Животът на семейство Майкълсън

- Майка?! - Попитах неразбиращо и се опитах да се сетя за какво ми говори. - А, да... Всъщност аз не водех този случай. Знаеш, името ми е във всеки вестник просто защото е познато и с него свързват кантората, но всъщност с него се занимава Макбийл. Много е добра и съм сигурен, че ще го спечели. Тя си пада по тези неща... Аз съм се концентрирал върху сливането. - Истинските пари бяха в корпоративните дела. Вече бях спечелил хиляди дела като това и си бях извоювал място в страниците на вестниците. С други думи не работех за да си създавал име, а за пари и то големи пари, такива които щяха да осигурят не само моя, но и живота на децата ми.
- И ако направя това сливане както трябва, ще виждаш много често името ми не само по вестниците, но и в учебниците по право. В момента пиша история Ан и съм наистина развълнуван за това. - Когато започвах кариерата си, само можех да си мечтая за подобно дело, сега го имах и нямаше да позволя да го прецакам, затова и работех толкова усърдно по това сливане.
- Като се приберем ще ми покажеш... - Казах накрая и се усмихнах. Исках да видя какво е сътворила, а и в интерес на истината я намирах за изключително талантлива и знаех, че ако вложи усилията си в това, може да постигне много, защото имаше вроден усет за изкуството. Не беше нещо което е научила в университета или в училище, а нещо с което се бе родила.

- На мен също... - Да изляза извън офиса беше като истинско събитие за мен и ако за тях това да съм с тях на подобни излети, за мен бе не по-малко интригуващо да съм тук.
Започнах да се навеждам бавно към нея, имах намерението да я целуна. В момента ми беше хубаво и някак фриволно и ми се виждаше ужасно правилно да го направя, а и тя сякаш ме предизвикваше неволно да впия устни в нейните. Поемаше си дъх и гърдите й изпълваха деколтето й. Полъха на вятъра донасяше до мен примамливия й аромат, а сините й очи, обградени от гъста черна мъгла мигли, бяха още по-ярки и сини озарени от слънцето. Всичко в мен копнееше за вкуса на устните й, които сега сигурно бяха още по-сладки с вкус на ванилия от сладоледа... Преди обаче да успея да достигна крайната си цел, телефонният звън ме стресна и се отдръпнах назад като опарен. Намръщих се, мразех когато се случва така. Извадих телефона си, с намерението да го изключа. Исках този ден да е само за мен и тях, но видях че това е номера на Кейт и... И си припомних, че тя съществува и... и, че не съм безразличен към нея и... Погледнах виновно към Ан:
- Съжалявам... Трябва да отговоря... Ще отнеме само минутка... - Надигнах се и се изправих от одеялото. Отдалечих се на достатъчно разстояние, за да не става свидетел и Ан на този разговор и отговорих.
Кейт ми съобщаваше, че ще се прибере с по-ранен поглед. Каза ми колко няма търпение да ме види, подметна няколко мръснишки неща, колкото съвсем да се побъркам и... Погледнах притеснено назад към Ан. Гледаше ме влюбено и се усмихваше, а аз говорех мръсотии с любовницата си по телефона. Това беше първия път, в който изпитах вина за това което правя. Спях с Кейт от половин година и едва сега го чувствах като нещо нередно.
- Съжалявам, не мога да дойда по-рано... С децата сме навън и... Ще дойда при първа възможност... - И въпреки всичко Кейт не се разсърди. Продължи да се държи все така. Каза, че ще ме чака гола и готова и затвори. Поех си дълбоко въздух и се върнах при Ан.
- От работата... - Излъгах, но не успях да я погледна в очите. - Ще се наложи да отида до офиса... - Погледнах я. - Не сега... - Побързах да я успокоя и за по-голяма сила лепнах една кратка целувчица по устните й. - Ще свършим тук и после ще отида...

