Братство на смъртта

След продължителната вана и спомените от изминалите няколко часа... сутринта и после в самолета, дори не осъзнавах, че се усмихвам, докато лицето не ме заболя... Дори и това обаче не можеше да промени факта, че си бях изкарала наистина добре и честно казано, повече не мислех да се противопоставям на желанията си спрямо Алекс. Харесвах го, дори нещо повече от обикновено харесване, започвах да се влюбвам все повече в него и щом той можеше да намери достатъчно време, за да мен, значи и аз можех да отделя за него. Просто трябваше да дам шанс на себе си и него и кой знае, може би нещата щяха да се наредят от самосебе си...
Късния следобед се обадих на Влад, за да му кажа, че се чувствам много по-добре и съм готова да се върна на работа. Както и очаквах ме повика веднага в базата. Преди обаче да тръгна на там, доядох вечерята си... Бях си поръчала китайско и въпреки огромните количества храна, които бях изяла на обед с Алек, все още бях гладна. Просто с него изразходвах прекалено много енергия...
Появих се в базата, към осем вечерта. Всички бяха на линия и всеки се занимаваше с нещо. Някой се приготвяха за мисия други, подготвяха доклади... Видях Влад, а когато и той забеляза мен, ми махна и се отправи към кабинета си. Тръгнах след него, защото този знак който ми бе направил означаваше точно това.
- Влез и затвори. - Каза сухо без да вдига глава от папките си. Изпълних моментално. Посочи ми стола срещу него. Седнах. - Как се чувстваш?
- Добре съм... Благодаря... - Казах и почувствах лека вина, че го лъжа, но той сигурно вече знаеше това.
- Добре, значи си готова да се върнеш на полето? - Попита й ме погледна за миг.
- Разбира се! - Казах бързо, наистина изненадана, че той иска да ме върне толкова скоро на терен. Подхвърли папката, която гледаше до сега, към мен и се облегна в стола си.
- Това е новата ти задача. - Взех и разтворих папката. Трябваше да отида в Черна Гора, за да търся някакъв артефакт или по скоро да го открадна, защото според информацията със сигурност въпросният свитък бе на оказаното място. - Можеш ли да се справиш сама? - Повдигнах бързо раздразнен поглед към него. Този въпрос ме обиждаше. естествено, че можех да се справя. На глас обаче не изказах възмущението си, а само кимнах положително. - Аз ще ръководя операцията. Самолета ти излита след 4 часа. Ако имаш някакви въпроси ще обсъдим всичко, когато разгледаш цялата информация...
- Заемам се веднага... - Изправих се и излязох заедно с папката. Отидох до оръжейната където Еди (той отговаряше за оръжията и всички джажди) щеше да ми помогне да се подготвя...

Бях готова много преди крайния срок, но докато чаках полета си, разучавах новата си самоличност и изобщо особеностите около самата мисия. Къщата в която трябваше да проникна и да открадна свитъка бе на грузинския премиер. Мястото със сигурност щеше да е добре охранявано, но щях да вляза като се представя за Олга Николаевна. Дъщеря на новобогаташ от Русия. Такъв човек наистина съществуваше и той имаше дъщеря, но разбира се това не бях аз. Просто щях да заема самоличността на това момиче за една вечер. Имах и покана за бала, който грузинския премиер организира и именно така щях да вляза в огромното имение. От там нататък обаче трябваше да се оправям сама. Нахождението на свитъка не беше конкретизирано и трябваше да го открия и взема, преди да са ме заловили... Бях правила подобни неща стотици пъти, но днес имах някакво странно усещане...
- Готови сме... - Каза Еди. - Ето вземи това... - Подаде ми малък предавател, с който щях да имам постоянна връзка с базата.
- Благодаря Еди... - Взех малката кутийка и я пъхнах в куфара. После го целунах по бузата. Еди беше един от малкото хора, които винаги ми пазеше гърба. Освен това беше истински гений. Бяха го вербували още когато е бил дете, при опита му да хакне НАСА. Всъщност не е било просто опит, на 11 години, той наистина е хакнал НАСА.
