Братство на смъртта

Усещах как възбудата се надига между бедрата ми. Разговора бе важен и едва ли бе подходящото време да мисля за секс, но имаше много обстоятелства, които правеха обратното невъзможно. Просто той не осъзнаваше колко силно въздействие има върху мен. Всеки негов допир и дума, всяка целувка и ласка, предизвикваха пожар в тялото ми.
- И точно заради това... - Започнах леко задъхано, защото пулса ми се бе ускорил. - Трябва да ме оставиш да водя сама битките си...
Тази вечер бях отказала една. Бях избягала като страхливка и го бях оставила да брани честта ми, а знаех че мога и сама. Просто не го осъзнавах до сега. Не осъзнавах, че стоейки настрани, нещата не стават по-добри нито за мен, още по-малко за него. Искаха демонстрация на сила и мощ. Не само от него, но и от мен и ако исках да променя мнението им, то трябваше да променя стратегията си. Трябваше да променя себе си. Но той трябваше да направи същото.
- Мога да го направя... - Захапах лекичко долната му устна. - Направих го с теб... - Ако най-силния и властен мъж в света, можеше да ме обича и уважава, то значи можеха и всичко останали. Хванах ръката му и я съпроводих до гърдите си. Другата му вече се опитваше да набере роклята ми. Моментът беше толкова подходящ. Чувствах се толкова привлечена от него. Исках да ме накара да се почувствам като неговата кралица. Тук върху дивана, още сега.

Изстенах доволно когато усетих палавото му езиче там долу и ръцете ми някак инстинктивно се стрелнаха към гърдите ми. Стиснах ги силно и започнах да ги мачкам, докато той изпиваше с устни и език соковете ми. През цялата вечер усещах невероятно напрежение и зърната ми бяха болезнено настръхнали. Сега бяха още по твърди и да, моите ласки не бяха като тези на Алек, но помагаха за момента.
Извих се нервно и простенах отново, а герданите с които се бях накичила издрънчаха. Бяха студени и това ужасно контрастираше с телесната ми температура в момента, което ме караше да настръхвам още повече. Извиках без глас и се извих още повече. Главата ми се отметна силно настрани, а гърба ми се изви като дъга. Не исках да избягам от ласките му, но сякаш точно това правех. Той прихвана здраво бедрата ми и ме намести отново така че да може да ме достига. Надигна ме леко, а аз отчаяно се опитвах да притворя крака, защото не знам защо си мислех, че така ще поема по-лесно надигащия се оргазъм. Напрежението се събираше и събираше. Тежеше като олово ниско долу в стомаха ми, а той бе постигнал всичко това само с езичето си, което енергично се движеше около клитора ми.
- Алек... - Той го захапа между зъбите си и това бе достатъчно да извикам, пометена от зверския оргазъм, който ме накара да се разтреперя цялата. Беше толкова освобождаващо и хубаво... Но и някак толкова недостатъчно.
- О, Боже... - Дори и да исках не можех да съм по-тиха и наистина не ми пукаше дали някой ще ме чуе. Беше върховно. Стиснах още по-болезнено гърдите си и той най-накрая се подаде изпод роклята ми, докато аз все още изживявах най-хубавото нещо, което ми се бе случило през последните дни...

- Все още не се чувствам като кралица... Ще трябва да се постараеш много повече от това... - Едва си поемах дъх, но успях да кажа аз. Исках да го направи наистина незабравимо, да почувствам колко силно ме желае и да видя онзи плам от по-рано, тук и сега, в действие.
- Но е добро начало... - Допълних и го дръпнах за вратовръзката, за да го целуна отново. Ръцете му преминаха през гърдите ми и сам усети колко са напрегнати. Извих се нагаждайки се на ласките му. Никой друг не умееше да ме докосва така както той.
Роклята не бе от най-удобните за подобен род занимания, но той така и не я събличаше. Мислех си, че не иска да го прави, защото наистина му харесваше как изглеждам в нея и го възбуждаше. Мен пък ме възбуждаше мисълта, че ме желае. Исках да усещам това желание у него постоянно.