Нямах намерение да тръгвам толкова скоро, но Ан направо ме изгони, когато й казах, че ще трябва да отида до офиса. Не се чувствах в позиция нито да споря с нея, нито да отложа, защото ако кажех, че няма да отида, Кейт щеше да се почувства зле, пък и щеше да изглежда така сякаш имам избор и предишните пъти сам съм решавал да работя, вместо да съм с тях.
В крайна сметка, отидох на време за срещата си с Кейт и вместо тя мен, аз чаках нея. Не много, но на мен ми се видя като цяла вечност. Вечност, в която се разкъсвах вътрешно и даже си мислех, че трябва да сложа край на тази връзка и да дам шанс на себе си и Ан, поне още веднъж. После обаче Кейт се появи и всичко се промени. Наистина бях привлечен от тази жена, а и секса който правех с нея... Наистина беше страшно добра в това.
Днес не говорехме много. Тя усещаше, кога не съм в настроение за разговори и просто се насладихме на удоволствието да сме заедно след толкова дълга почивка. Попитах я само как е било пътуването й, а тя ми отговори, че е било разоряващо. Посмяхме се на това и после пристъпихме към действие.
Когато се прибрах, пак изпитах онази вина. Особено когато се качих в спалнята и видях Ан. Спеше и изглеждаше толкова невинно. Не биваше да й го причинявам. Съблякох се и внимателно се пъхнах в леглото. Загасих лампите и се опитах да заспя, но не можех. Съвестта ми не ми даваше мира. Въртях се може би около час в леглото, но не можех да заспя. Станах и отидох в кабинета си. Отворих си бутилка уиски и си налях в една чаша. Пиех и мислех за това как се бях прецакал. Харесваше ми да бъда с Кейт, но имах дълг към Ан. Използвах и двете... Наранявах и двете...

Вече пиян, не мислех изобщо трезво и просто не можех да го задържам повече в себе си. Разяждаше ме отвътре. Исках да го кажа и просто да не се налага да лъжа повече.
- Не бях в офиса... - Казах едва чуто и се завъртях със стола. Тя се спря, чула думите ми, но не каза нищо. Не попита къде съм бил, а аз исках да го направи, исках да изпадне в нейните си истерично изблици, за да спра да се чувствам виновен. Когато се държеше като параноична и изискваща отчаяна съпруга, всъщност беше много по-лесно.
- Не искаш ли да знаеш къде съм бил? - Не издържах. Тя понечи да тръгне, но думите ми отново я спряха. Разбирах, сигурно искаше да излезе преди да съм казал онова което подозираше, но трябваше да го кажа.
- Обикновено имаш толкова много въпроси и предположения... Защо не ме питаш сега? - Трябваше да не пия повече. Вървях по тънък лед и бях на път да си призная нещо, което можеше да ми коства брака завинаги.

Стиснах очи и отпуснах натежалата си глава в длани. Наистина ли толкова малко й пукаше, че съм с някоя друга? Ако наистина ме обичаше нямаше да го приеме. Ако наистина се обичахме, нямаше изобщо да сме в такава ситуация. Пиян и отчаян, не виждах никакъв изход. Причинявахме си само болка, взаимно. Не знам дали щях да мога да я обичам отново, след всичко което бях направил. Не знам дали и тя можеше да прости, защото не беше като да изчукам някоя случайна жена и всичко да приключи. С Кейт имах история, след като съм бил с нея, се прибирах при жена си и я лъжех. Не казвах, че е единствената за мен, но се предполагаше, че го мисля след като сме женени... И децата? Заради тях ли си причинявахме всичко това?
Не тръгнах след нея. Останах в кабинета си и доизпих бутилката, мислейки какво да правя. Накрая реших, че ще прекратя отношенията си с Кейт и повече няма да причинявам това на Ан. Тя беше моята съпруга и майка на децата ми и винаги можех да разчитам на нея да ми пази гърба. Трябваше да бъда с нея... Исках да съм с нея...
Заспал съм там, в кабинета, пиян и нещастен. На сутринта се събудих от гласовете на децата. Станах от стола и потърсих Ан. Трябваше да й кажа какво съм решил. Намерих я в ателието й.
- Ан... - Почуках още веднъж. - Отвори... Аз... Повече няма да се виждам с нея... Искам те и децата...