- И да внимаваш... - Каза той.
- Обещавам... Чао, ще се видим след два дни! - Усмихнах му се и тръгнах към изхода. Самолета вече беше готов за излитане. Преди обаче да се кача, извадих телефона си и написах кратко съобщение на Алек."Благодаря, ще ти донеса свитъка след два дни." и натиснах изпрати. Бях сигурна, че той има пръст в това и честно казано нямах търпение да се върна, за да му се отблагодаря подобаващо. Тази изненада беше много по-вълнуваща от вечеря край океана.
Поспах малко в самолета. Беше ми останало и за това, след като бях минала цели три пъти цялата информация за мисията. Обикновено не отделях чак толкова много време, но сега нямаше какво да правя, а и не исках да има никакви проблеми. Влад щеше да следи под лупа всяко мое движение и дума, затова всичко трябваше да протече по вода.
След няколко часа кацнахме в Черна Гора. Не идвах за първи път тук, но визитите ми до сега са изглеждали по доста различен начин. Никога не ме беше очаквала лимузина на малкото частно летище, на което кацнах. Нито пък вътре ме е очаквала кофа пълна с лед и шампанско. Шампанското беше същото което бяхме пили с Алекс, което ме наведе още повече на мисълта, че той ме е изпратил тук. Беше някак сладко от негова страна, но всичко ми изглеждаше повече като почивка, отколкото като истинска мисия...
Отседнах в пет звезден хотел, като президентския апартамент бе за мен. Така че следващия ден мина много бързо. Прекарах почти целия ден в спа и релакс. Дори ми направиха масаж... Не всичко обаче беше само забавление. Следобеда се заех с истинската подготовка за мисията. Облякох изящна червена рокля, а фризьорка се погрижи за косата ми, като я прибра в красив кок. За грима се погрижих сама. Накрая изглеждах като холивудска звезда на червения килим, но точно това беше и целта. По тези географски ширини хората държаха на пищността и с радост демонстрираха мръсните си пари. Именно заради това имах и толкова много диамантени украшения по себе си. Но повечето от тях бяха специални и имаха микрофони, които щяха да записват всичко. Скрих и един пистолет в жартиера си. Но това беше всичко с което разполагах. Не можех да взема оръжие с мен, защото на входа щяха да ме претърсят...
Когато бях напълно готова, същата онази лимузина която ме докара от летището до хотела ме взе и откара до имението на грузинския премиер, което наистина бе впечатляващо по размери и доста кичозно отвътре. Както и да е, вечерта вървеше добре. Никой не се съмняваше в самоличността ми. Дори успях да танцувам с премиера, който точеше лиги по мен цяла нощ. Аз обаче не бях тук заради него и трябваше деликатно да се освободя от компанията му, за да открия свитъка... Колкото по-скоро свършех тук, толкова по скоро щях да видя Алек...
По средата на вечерта започнах обиколката си. Според чертежите в западното част на къщата имаше някакво подземие, което можеше да е винарна, а можеше и да е нищо... Първо обаче проверих най-логичните места. Кабинета, спалнята и сейфовете... Нямаше нищо. Накрая Влад ми каза да проверя и онази част от къщата, за която не знаем нищо, но да бъда внимателна...

Естествено аз винаги бях внимателна, особено на места като това. Имах доста резерви спрямо тези географски ширини и хората. Освен това се намирах в силно охранявана сграда, където една грешна стъпка и можеше никога да не се прибера. На руснаците не им трябваше много, за да те заподозрат в каквото и да е. Бяха царе в теориите на конспирацията... Е, не чак толкова колкото американците, но трябваше да им се признае, че и тях си ги бива.
Напредвах бързо към подземията, но още щом приближих забелязах струпване на охрана пред входа. Странно... или не чак толкова, защото единствената причина това място да се охранява е, ако там има нещо ценно.
- Влад... Пред входа съм... Има трима въоръжени мъже... - Докладвах, докато обмислях как мога да ги сваля така че да не вдигам шум. Разтворих чантичката си и извадих едно шишенце, докато чаках Влад да даде заповедта.
