължим по гребена на вълната.
-Ще обиколим малко,а после се отправяме към Европа,ще е приятно отново да видя старите места.
Исках малко да я откъсна,да и дам възможност да помечтае.
-Искаш ли да видиш Париж,всяка жена иска?

Не бях ходила на никое от местата които спомена. Всъщност не бях ходила на кой знае колко места. Никога не съм изпитвала нуждата да бъда някъде другаде. После Клаус ме превърна в хибрид и имах цялото време на света, за да отида където си пожелая. После дойде купола... Тогава си мислех, че няма да отида никъде и започнах да си мечтая за всички онези места, на които никога няма да бъда. Сега живота отново ме изненадваше, защото ми даваше възможност да бъда навсякъде и то с човека, с който исках да споделя всичко и все пак, имах едно такова неприятно чувство в стомаха...
- Вегас? - Попитах, а той кимна и се усмихна доволно, сякаш това бе най-вълнуващото нещо на света.
- Добре, стига да обещаеш, че няма да ме напиеш и накараш да се омъжа за теб... - Опитах се да звуча развълнувано и да се шегувам, но сякаш не звучах толкова искрено и естествено, колкото ми се искаше.
- Защото за нас "цяла вечност" е наистина доста дълго време... - Бяхме на метри от границата на града. Щом я прекрачехме, това място щеше да спре да съществува за нас. Нямаше да знаем какво се случва с любимите ни хора. Погледнах в огледалото за странично виждане, само за миг, поех дъх и преместих погледа си върху Кол, който в същия момент също се обърна към мен, а аз лекичко кимнах, давайки му съгласие да продължи. Вече бях решила и връщане назад нямаше.

Продължавах с бясна скорост,когато вече бях ме напуснали града. Чувствах се ужасно,защото я откъснах но наистина не исках да остана тук. Щеше да бъде много по различно от всичко и щях да я пусна в дълбокото но щях да и покажа цял свят изпълнен с много забава. Стиснах ръката и:
-Точно да те напия и да се оженя за теб ми беше най-голямата цел,ама ме разкри и сега няма как да стане...
Поклатих глава:
-А,сериозно би ли искала да се омъжиш,за мен?
Исках да я разсея малко или поне да я пъхана в друга дилема,щеше да е тежка,защото може би да я тласне към други неща:
-Не че брака означава нещо имайки предвид колко дълго ще живеем но въпреки всичко?

Премигнах няколко пъти и се замислих как да отговоря. Не си бях представяла да се омъжа за него... Нито за които и да е в интерес на истината. Може би преди когато все още съществуваше реална възможност да имам съпруг и да създам семейство, съм си представяла, че може да ми се случи, но сега...
- Това предложение ли е? - Попитах и се засмях.
- Защото ако е, трябва да се постараеш много повече, за да кажа "да". - Естествено не приех думите му на сериозно, защото знаех, че не е от семейния тип. Може би братята и сестра му бяха, но той не. Освен това току що бе казал, че не вярва в брака, което би обезсмислило един такъв. Пък и какво би означавал един брак за такива като нас? Той ми беше казвал само веднъж за 16 години, че ме обича. Не си представях как обещава да е мой за цялата проклета вечност.

-Не обичам да ми отговарят на въпроса с въпрос.
Поклатих глава но се усмихнах,защото от време на време ми се искаше да и подаря нещо такова,за да и покажа поне малко че я обичам,защото не и бях показвал или по скоро и показвах но тя не го разбираше и общо взето всичко се въртеше в един ужасено не до разбирателство. Но за едно винаги сме си пасвали,винаги сме се разбирали за всички останали неща и винаги ни беше забавно.
-Не беше предложение,определено бих се постарал повече,ако исках да ти предложа,примерно щях да те напия до припадък и да се оженя за теб на една бърза сватба в Лас Вегъс...
Засмях се,аз като приповторих думите и от преди малко:
-А,и ако искам да ти предложа,трябва да съм сигурен,че ще приемеш,а знам ти няма да приемеш понеже съм толкова красив,невероятно страстен и добър в леглото и не можеш да понесеш да живееш с толкова невероетен мъж.
Скромността беше за хора,който други качества не притежаваха,така да се каже на мен ми липсваше скромност:
-Аз ти предлагам да пропуснем брака и да преминем към по сладката чат от брака и то е по скоро медения месец.
Намигнах и,трябваше да я накарам да не мисли за малко,за миналото си,да я оспамя толкова много,че да можеше да мисли за всякакви глупости но не и за преди.