В крайна сметка успя да постигне желания ефект и ме накара да се почувствам като истинска кралица. Неприятното усещане от приема бе напълно заличено и вечерта от пълна катастрофа се бе превърнала в нещо, наистина красиво.
На следващия ден, всеки от нас отиде на работа. Очаквах че деня ми ще започне спокойно и ще премине така, но още когато влязох в тренировъчната зала, попаднах на гледка, която никак не ми се понрави. Явно бях закъсняла прекалено много, защото ръководителката на другата група - Анастейжа, налагаше здраво едно от моите момичета.
- Хей... - Извиках и изтичах при тях, като я избутах от момичето. - Какво си мислиш, че правиш? - Меко казано бях бясна. Нямаше никакво право да прави това.
- Не се меси. - Каза високомерно тя и тона й много ми напомни на някой.
- Защо не се пробваш срещу някой, който всъщност може и да ти отвърне? - Не беше лъжа, че тя е много по тренирана и подготвена от новобранците. Беше добра колкото мен, ако не й по-добра, защото за разлика от нея, аз не бях тренирала отдавна. Бях занемарила формата си.
- Предизвикваш ли ме? - Изсмя се тя. - По-добре отстъпи назад кучко... Това тук не ти е летен лагер...
- Как ме нарече? - Много добре бях чула и дори не дочаках да ми отговори. Замахнах към лицето й и я ударих. Тя обаче не отвърна, просто защото знаеше, че това може и да има последствия, но виждах желанието й да ме удари. - Давай... Това ще си остане между нас... Имаш думата ми... - Бях убедена, че мога да я смажа от бой и да й дам урок. Въобще не допусках, че нещо различно от това може да се случи, но дори и да ме удареше или по-лошо, исках да знае, че няма да пострада заради това.
Тя замахна... После аз... И след не повече от три минути лежах повалена по гръб на земята и не можех да си поема дъх. Мамка му, беше наистина добра, а аз бях станала за смях пред всички новобранци...

- Махни си ръцете от мен... - Егото ми вече бе пострадало достатъчно, за да позволя да ме откарат на ръце в лечебницата и Алек да се разправя с Анастейжа. Какво изобщо правеше тук.
- Алек! - Извиках гневно, когато нападна момичето, след като бях обещала, че нищо няма да й се случи. Той обаче въобще не ме отрази. Изправих се с усилие и отново го извиках по име.
- Алек! - Ставахме за смях. Ама наистина и след намесата му изглеждах още по-жалка, в очите както на нея, така и на всички присъстващи.
Той не я пусна, но извърна глава към мен и ме погледна. Вече стоях на крака и въпреки че се държах за корема, щях да живея.
- Всички вън! - Чуха се смаяни шепнения. - Веднага! Ти също... - Кимнах към нея, а Алек нямаше какво друго да направи освен да я пусне. За секунди залата се изпразни и останахме само аз и той, изправени един срещу друг, гледащи се гневно и дишащи тежко.
- Какво си мислиш, че правиш? - Само няколко часа по-рано си бяхме говорили как трябва да ме остави сама да се справям с проблемите си и да водя битките си, а сега се държеше така сякаш никога не сме водили този разговор.
- Да не си посмял да я докоснеш отново, чуваш ли! - Изсъсках през зъби и избърсах с опакото на ръката си, част от кръвта по устните си.

Завъртях гневно очи и поклатих леко глава.
- Аз започнах... Исках да разбера колко е добра... Оказа се достатъчно добра, за да вземе първия рунд ... Но следващия път ще бъда подготвена...- Отвърнах троснато, но поне не лъжех. Аз бях инициатор на тази схватка и той нямаше никакво право да обвинява нея за каквото и да е.
- А ти нямаше никакво право да се месиш! В тази зала са се случвали далеч по-фрапиращи неща. Някой са я напускали дори със счупени крайници. Това което се случи днес не е нищо... Дори нямаше да ти пука, ако на земята лежеше някой друг нали? - Не исках да ме третира по по-различен начин от всеки друг в това братство. Как не можеше да го разбере.
- Стой далеч от нея! - Това сигурно щеше да го жегне, защото без значение какви бяхме един за друг, сега си позволявах прекалено много, защото тук той все още бе мой водач и подобна проява на неуважение, можеше да ми коства живота.
- Говоря сериозно, да не си посмял да я докоснеш! - Ако само подозираше това коя е, той щеше да разбере защо се държа така и щеше да ми е благодарен, че съм го възпряла от това да извърши някоя глупост.