- Можеш ли да ги неутрализираш? - Чух в слушалката.
- Да... Мисля, че свитъка е зад тази врата... - Казах и отворих капачката. Изглеждаше като парфюм, но беше спрей, който действаше като приспивателно. Просто трябваше да стигна достатъчно близо до тях, без да събудя подозрения.
- Действай! - Заповяда той, а аз се подсмихнах.
- Минавам в радио мълчание! - Казах и изключих микрофона. Не исках да го засекат в случай, че имат такива детектори в себе си.
Приближих преструвайки се на леко подпийнал гост, който се е загубил в търсене на дамската тоалетна. Не се оказа трудна задача да неутрализирам и тримата, без никакви критични моменти. Свалих ги за по-малко от две минути. Камерите бяха предварително хакнати от Еди. Имах на разположение няколко минути, не знам колко точно, но със сигурнос не бяха много и затова трябваше да съм максимално бърза. Надявах се зад тази врата да открия онова което търся, в противен случай щеше да се наложи да измислям друг план, който нямаше да хареса нито на мен, нито на Алек... Защо по дяволите ми пукаше какво ще каже той? От кога въобще се съобразявах с него? "Стига вече Ния, нямаш време за това!" - напомних си и след като поех дълбоко въздух, отворих с една от картите на охранителите в безсъзнание. Пристъпих внимателно... Нямах представа какво има вътре... После видях големи рафтове с наредени на тях бутилки вина... Въздъхнах тежко... Едва ли щях да открия нещо тук, но все пак влязох и тръгнах бързо измежду рафтовете търсейки някаква врата или сейф или въобще нещо, което да ме отведе до онова за което съм дошла... Пътя по който бях поела обаче не ме отведе до свитъка, а до една клетка... Клетка, в която имаше мъж... Застинах като вцепенена пред клетката, гледайки мъжа право в очите и...
- Ния?! - Той се изправи бавно и тръгна невярващо към решетките, които ни разделяха. В главата ми изведнъж нахлуха хиляди спомени и съзнанието ми напълно блокира, отказвайки да възприеме каквото и да е... Пулса ми се ускори за отрицателно време и започна да ми причернява... Мисля, че щях да припадна... Ясно си спомнях мига, в който Влад ме беше намерил и ми бе съобщил, че Том е мъртъв... Спомнях си толкова ясно всичко, че сега просто не можех да приема човека срещу мен, като нищо друго освен, плод на въображението ми. Не можеше да е истина. Бях го търсила толкова време...
- Ния... - Празният ми поглед се концентрира отново върху него. - Дишай... - Гласът му... Толкова дълбок и плътен, докарваше вибрации в кожата ми.
- Том? - Казах с треперещ глас и пълни със сълзи очи.
- Точно така... Том... Успокой се... Чуваш ли...
- Но как? Аз...
- Ния... Зад теб... - Даже не бях усетила, кога някой се е промъкнал зад мен, но рефлексите ми бяха бързи и макар че бях загубила способността си да разсъждавам, не бях загубила способността си да се отбранявам. Влязох във вхватка с мъжа, чийто врат в крайна сметка счупих и това малко ме отрезви.
- Трябва да се махаме от тук... - Казах и това беше най-разумната мисъл която ме бе навестила от известно време насам. Първо трябваше да се махнем от тук и после щях да мисля как така е жив и къде е бил през всичко това време и да се самообвинявам, че съм спряла да го търся... Сега... Сега измъкнах пистолета на убития охранител и стрелях по ключалката... Врата се отвори и Том бавно излезе. Не сваляше поглед от мен. Доближи се и ужасно внимателно ме обгърна с ръце. Вероятно не знаеше как ще реагирам, а все пак държах пистолет.
- О, Ния... - Каза той, а аз избухнах в сълзи и го обгърнах също с треперещите си ръце... Докато изведнъж той не ме избута в страни и се втурна напред. Отново не бях забелязала опасността, за разлика от него... Нямаше съмнение, че са ме усетили и сега сигурно цялата охрана идваше насам... Том неутрализира мъжа, обра оръжията му и ме погледна, протягайки ръка към мен.
