Животът на семейство Майкълсън

Доктора записа нещо в тефтера си. Винаги съм искал да знам какво пишат в тези тефтери. Понякога ми се струваше, че рисува цици и изобщо не слуша какво говорим.
- Разбирам... - Пак погледна към мен. - От колко време имате извън брачна връзка?
- Какво? - Какво значение имаше това? - Има ли някакво значение.
- Ако не желаете, не отговаряйте. - Поставяше така нещата, че все едно исках да скрия нещо.
- Шест месеца. - Отвърнах сухо.
- Обичате ли я?
- Моля? Кого?
- Вашата... извън брачна половинка.
- Не! - Ама какви бяха тези въпроси.
- Това означава ли, че връзката ви е чисто физическа?
- Да...
- Бихте ли ми обяснили какво ви накара да изневерите на съпругата си?
- Не... Не знам какво ме накара да й изневеря...
- Можем ли да предположим, че другата жена ви е привличала сексуално?
- Да...
- Това ли е бил водещият ви мотив?
- Не знам... Да... Мисля че да...
- Какво друго харесахте в нея?
- Трябвали да обсъждаме това?
- Добре, виждам че все още не сте готов да говорите открито за проблема. Нека ви задам друг въпрос тогава. Харесвате ли жена си? Имам предвид тя привлича ли ви сексуално?
- Разбира се...
- Повече или по-малко от другия ви сексуален партньор?
- Тя ми е съпруга, разбира се, че предпочитам нея... - Какво целеше съвсем да провали брака ми ли? Искаше да кажа пред жена си, че когато видя любовницата си се надървям от раз, а с жена си едвам го вдигах ли? Е, нямаше да го чуе от моята уста.
- Защо тогава потърсихте ласките на друга жена? Ако нямате сексуални проблеми и търсите сексуално удоволствие на друго място...
- Извинете, но не е ли ваша работа да ми кажете, защо след като...
- Не мога да вляза в главата ви Илайджа, освен ако не ме допуснете в мислите си. - Пак започна да пише нещо, а аз погледнах гузно към Ан, искайки ми се да й бях спестил всичко това.
- А вие Ан, имали ли сте необходимост от извън брачна връзка? Чувствали ли сте се привлечена от друг мъж и изневерявали ли сте на съпруга си? И ми е интересно да разбера какво мислите за изневярата...

- Според моите наблюдения, проблемите се решават с говорене и обсъждане на именно тези наболели проблеми. Отнася се и за двама ви, ако желаете да скрепите брака си и да продължите на пред, ще трябва да говорите за това, рано или късно, в противен случай то ще изскача като призрак от килера винаги. Във всяко дребно спречкване, всяко закъснение и всички онези малки неща, който ще ви карат да нямате доверие един в друг. Ако питате мен, сте живели прекалено дълго в комфортната зона на отричането. Отричали сте всичко и не сте искали да си признаете на глас проблемите и именно заради това, те изкачат сега. В рамките на два сеанса, вие споделихте огорчения и нетърпимост датираща от години насам. Никой от вас не подозира как се чувства другия и смея да твърдя, че търпимостта помежду ви е на изчезване. Бракът ви няма да оцелее дълго, ако продължавате в духа на отричането или поне няма да бъде здрав и щастлив. Ще живеете заедно, самотни и нещастни, няма да си вярвате и не желая да бъда лош пророк, но в повечето случай двойки като вашата се разделят мразейки се един друг. Искам и двамата да знаете, че ако желаете да ме посещавате и да си говорим за повърхностни проблеми, бих могъл да ви слушам, но мисля че дойдохте при мен, за да разрешите истинските си проблеми и ако съм прав, то ме оставете да си свърша работата и да ви помогна. А за да ви помогна, ще трябва да започнем да говорим открито за всичко. Готови ли сте на това?

След като стигнахме до единодушно решение, че трябва да говорим за проблемите си, се чудех как да повдигна въпроса за изнасянето, но така и не ми се отдаде възможност. Просто се надявах доктора сам да го предложи, но той изобщо сякаш не мислеше в тази посока.
През останалата част от сеанса, разговора се водеше предимно между Ан и доктора. Аз не се включвах кой знае колко много, а и за щастие вниманието не беше насочено към мен. Това за изневярата вероятно щяхме да го оставим за следващия път.
След като времето ни изтече с Ан излязохме от кабинета и се прибрахме вкъщи. Децата бяха навън с бавачката и къщата изглеждаше зловещо голяма и тиха без тях. Качих се до спалнята само да се преоблека и слязох в кухнята. Нещо бях гладен и когато отворих хладилника видях някакви остатъци от снощи. Отвих фолиото и пухнах купата в микровълновата. Така бях гладен, че освен вечерята от снощи, извадих и половината хладилник на плота. Ан предложи да ми забърка нещо набързо, но й казах че няма нужда. Не бях чак толкова придирчив към храната.