Несъзнателно или не, той все още държеше ръката ми, стискайки я в своята. Това всъщност помагаше. Разговора също. За момент бях забравила за всичко друго. Мислех си за бъдещето ми с него и за това какво можех да очаквам. Брак? Това влизаше ли в сметките му? И ако да, това влизаше ли в графата забавления или щеше да вложи много повече умисъл и чувства. Лично аз не можех да приема нещо такова като част от забавата. И ако той го приемаше по моя начин, вероятно можехме да направим нещо такова, но... Въздъхнах тежко. За мен той бе като затворена книга. Не знаех какво чувства към мен, нито какво се върти в главата му. Бях взела толкова бързо решението да тръгна с него, защото бях уверена в това което аз чувствах към него, но когато станеше дума за неговите чувства нямах представа какво той изпитва. Без съмнение секса с мен му харесваше, но зад всичко това имаше ли нещо повече? Щеше ли някога да ме обича както аз обичах него? Можеше ли да ми се отдаде както аз на него?
- От къде знаеш? - Попитах и се завъртях леко в седалката, за да го виждам по-добре.
- Бил ли си женен някога? - Никога не го бях питала за жените в живота му. Дори сега осъзнавах, че е напълно вероятно някога през всички тези векове да е живял с някоя жена, да са му разбивали сърцето, а защо не и да е бил женен.

-В същност имам само един брак и по скоро беше по сметка.
Размислих се малко за миналото си,по скоро трябваше да се бръкна някъде на дълбоко в спомените си. Понякога ми отнемаше извесно време,защото живота ми е по дълъг от всички взети заедно,като изключим моето семейство.
-Мисля,че беше през ренесанса,губи ми се точната година но може...
Опитвах се да мисля но не се получи:
-Май управляваше Хенри седми Тюдор...
Светна ми точно тогава беше:
-Да ставаше дума по скоро за зестрата на момичето. Красив голям замък,земи,влияние. Никаква любов,а и като цяло я видях за пръв и последен път на сватбата. Изглеждаше на...
Поклатих глава,като погледнах бегло към нея:
-Истината е,че няма значение...
Поклатих глава:
-Нека да говорим за друга тема,прекалено на дълбоко се зарових в спомените си,а това не е добре,защото омразата ми ще нарасттне с бързи крачки. Да кажем,че причината да съм такъв е по вина на баща ми и брат ми.

Бил е женен! О, Боже мой! Това... Това ми дойде като гръм от ясно небе и ме накара да се замисля, колко малко всъщност знаех за него. Беше живял повече отколкото можех да си представя и вероятно имаше хиляди неща, които никога нямаше да науча. Неща... хора, които са били от значение за него. Бях ли първата жена, с която е бил толкова време? Със сигурност е имало и други. Много други! За които едва ли щеше да ми каже. Толкова наивно бе да вярвам, че съм по-специална.
- Всъщност искам да знам. - Казах с риск да си навлека негодуванието му.
- Не знам почти нищо за... живота ти преди... мен... - Не говорехме за миналото. Даже можеше да се каже, че почти не говорехме.
- Влюбвал ли си се? - Глупав въпрос. Разбира се, че се бе влюбвал. Избягваше да го показва, но знаех, че може да чувства, дори подозирах, че някога в живота му е съществувала жена, която е обичал с цялото си сърце. Колко ми се искаше да съм на мястото на тази жена.
- И каква е историята ти с Катерина? - Винаги бях усещала една странна връзка между тях. Никога не бях питала, защото тогава си мислех, че си въобразявам, но после той си тръгна, а Катерина и Клаус се караха с дни, дори той се беше изнесъл от къщата им. Сега май бяха оправили нещата помежду си, но знаех, че Кол има пръст в причината да се скарат първоначално.
- И не ми казвай, че няма такава, защото знам, че има... - Шестото ми чувство казваше, че има.

Явно ще трябваше да и кажа но не исках да имам тайни от нея,а живота ми както казвах си е доста дълъг,така че вечно имаше нещо ново.
-В момента съм влюбен...
Намигнах и за да и покажа,че към нея ми беше най-голямата тръпка. Трябваше да разбере едно,че наистина я обичах въпреки да не и го показвах,както тя очакваше или нещо подобно.
-Първото ми влюбване беше още преди да бъда превърнат,имаше едно момиче Айви,живееше в моето село. Прекарвах колкото можех време с нея,баща ми и братята ми ми дишаха във врата,да се уча да се браня,бия и подобни полезни неща,истината е,че исках да бъда повече време с нея. Мислях си да планирам бягство и двамата да избягаме. Баща ми обаче ме надуши,естествено следваше наказание,а за да бъде наказанието по лошо прати Клаус да убие Айви. Той го направи нямаше избор после разбрах,че той също я е харесвал и са имали лека забежка но са го крили от мен. Била е бремена от него. Така или иначе е мъртва.
Вдигнах рамене,защото семейството си беше доста сложна работа.
-С Катерина...
Свих устни и просъсках:
-Че винаги ме е приемала,като за по малък брат,отдушник и прочие всичко,което и е нужно. Но си дадох сметка,че просто съм обичал по скоро илюзията за нея,като нещо недостижимо. През годините,когато и писнеше ме намираше,забавлявах ме се и след това изчезваше. Играеше си с чувствата ми. Може би съм я обичал но като чели съм се привличал от това,че искам да я открадна от брат си,както той открадна Айви. Само че се оказва,че наистина него искам и тази жена не е нищо повече от жена на брат ми.