- Трябва да се махаме... - Кимнах и тръгнах заедно с него...
Някак си успяхме да се измъкнем от къщата без да убият никой от двама ни. Взехме някаква спортна кола и излетяхме от имението. В началото ни преследваха, после им избягахме. А аз вече започнах да идвам на себе си. Все още го гледах втренчено и не можех да повярвам, че всичко това е истина, но започвах да свиквам с мисълта, че е жив.
- Трябва да сменим колата... - Каза Том, поглеждайки към мен.
- Мислех, че си мъртъв... - Казах тихо.
- А аз си помислих, че си дошла да ме спасиш... - В типично неговия шеговит тон каза той и отби в страни на някаква малка уличка. После се обърна към мен и ме погали по лицето, взирайки се в очите ми. Изглеждаше така сякаш се опитва да си припомни чертите ми. - Още по-красива си отколкото си спомням... - И понечи да се наведе към мен и вероятно да ме целуне, но се спря изведнъж и с някаква тъга в очите допълни. - Трябва да сменим колата, а после да намерим сигурно място...
- Сещам се за едно такова място... - Казах и слязох от колата. Той направи същото и започна да се оглежда, а аз... Аз се сетих, за Влад... За това какво ще се случи на Том, ако братството разбере, че той е жив и... и съвсем импулсивно свалих всички бижута от себе си, предавателя и телефона си и ги хвърлих в една кофа за боклук. Трябваше да разбера какво се е случило с него и да му помогна преди да кажа на братството... ако изобщо им кажа.
- Мисля, че тази е чудесна... - Извика Том, а аз все още в пълен шок погледнах към него и колата, която бе избрал. Беше някаква семейна стара таратайка и мисля, че беше прав.
- Чудесно... - Казах и тръгнах към него. Взехме колата и отидохме при един мой стар познайник, който не беше свързан с братството и който ми дължеше услуга. Той ни прие в дома си без да задава въпроси. Предложи ни храна и... и макар че дори не я докоснах, нито пък Том, жестът беше мил... Накрая се оттеглихме в някаква малка стая, в която имаше легло и някакъв скрин и нищо повече, а аз още не можех да спра да зяпам невярващо Том.
- Какво се случи? - Попитах го, когато най-накрая бяхме сами и никой не ни гонеше. Той спря да крачи из стаята и приклекна пред мен. Аз бях седнала на леглото, той хвана ръцете ми и ме погледна в очите. - Казаха ми, че...
- Че съм мъртъв... - Дивърши вместо мен. - Аз самия мислих, че съм мъртъв, когато ме намериха... Не знам кои бяха тези хора Ния... Знам само, че искаха информация за братството... Спасиха ме, за да се доберат до тайните на братството... - Отново се загледа в очите ми. Беше почти същия, с изключение на няколкото нови бръчици около очите и по-дългата брада.
- Трябва да се свържем с братството... Трябва да се махнем от тук преди да са ни открили... - Поклатих отрицателно глава.
- Не! Не може... Те... Ще те затворят... -Щяха да го отнемат от мен... отново, а аз нямаше да го позволя. Не и този път.
- Не съм казал нищо! - Каза успокояващо той. - Няма да ме наранят...
- Не! - Казах по-високо и се изправих. - За сега ще останем тук, докато не измисля как да ни измъкна и после... После ще говорим с тях... - Том пое дълбоко въздух и кимна леко с глава.
- Липсваше ми! - Застанал срещу мен, докосващ лицето ми и загледан в очите ми, каза той. - Днес, когато те видях... Мислех, че няма да те видя никога отново... - Отново очите ми се насълзиха.
- Аз също мислех, че няма да те видя никога отново... - И го прегърнах силно, толкова че сигурно щях да му счупя нещо, той обаче ме притискаше не по-малко силно в обятията си...