В очите й се четеше истинско разочарование и някакъв вид примирение. Казваше че така не й харесва, но в същото време нямаше сили да се бори или по скоро нямаше стимул да го направи и бог ми е свидетел, че не й бях дал много за какво да се бори. Съпруг, който никога не е там където трябва, за какво й е да се бори. Вече искаше баща за децата си, но даже и това не бях на сто процента.
- Казах ти, няма да я виждам повече... - Наистина нямаше. Бях решил, че ще прекратя всичко и ще се опитам да събера семейството си и ще спася каквото е останало от него. Бях добър в обречените каузи и можех да спечеля и тази битка, просто трябваше да го поискам наистина.
- И имаш всичкото време на света, за да... се справиш с това... - Безспорно щеше да й отнеме време да ми прости за случилото се.
- Само искам да знаеш, че не означаваше нищо за мен... - Баналната лъжа, която всички казваха когато са сгафили. Разбира се, че да спиш с някой в продължение на месеци, означаваше нещо. За мен означаваше. Даже мислех, че до някаква степен бях влюбен в Кейт, но избирах децата си и съпругата си пред нея.

Ан излетя от вкъщи сякаш самия дявол я гонеше и нямаше какво друго освен да й дам нужното пространство, докато се успокои и асимилира случилото се. Да, предполагам много пъти си беше мислила, че й изневерявам, даже си е мислила че е така, но сега бе получила потвърждение и от мен самия и това едва ли бе толкова лесно за преглъщане. Осъзнавайки каква огромна глупост бях направил, признавайки си, че съм й изневерил, се почувствах крайно неприятно. Да не говорим, че махморлука му сякаш се засили в петорни размери.
Качих се до банята, взех си душ, приготвих се за работа и излетях от вкъщи като буреносен облак. В такива моменти наистина имах нужда от Кейт. Обадих й се. Трябваше да й кажа, че между нас всичко е свършило, но не успях. Можех да го отложа и за друг ден. Днес имах нужда да съм поне още веднъж с нея. Не отидох изобщо на работа. Прекарах деня с Кейт. Ядохме, правихме секс, говорихме за пътуването й. Тя беше толкова развълнувана и не ми даде сърце да й кажа каквото си мислех да й кажа.
После се прибрах вкъщи. Все още обременен с чувство за вина и все още с любовница. Ан и децата играеха. Нямах очите да отида при тях и да се включа в игрите им, а и честно казано се страхувах от реакцията на Ан. Бяха минали няколко часа и вече трябваше да е асимилирала новината, че съм й изневерил.
На вечеря беше спокойно. Даже и децата не вдигаха шум, сякаш усещаха напрежението между нас и бяха кротки. След вечеря тя отиде да ги приспи, а аз слухтях по коридорите да видя дали ще дойде в стаята. Не дойде. Предположих, че е слязла в ателието. Отидох там и почуках, не посмях да вляза направо.
- Ан, аз съм... Искаш ли да поговорим?

Поех дълбоко въздух и отстъпих няколко крачки назад. Издърпах един стол и седнах върху него. Чувствах се изсмукан и психически и физически. За пръв път от толкова много време насам, нямах сили даже да стоя на краката си.
- Не знам... - Отговорих откровено с тежка въздишка. Не само не знаех как да продължим напред, но нямах и представа как бяхме стигнали до тук. Ако преди десет години ми беше казала, че иска да ме изостави щях да преобърна света, за да я задържа до себе си. Днес, десет години по-късно бях готов да я пусна без никаква борба и редно или не сякаш очаквах тя да забрави за всичко, без никакви усилия от моя страна.
- Искам нещата да са както преди, но не знам как да накарам и двама ни да се чувстваме по същия начин. - Имах чувството, че всичко между нас се е превърнало в един огромен навик и дори това да си казваме, че се обичаме не беше заредено с никакъв заряд.
- Може би трябва да продължим да посещаваме онзи терапевт... или... - Не знам обаче как щеше да прозвучи ако кажа, че искам да се разделим за известно време. Може би пък ако си починехме за малко щяхме да си дадем сметка трябва ли да продължим заедно или трябва да се разделим окончателно.