Не го послушах и не отидох в лечебницата. Няма нужда от лекар. Бях добре, просто малко понатъртена, а раните по лицето можех да ги промия и сама. Излязох след него и казах на останалите, че могат да се връщат към тренировката си. Но когато Ана мина покрай мен я задържах за ръката и казах:
- Съжалявам за това... Той няма да ти създава повече проблеми... - После я пуснах и не дочаках да ми каже нищо повече. Отидох в съблекалните и влязох под душовете. Измих кръвта и облякох друг, чист екип. Мислих си за това какво си бяхме говорили снощи и какво се бе случило тази сутрин. Не можех да разчитам, че ще удържи на думата си. Всъщност той беше казал, че той няма да я докосва, но не беше обещавал някой друг да не го прави. Трябваше да говоря с него. Колкото и да му бях бясна, в момента, просто трябваше.
Вързах косата си и отидох до кабинета му, като дори не почуках. Просто нахълтах вътре и тряснах силно врата след себе си. Той изгледа насиненото ми лице с недоволство, а аз просто изтърсих директно:
- Мисля, че Анастейжа е твоя сестра... Не съм сигурна все още и затова не съм ти казала нищо, но ако съм права... Може би вместо да ми крещиш, трябва да ми благодариш, за дето те спрях от това да извършиш някоя глупост... - Не беше това начина по който възнамерявах да му кажа. А и все още всичко се базираше само на предположения и догадки. Можех да греша, но ако имаше и един процент шанс да съм права, не можех да му позволя да я нарани.

- А може би не си... - Отвърнах тихо и едва го погледнах. Не исках да го убеждавам в каквото и да е, сега, защото макар да имах много основателни причини да вярвам в това, нямах сигурно доказателство... Все още не. И наистина ми се искаше ако му казвам нещо такова, то да е когато знам със сигурност. Обстоятелствата обаче ме притискаха да го направя по-скоро.
- Скоро ще разберем... - Поех дъх, а той ме изгледа объркано и притеснено, все едно се опитваше хем да изключи възможността да съм луда, хем и да разбере на какво се дължи това предположение.
- Знам, че ще ме помислиш за луда когато ти кажа, но... Изпратих твое и нейно ДНК в частна лаборатория в Швейцария... - Той направо онемя.
- Повярвай ми, виждала съм прекалено много случайности, за да знам, че няма нищо случайно... И може да греша... Но може и да съм права и знам, че ще искаш да знаеш, ако съм затова... - Поех дъх.