Оставих вилицата и ножа в чинията си. Вече ми се беше отяло. Не знам как го правеше, но даже и когато се опитваше да подобри нещата, само ги влошаваше. Току що бяхме излезли от терапия, в която говорехме за проблемите си. Не исках да говоря за тях и докато се храня.
- Да, наистина е глупаво, защото никога не съм казвал, че търся любов. И това, че нещата между нас изстинаха е вина и на двама ни. Не мога да обвинявам само себе си или само теб. Дори не знам дали някой има вина. Не се гордея с това което направих и няма да се оправдавам с липси в брака ни, не го и правя... Просто се случи и ми хареса, нека го оставим така... Това няма нищо общо с теб... С това което правиш или не правиш... Беше просто секс, това е всичко...

Погледнах след нея с празен поглед. Какво бях направил сега? Какво искаше да кажа? Бях направил грешка, нали това казваха хората когато сгафят и ги хванат. Все още не виждах Кейт като грешка, всъщност тя ми беше помогнала да премина през тежък момент в живота си и винаги щях да я ценя заради това, но нямаше как да го обясня на Ан. Не виждах как мога да й кажа истината без да изперка напълно. Как можех да й кажа, че Кейт е олицетворение на жената, която очаквах от Ан да бъде? Не можех! Това щеше да е ужасно от моя страна и още по-болезнено за нея, затова просто щях да поддържам версията, че е само секс и нямаше да казвам нищо повече от това.
Ан ме избягваше през остатъка от деня, но пък имах време за да поиграя с децата. Рисувахме, играхме на монополи и дори поплувахме в басейна. После вечеряхме и аз се оттеглих в кабинета, а Ан отиде да ги приспи. Работех до късно и когато се качих в стаята и видях, че я няма, осъзнах че все още не ми се е отсърдила. Нямаше какво друго да направя, освен да сляза в ателието, където я и намерих.
- Развявам белия флаг... - Под формата на любимия и течен шоколад. Влязох вътре и й поднесох малка купичка с шоколад, в която бях нарязал и бананови резенчета.
- Още ли ми се сърдиш?

Не смятах, че основният ни проблем е еднообразието, но предполагам също беше един от проблемите.
- Мисля, че това е страхотна идея... - Издърпах един стол и седнах срещу нея, хванах ръцете й и ги целунах.
- Ще отидем на вечеря... - Погледнах я в очите и леко се усмихнах. Радвах се, че не ми е чак толкова сърдита, че може би нещата ще се подобрят след време.
- Не мислех, че искаш да говорим за това... - Казах с малко по-мрачно лице. - Но ако ще помогне, ще ти кажа всичко което искаш да знаеш...

Нямаше обяснение което можех да й дам. Истината която не признавах дори пред себе си, бе твърде болезнена, за да бъде изречена на глас, но Ан имаше право. Ако не говорехме за това, а само потискахме своите истински чувства, нещата нямаше да се подобрят, щяха да стават все по-зле и по-зле.
- Не мисля, че мога да обясня или посоча конкретна причина Ан. Истината е, че сме заедно през целия си живот. Всичко се случи бързо. Раждането на децата... Животът ни стана прекалено... Праволинеен... Говорим за едно и също всеки ден... Целият ти свят се върти около едно и също и не го казвам, с цел да те обвинявам, а просто защото е така... Не предполагах, че брака и семейството щя ни отдалечат и променят чак толкова... Разбираш ли, в работа си трябва да съм определен човек... Сериозен, силен и е достатъчно напрегнато всеки божи ден и когато се прибера и... Всичко се превръща в едно голямо битово нещо... Хранене, миене на чинии, приспиване и къпане на деца, гладене... Спряхме да говорим за други неща... Говорим само за какво искам за вечеря, кой костюм трябва да се изглади, какво дело съм започнал или какво сте правили с децата, какво трябва да се купи от магазина или че басейна се нуждае от почистване... Постепенно просто спрях да те виждам като жена... Превърна се в майка на децата ми, която готви и чисти... Избра си тази роля и я играеш в продължение на години... Знам, че ще прозвучи ужасно, но ми е трудно да виждам в теб жена, колкото и привлекателна да си всъщност... Затова и онази вечер... Просто когато те видях облечена по онзи начин... Беше прекрасна и вероятно всеки мъж би го видял по този начин, но... проблема никога не е бил в това какво обличаш или как изглеждаш, а в това в какво се превърна...

Виждах колко е ентусиазирана и обнадеждена, че това може да се поправи и някак си се чувствах виновно за дето аз не изгарях от чак такова желание. Имам чувството, че водех прекалено много войни извън дома си, за да водя и за това, но нямах друг избор освен да опитам и да видя какво ще стане. Исках брака ми да се запази и ако това беше цената която трябва да платя, то тогава така да е.
- Добре... - Можеше пък и да бъде забавно. Не бях излизал на срещи от цяла вечност. - Ще го направим по твоя начин, но все още съм на мнение, че трябва да обмислим и възможността от това да се изнеса за няколко дни. - Не се бяхме разделяли за повече от два дни, през последните десет години. Пък и ако ще се правим на непознати, щеше да е по-лесно ако не се приготвяме в една и съща баня. Смятах, че малко почивка един от друг ще ни се отрази повече от добре.