Прекарахме нощта в дома на моя познат. Всъщност останахме там, цели четири дни. Дни, в които се опитвах да намеря изход от тази страна. Вече се бях успокоила и още на следващия ден бях измислила план. Щях да намеря изход сама, не ми беше необходимо братството, за да изведа мен и Том от това място. Просто ми отне малко повече време. Бях сигурна, че всички са вдигнати под тревога и ни търсеха. Не само президента на Черна Гора, но и хората от моята агенция. Беше наистина трудно, но в крайна сметка успях да ни осигуря безопасно преминаване през границата. После беше лесно. Имахме фалшиви документи, бях наела частен самолет, така че да не привличаме вниманието по гари и летища, за да не ме разпознаят.
На петия ден бяхме в Ню Йорк. В една от тайните ми квартири, на сигурно. Най-накрая можех да си отдъхна.
- Ще останеш тук за сега... - Казах на Том и едва го погледнах. В последните дни, чувството ми за вина се бе умножило хилядократно. Ако преди бях изпитвала вина, че не съм направила всичко по-силите си, то сега знаейки, че той е жив и е бил държан и измъчван в продължение на две години, ме караше да се сривам. Мислех си какво не съм направила както трябва, защо не съм го открила и все едни такива самоунищожителни неща...
- Ния... - Гласът му прекъсна мислите ми. Видях го как се приближава и протяга ръце, но инстинктивно отстъпих назад и продължих да говоря.
- Ще изляза да купя храна и... всичко от което би имал нужда... Може да ме няма за няколко дни, а може би и повече. Убедена съм, че ще съм под наблюдение след като се появя.
- Не е нужно да го правиш, вече говорихме за това...
- Знам Том... - Изкрещях. - Знам, че не е нужно да го правя, но... - Вече не бях в състояние да овладея емоциите си. - Просто ми се довери за това, става ли? Казвам ти, че всичко ще бъде наред. Знаеш процедурата. Ще ме разпитват няколко дни... Вече имам страхотно алиби, заедно го измислихме, не помниш ли? Освен това, това е самата истина, просто няма да казвам, че съм те открила, това е... Всичко ще е наред... - Той въздъхна и мина с ръце през лицето си.
- Добре...
После излязох. Напазарувах каквото сметнах, че ще му е нужно. Имаше запаси за поне месец напред, но вярвах, че ще се върна много по-скоро от това.
- Ния... - Спря ме на врата и ме обгърна с ръце. Обърна ме към себе си и ме целуна. Не го беше правил нито веднъж през тези няколко дни. Защо го правеше точно сега? Да ме побърка ли искаше. - Обичам те! - Отблъснах го от себе си.
- Не ходи никъде и не отваряй на никого! Говоря сериозно! Ще се върна при първа възможност и ще поговорим за това... - И без да казвам нищо повече просто излязох от апартамента и хукнах към колата...
След около два часа бях пред сградата на братството. Поех дъх и на следващата крачка, видях как двама мъже вървят към мен с бърза крачка. Бяха се забавили. Вдигнах ръце във въздуха, за да видят, че не съм въоръжена и ги последвах... Въведоха ме в базата, където видях много познати лица. Но не за дълго. Отведоха ме директно в стаята за разпити, където ме оставиха сама... Кой ли щяха да изпратят да ме разпитва? Дано само не е Влад...

Случи се точно онова което не исках да се случва. Влад влезе през врата и ме гледаше свъсено.
- Здравей... - Поздравих несигурно, а той ме изгледа още по-озадачено.
- Къде беше? - Няма здравей, няма радвам се, че си добре... Въздъхнах и затворих за миг очи, след което поех дълбоко въздух и отговорих съвсем сериозно на въпроса.
- Трябваше да се скрия...
- Защо?
- Бях подземието когато ме усетиха, нямах друг избор освен да убия част от охраната и да се измъкна от имението, а след това да намеря изход от страната...
- Ако са те разкрили, защо не се свърза с мен?
- Нямах време...
- Цяла седмица? Стига Ния, можеш и по-добре от това... Къде беше през последните пет дни?
- Бях в Черна Гора.
- Защо не се свърза с нас?
- Мислех, че...