Супер, значи сега се нуждаех и от лекар, все едно току що си го бях измислила. Разтърсих леко глава.
- Както вече казах, не съм напълно сигурна, но има голяма вероятност да се окажа права... - Искаше да знае как съм стигнала въобще до подобно предположение? Добре.
- Помниш ли когато отидохме в дома ти за един уикенд? Искаше да ми покажеш къде си живял...- Беше преди около месец и всъщност почти не ми показа нищо, защото се наложи да замине извън страната, но аз бях останала да нощувам в огромното имение, защото вече беше станало късно и не исках да пътувам цяла нощ, обратно до нашата къща.
- Искам само да кажа, че не съм ровила... Просто случайно попаднах на семейните ви албуми и... Беше ми интересно и нямаше какво друго да правя... От един от албумите изпадна една снимка... На младо момиче... Тогава нямах представа коя е и дори не обърнах внимание, докато няколко дни по-късно не влязох с твоята парола в системата, за да проверя с кого ще си имам работа... - Току що му признавах, че знам най-секретния код за достъп в света и съм можела да вляза по всяко време, но се надявах да не обърне внимание на това.
- Сред новите си колеги, видях същото онова момиче от снимката, която видях сред семейните ви албуми... Не беше залепена... Трябваше да ми светне още тогава, че е поставена там след това... Както и да е... Зачудих се какво ще прави тази снимка там... Няма да излъжа ако кажа, че не ми мина през ума, че е била любовница на баща ти... Исках да знам каква е истината, затова започнах да се ровя и открих, че малко преди смъртта на баща ти, той е оставил огромна... Ама наистина огромна сума пари на това момиче... Рових се и в нейната история... Била е дъщеря на жена от братството, която е починала малко след раждането. Бащата не е записан, но тя е имала връзка с баща ти... Не официално, но много хора са знаели за това... Говорих с някой от тях, които все още са сред живите... Не се тревожи, нямат представа защо съм разпитвала... Не мисля, че някой въобще подозира за възможността Ана да е твоя сестра и се постарах да не будя съмнение с въпросите си... Всяка информация която съм получила, беше с твоя код за достъп, а ти си единствения, който знае какво прави, когато влезе в системата, така че... - Ако например аз вляза и търся информация за някой, поне още 10 човека щяха да знаят какво правя и какво търся, дори много много повече. Той обаче имаше достъп до информация която никой, абсолютно никой не можеше да достигне и не знаеше за нея. Може би баща му се е надявал, че някой ден ще открие сам сестра си.
- Виж ако не е твоя сестра... Тогава не знам какво друго може да е... Не знам, но имам усещането, че... подозренията ми да истински... Не е необходимо да ми вярваш, а и няма нужда... ДНК теста ще реши част от пъзела, а може би и целия пъзел нали? - Бях направила толкова нередни неща. Бях откраднала ДНК проба и от двамата, бях вършила всичко това зад гърба му и на всичко отгоре, бях успяла да разбера кода му за достъп до строго секретни тайни. До познание, което не трябваше да имам. Не бях злоупотребила разбира се. Единственото което бях търсила беше за Анастейжа и родителите ми... Нищо повече. След като го бях скрила толкова много неща от него обаче, можеше и да не ми повярва никога отново. Обаче аз бях шпионин, това сякаш ми бе в кръвта и може би бе прав. Може би просто си въобразявах и втълпявах разни неща, просто за да почувствам тази тръпка отново. Да се промъкваш с надеждата, че няма да те хванат. Да имаш една заплетена загадка и да се опитваш да я решиш.
- Кажи нещо... - Дали не беше сега момента, в който щеше да ме изпрати на електрическия стол за предателство? По дяволите, имаше всички основания да ме накаже за това което бях направила. Може би трябваше да си държа езика зад зъбите и да не казвам нищо за кода за достъп.

Приемаше го доста по-спокойно отколкото очаквах. Мислех, че подобно признание ще го накара да ми се ядоса много и да ми се развика... Може би дори щеше да иска да ме зареже или накаже, затова си мислех, че ако му кажа когато знам със сигурност, това че съм открила сестра му ще е смекчаващо вината обстоятелство. Реакцията му обаче ме остави малко неподготвена. В първия момент реших, че трябва да се оправдая и започнах:
- Алек, не е точно... - Но той ме изгледа със суров поглед, което ме накара да замълча. Беше ми доста трудно, защото да имаше за какво да ми е ядосан, но и аз също на него, така че...
- Добре... - Въздъхнах и реших, че трябва да дам малко време и на двама ни, за да се успокоим и да осмислим всичко още веднъж.
- Ще говорим вкъщи... - Казах и излязох от кабинета му, без да затръшвам врата този път.
Върнах се в тренировъчната зала. Всички бяха там, но седяха по скамейките. Изглеждаше така сякаш очакват смъртната си присъда.
- Не очаквате, че след тази сутрин сте освободени от задълженията си нали? Всички обратно на работа... - Нямаше да мога да тренирам днес с тях, но може би от утре...
Прибрах се след работа. Не видях Алек след посещението ми в офиса му. Надявах се, че ще си е вкъщи когато се прибера, но все още го нямаше и Марта каза, че не си е идвал. Опитах се да му се обадя, но той отказа и двете повиквания, а после изключи телефона си. Изглежда вместо да се успокои, ми се бе ядосал още повече... Налях си една чаша вино и седнах пред телевизора, докато го чаках да се прибере, за да изясним цялото това недоразумение.