Обгърнах я с ръце и я притиснах към себе си. Стояхме така известно време. Не знам точно колко, защото загубих пълна представа за времето. Държах я в ръцете си и се чудех какво да направя. Какво е най-добре за нея, за мен и за децата ни.
- Искам да продължим с терапията, но смятам, че за мен и най-вече за теб,ще е по-добре ако се изнеса за няколко дни... - Исках да дам време на себе си и нея, в което да помисля точно какво желая. Трябваше да подредя приоритетите си и да реша веднъж завинаги какво искам. Трябваше да съм сигурен, че вземам правилното решение. Не желаех да измъчвам и себе си и нея. Все още бяхме запазили добрия тон помежду си, не исках да се намразим и от това да пострадат децата ни. Пък и за тях нямаше да е здравословно да виждат родителите си нещастни и отчуждени.
- Това не означава, че не те обичам и не искам да се боря... Колкото и глупаво да звучи, вярвам че по този начин ще успеем да си изясним много неща...

Понечих да се приближа и да я прегърна отново, за да я успокоя и уверя, че това не е край, но тя отново повтори да я оставя сама и аз не събрах смелост да настоявам. Почувствах се като пълен неудачник, за дето й причинявам всичко това, но все още смятах, че това е правилното решение и за двама ни.
- Добре... - Казах тихо и заотстъпвах назад.
- Ще спя в гостната, а утре ще тръгна, когато децата отидат на училище. - Не исках да виждат че се изнасям. - Мисля че ще е най-добре ако им кажем, че съм на командировка извън града... - Когато бях нервен и несигурен, винаги говорех по много. Сега беше един от онези моменти и сякаш вече не бях толкова сигурен дали трябва или не да се изнасям, пък било то и за малко.
- Ако това да се изнеса за няколко дни не ти харесва, няма да го правя... - Исках да съм сигурен, че няма да стане още по-зле ако си тръгна в този момент.

Останах загледан в една точка и отново премислих всичко отново и отново. Преди малко искаше да се разведем, после вече не искаше. Не разбирах какво всъщност иска и до кога ще продължава всичко това. Наистина трябваше да се изнеса и да видим как ще живеем един без друг, дали изобщо ще си липсваме или ще осъзнаем, че всичко между нас е навик.
Както обещах не се върнах в спалнята ни. Отидох да спя в гостната, където продължих да мисля. На сутринта, след поредната тежка и безсънна нощ, вече бях с ясна представа какво трябва да правим. Ан я нямаше на закуска. Оказа се, че е все още в спалнята и изобщо не беше ставала от леглото.
- Хей... - Седнах на ръба на леглото и отдръпнах леко завивката, за да открия лицето й. Не спеше. - Добро утро... - Тя не отговори, понечи да се обърне на другата страна.
- Добре, знам... Не искаш да ме виждаш и да говориш с мен, просто исках да знаеш, че за сега няма да предприемам нищо. Утре имаме час при терапевта и искам да отидем и да поговорим за това с него. Смятам, че той би ни посъветвал най-добре...

- Радвам се, че и двамата сте тук. Това значи, че сте готови да работите върху проблемите си. - Започна доктора след дежурните поздравления.
- Как се чувствате днес? Имахте цяла седмица на разположение. Кажете ми какво се случи? - Доктора не зададе въпросите си конкретно на никой, очакваше някой от нас да отговори доброволно и след като видях, че Ан няма желание да говори, започнах аз.
- Случиха се много неща. Съпругата ми се върна към хобито си да рисува. Аз намерих повече свободно време за семейството си и... признах на съпругата си, че имам извън брачна връзка. - Това последното шокира и доктора, който не очакваше да съобщя нещо подобно и то сякаш съобщавах прогнозата за времето.
- Това... - Прокашля се. - Това е интересно. Как решихте да... признаете нещо такова? Какво се промени?
- Бях пиян и... Просто не можех да го крия повече. Мисля, че тя заслужава истината.
- Как приехте това Ан? - Обърна се той към нея.