Звучеше като Катерина, да. Не можех да кажа, че я познавам толкова добре, колкото той, но бях видяла влиянието й над мъжете в това семейство. Като започнем от Клаус и свършим с Кол. Имаше нещо, с което умееше да ги държи на своя страна. Беше използвала дори мен, като средство, което да задържи Кол и това за малко не го отдели завинаги от мен.
- Когато отидем във Вегас ще ни е необходим много алкохол, защото не мисля, че ще понеса разговора за бившите ти без подкрепление... - Пошегувах се и лекичко му се усмихнах. После най-накрая пуснах ръката му и я протегнах, за да пусна радиото. Едно дълго пътуване на струваше нищо без малко музика.
Избирах станция и когато го направих, се отпуснах удобно назад. Чакаше ни дълъг път. Нямаше да стигнем скоро. Може би дори щяхме да спрем някъде, за да презаредим... хапнем... може би и нещо друго.
- Това обаче не значи, че ще се напия до припадък и ще ти позволя да ме отведеш до "олтара"... - Сигурно бе доста повърхностно да свързвам Вегас с алкохол и бързи сватби, но точно с това го свързвах.
- Макар че ако трябва да си представя сватбата ни, бих си я представила точно по този начин... - Аз и Кол никога не сме били типична двойка. Не изпадахме в сантименталности и общо взето се забавлявахме. Правехме щури и нелогични неща и може би сватба във Вегас би било най-логичното нещо.
- А ти? - Попитах. - Ако си представим за миг, че сме простосмъртни и разполагаме с ограничено време на тази земя и аз съм, жената, с която искаш да прекараш остатъка от живота си... Как си представяш сватбата ни? - Ние разполагахме с много повече от един живот... Или поне той. Аз все още можех да бъда убита и то много лесно, но за него нещата стояха по коренно различен начин, така че за него до края на живота представляваше буквално цяла вечност.

-Е,със сигурност няма да е във Вегас...
С нея от време на време ми хрумваха някой неща и ми минаваше през ума подобни неща:
-Ако бях обикновен човек,сигурно щях да сме заобиколени от нормални хора и приятели. Щях ме да съберем малка група от тях,да се облечем щуро,хем официално,хем и малко неглиже. Ще обиколим Париж,с един който да ни бракосачетае но ще го направим на няколко половини,защото ще ни гонят от местата където искаме да направим сватба. Примерно в Лувара,трябва да се пази тишина,на други места,ще има много хора. Просто да е щуро и забавно и да няма нищо общо с подобни сватби.
Хич да не е съм си мислел,какво е да си човек,какво е да имаш нормална връзка,и все повече си мислех да имам подобна с нея:
-Едва ли,като човек,ще се променя много освен,че наистина,ще искам семейство. Защото не на всеки има възможност да стане баща.
Намеквах за Клаус:
-Той никога не е искал дете,а го има.

Добре, неговата представа за сватба беше много по-вълнуваща от моята и я биеше по всички параграфи. За част от секундата ми се прииска да сме обикновени хора и да имаме тези мигове, но бързо прогоних тези мисли от главата си. Днес имаше прекалено много неща за които да съжалявам, не исках да прибавям и това към списъка.
Звучеше толкова искрен, а на мен сякаш ми бе толкова трудно да си го представя в тази роля на баща. Бях го виждала заобиколен от деца - Алек, Ния, Крис... дори и Ваалет, но винаги съм си го представяла в ролята на по-голям брат или вуйчо, какъвто и беше. Винаги е бил толкова грижовен и не полагаше никакви усилия, за да го харесат. Спомних си колко трудно бе на Ваалет да ме приеме. Никога не ме е бивало с децата. С мъжете, да... с тях беше толкова лесно, но с децата никога. При Кол всичко се получаваше лесно, предполагам дори и да бъде баща би му паснало идеално.
Протегнах се към него и плъзнах ръка по тила му, а устните ми се озоваха върху бузата му, но само защото не исках да скривам видимостта към пътя. Харесвах прекалено много тази кола, за да му позволя да я разбие.
- Ако бяхме обикновени хора, отговора щеше да е "Да". - Усмихнах се леко и се върнах обратно на мястото си.

-Супер! Значи ще има меден месец!
Отново бързо обръщане към нея,за да и намигна. Имаше разни табелки:
-Мисля по пътно да се отбием в Мистин Фоуст,казват че било яко провинциално градче,няма за един ден да стигнем до Вегас при всички случай.
Трябваше на поне едно място да си починем. Преди да продължим нататък:
-А,и определено искам да хапна нещо истинско,ако ме разбираш.
Завъртях очи,имах нужда от нещо,което не е било върбинка:
-Апропо и аз ще кажа да,даже ще настоявам за обет...