Едва ме погледна когато се прибра, да не говорим че получих единствено и само подобие на кимане. Това наистина ме накара да се ядосам, но това което ме изкара извън равновесие бе факта, че дори и след като си взе душ, той отново не дойде при мен, а се затвори в кабинета си.
Дълго време се борех с желанието си да вляза там и да му се развикам, но накрая просто не издържах. Станах от дивана и отидох в кабинета и още с влизането си му дадох да разбере, че не съм дошла да се извинявам. Не само той беше наранен, преди въобще да стигнем до разговора за сестра му, той беше този, който бе нарушил моето лично пространство и то въобще не толкова деликатно, колкото аз бях нарушила неговото.
- Не разбирам... - Казах със скръстени ръце на гърдите. - Как така аз съм виновна, за това, че вероятно съм открила съществуването на твоята сестра? - Всичко което бях направила бе с добри намерения и известна доза любопитство, но ако не беше това любопитство, той можеше и никога да не разбере, затова не разбирах защо ми е ядосан. Аз трябваше да съм му ядосана.
- Да, не ти казах, защото в началото не мислех, че има какво да казвам... А после исках да съм сигурна, че е това което си мисля, защото ако се окаже че греша, ще си ми още по-ядосан... Не съм възнамерявала да го крия от теб... Запазих информацията за себе си само докато разбера каква е истината...

- Добре, може би не трябваше да се бия с нея, но... - Спях за миг, защото нямах оправдание за това. А и каквото и да кажех в момента нямаше да помогне. Той беше прав за себе си и разбирах това, но и не разбирах, защото от моята гледна точка не бях направила нищо нередно. Дори бях направила нещо добро и бях успяла да не събудя никакви подозрения, защото вероятно е имало някаква причина баща му да крие за съществуването й, дори и от собствения си син.
- Няма значение... - Въздъхнах и поех въздух, после погледнах в страни, защото ми идеше да се разплача. Мразех да се караме и още повече мразех когато е прав.
- Прав си... Не трябваше да се ровя в това и не трябваше да се бия с нея... - Погледнах го за миг и после отново в страни. Това беше един ужасен ден и просто исках да свърши. След такъв ден се предполагаше че той ще е до мен, но бях успяла да го ядосам и сега дори нямаше кой да ме утеши за дето се бях направила на пълна идиотка пред новобранците.
- Съжалявам... - Казах и излязох от кабинета му, преди да съм се разревала и това да се превърне в още по-жалка картинка.

Завъртях се по гръб и го погледнах с насълзените си и насинени очи.
- Не съм разстроена заради това... - И заради това, но главната причина бе друга. Беше започнало още от връщането ми в братството, снощи бе ескалирало на приема, а тази сутрин просто всичко се взрив в лицето ми. И като за капак, му бях изтърсила, че вероятно има сестра и съм разбрала това, благодарение на измама.
- Аз просто... - От очите ми бликнаха нови сълзи и скрих лицето си в ръце.
- От както се върнах всички говорят... за нея... колко е добра... колко е красива... Знаеш... Всички я обожават и... аз... - Подсмръкнах и започнах да бърша сълзите си, но те просто не спираха.
- Това бях аз преди... И днес когато я видях... да се разправя с едно от моите момичета... реших, че... ще докажа на себе си и всички останали... че аз все още съм си аз и... просто исках да й сритам задника... а вместо това тя срита моя... пред всички... и... - Сълзите отново се усилиха.
- И сякаш унижението не беше достатъчно... когато се появи ти и... започна да... ме защитаваш... - Никога, абсолютно никога не си бях позволявала да съм толкова слаба и уязвима пред някого или да си призная, че съм такава. Сега обаче наистина имах нужда да бъда слаба... Тук в леглото с него, той можеше да ми бърше сълзите и да ме пази от света и точно в момента наистина имах нужда някой да се погрижи за егото ми и да ми каже, че не съм чак толкова зле.
- Трябваше да съм пример за тях... Как очаквам Ротшилд да ме приеме като равна, когато дори новобранците които обучавам, ме смятат за слаба и че съм това което съм, заради теб? - Не исках да съм в сянката му до края на живота си. Просто нямаше да се справя с това.
- Днес тя нарани тялото и егото ми, но ти нанесе по-жестокия удар, защото в края на краищата аз бях боец, тя също... И спечели честно... Колкото и да не ми харесва, че срита задника ми пред всички... Го направи честно... И... Всичко за което си мислех докато лежах на земята е как ще се прибера вкъщи и ще ме прегърнеш и ще ми кажеш, че всичко е наред и просто ще приемеш, че понякога могат да се случат и такива неща... Имах нужда да ме спасиш сега... Тук... Когато сме двамата... Не там... Не от нея... Не пред всички, карайки ме да се чувствам още по-жалка, отколкото бях... - Зарових мокрото си лице в гърдите му и се разридах още по-силно.