Колкото и да се опитваше, просто й беше изписано на лицето, че не е съгласна с мен и има възражения по темата. Преди малко ме беше накарала да бъда съвсем откровен, а сега самата тя прикриваше истинските си чувства.
- Точно това ме притеснява Ан... Притеснява ме твоята липса на позиция. Така здраво си се вкопчила в това да запазиш този брак, че задушаваш и двама ни... Наистина ли изпитваш чак толкова голяма несигурност и ми вярваш толкова малко? Какво си мислиш, че го правя, за да се изнеса при любовницата си ли? - Сигурен бях, че точно това си мисли и нямаше сила която да ме убеди в противното.
- Просто имам нужда от няколко дни, в които да бъда сам... Това е! Ако исках да бъда с някой друг, нямаше да има нужда да се изнасям, за да бъда. И освен всичко друго, това не означава, че ще си тръгна завинаги, вярва ти се или не... А дори и да е така, дори и да разбера, че искам да продължа живота си сам, това е само въпрос на време и знам, че не искаш да ме държиш като затворник, до края на живота ни, затова те моля да погледнеш на нещата от друг ъгъл, по-различен от този, който гледаш в момента и ще осъзнаеш, че това всъщност може да бъде нещо много добро и за двама ни... Може би по този начин ще осъзнаем, че си липсваме и все още обичаме... Аз поне се надявам именно това да разбера...

Ан излетя от ателието като фурия, а аз крайно гневен и бесен блъснах скулптурата, която правеше и тя се разби на парчета. Искаше ми се да изпотроша всичко наоколо, защото вече не знаех как да се справя с това положение и с нея. Беше толкова упорита и твърдоглава, че не беше в състояние да приеме нещо друго освен това което тя самата смята за правилно. Нейното виждане винаги бе най-правилно и всички трябваше да са като нея и да мислят като нея. Е, изненада, не всички бяхме такива и не всички можехме да сме толкова отдадени на един човек и един брак...
Тръгнах след нея и я настигнах чак в спалнята. Направо бях обезумял от ярост и не знаех какво точно правя. Стиснах я здраво през лакътя и я завлякох до леглото, върху което я повалих грубо и разтворих краката й. Нали това искаше. Искаше някой да я изчука хубаво и после може би, вероятно щеше да се вразуми малко.
Приклещих ръцете й към леглото и ги натиснах към него със сила. Хванах ги с едната си ръка, а с другата разкопчах дънките си и ги смъкнах надолу. Точно в този момент изобщо не я виждах като майка на децата ми, а като някой който се нуждае от превъзпитание.

След като всичко свърши, станах от леглото и тръгнах към банята. Събрах си малко неща в един куфар и не ми оставаше нищо друго освен да се изнеса. Вече бях ударил дъното. Ето така ми действаше. През цялото време ме караше да се чувствам като истинско чудовище. И колкото по-виновен ме караше да се чувствам, толкова по-големи глупости вършех.
- Съжалявам... - Казах на излизане от спалнята. Не можах обаче да я погледна. Тази свита и трепереща Ан, щеше да ме накара да изгубя съвсем разума си.
Здраво стискайки куфара го метнах в багажника на колата и се качих. Не бях изобщо на себе си и през цялото време ми се въртяха сцени от живота ни. Сватбата, когато я видях за първи път, раждането на децата ни, а най-често повтарящия се образ беше този от тази нощ. Карах бързо, валеше и даже не разбрах какво точно се случи. Някаква ярка светлина ме заслепи от ляво и се вряза точно в мен, след това всичко ми се губеше... Май бях минал на червено и друга кола се бе врязала в моята...

Започнах да идвам в съзнание и в главата ми беше пълна каша. Бавно започнах да си припомням какво точно се беше случило, къде се намирам и как попаднах тук. Въпреки това обаче, се чувствах прекалено объркан и разконцентриран. Чувствах болка в цялото си тяло и най-вече в главата. Не беше чак толкова непоносима обаче.
Помъчих се да отворя очи. Надявах се това да е било само сън, но не беше. Бях в болница, целия завързан за системи, а писукането на апаратите около мен, бе едно от най-дразнещите неща които бях чувал някога. Мразех болниците. И Ан не ги харесваше, но беше тук. Зарадвах се да я видя. Спеше в неудобна поза и държеше ръката ми. В този момент осъзнах, че няма друг човек на света, който искам да прави точно това. Може би и децата ако бяха тук, всичко щеше да е идеално...
Бях се загледал в нея и почти се унасях отново когато в стаята нахълтаха родителите ми. Майка ми плачеше, а баща ми я придържаше сякаш всеки момент щеше да се строполи на земята.
- О, момчето ми... - Втурна се към леглото ми и започна да ме целува. Ан се събуди. - Добре ли си? О, толкова се уплаших... - Вероятно Ан им се беше обадила. - Дойдохме възможно най-бързо... - За разлика от майка ми, баща ми беше запазил самообладание и не се вайкаше.
- Спокойно майко, добре съм... - Погледнах и Ан. - Всичко е наред... - Нямах представа какво точно ми е състоянието, защото вероятно бях наблъскан с много успокоителни и обезболяващи, които ме караха да се чувстван като силно надрусан, но предполагам бях добре, щом бях жив и говорех.