- Мислеше? Въобще способна ли си да мислиш? - Повиши тон, което показваше, че си изпуска нервите. - Ще те попитам за последен път. Къде беше и защо не се свърза с нас?
- Вече ти казах... - Аз също повиших тон, а той удари масата и ме изгледа на кръв.
- Плениха ли те? Ако е така трябва да ми кажеш. Ще се опитам да ти помогна.
- Влад...
- Няма Влад, искам да знам истината още сега! - Премигнах и поех отново дълбоко въздух, за да се успокоя. Идеше ми да му сритам задника.
- Изпратете я в изолатора! - Нареди той. - Може би известно време там ще те направи по приказлива. - Изправих се от стола и доброволно последвах мъжете, които ме бяха довели тук. На ръцете си имах белезници. За какво изобщо си правеха труда? Можех да ги сваля още сега.

Не успях дори да се изненадам. Докато врата се отвори и той вече ме бе притиснал в прегръдката си. Без даже да се замислям какво правя и кой ме гледа, дори без да се замислям за Том, аз съвсем съзнателно се отпуснах на гърдите му и затворих очи, така сгушена и сигурна в прегръдката на Алек. Толкова се радвах да го видя и да разбера, че все още ми вярва за разлика от всички останали, които ме гледаха сякаш съм извършила някакво предателство.
- Съжалявам, не успях да открия свитъка... - Не исках да го лъжа, но по немислимо бе да му кажа истината, затова беше по-добре да не отговарям на конкретно зададения въпрос. Той леко се отдръпна от мен и постави длани на раменете ми, гледайки право в очите ми. Дали се съмняваше в мен? Алекс въобще не беше глупав мъж, точно обратното, отличаваше се с изключително логична и бърза мисъл и бях сигурна, че няма да съм достатъчно убедителна, за да го заблудя.
- Разкриха ме преди да стигна до него... Затова се наложи да се покрия за няколко дни, докато нещата утихнат... Знаех, че ме търсят... И не исках да ме заловят...

Заведе ме в някакъв апартамент, в който не ме бе водил преди и започна да задава въпроси, на които не знаех как да му отговоря.
- Нямам нужда от помощта ти, не съм направила нищо нередно... - Казах и скръстих отбранително ръце. Той си мислеше, че го лъжа и аз наистина лъжех, но не предполагах, че се справям чак толкова неубедително.
- Търсех свитъка, когато охраната на имението ме видя... Не успях да ги заблудя, че съм се изгубила и се наложи да ги убия, но докато се биех с единия другия успя да уведоми останалите и... Микрофона ми трябва да е паднал, докато се опитвах да се измъкна... Избягах от имението и се скрих в една необитаема къща... Останах там четири дни, докато намеря изход от страната... Веднага щом се върнах в Америка, дойдох тук... Това е всичко... Ако не ми вярваш, може да провериш, че казвам истината... Щях да кажа същото и на Влад, ако ме беше оставил да говоря и да му обясня всичко... - Спрях за малко и поех дъх, след това отново продължих.
- Обучавана съм години наред, за такива ситуации. Дори и да ме бяха пленили, мислиш ли че за няколко дни ще успеят да ме убедят да говоря? - Влад беше луд да си мисли нещо такова. - Осъзнавам, че трябваше да се свържа по-рано с базата, но просто сметнах, че е по-добре ако не го правя...

Изведнъж осъзнах, че изобщо не съм тук, за да давам обяснения. Не бях тук в лицето на агент, а в позицията на негова любовница или каквото и там да му бях. Всичко ми се струваше толкова объркано. Главата ми щеше да се пръсне от хаотични мисли за Том, за това какво ще си помислят останалите, когато разберат, че ме третират по различен начин, защото спя с "шефа", до това колко ми хареса когато ме целуна. Усетих как вътрешностите ми започват да се втечняват и изпитах онази позната болка ниско долу в стомаха... Изпитах нужда да съм с него, защото когато бях с него не трябваше да мисля за нищо... Той го правеше вместо мен...
- Искаш ли да правиш с мен онези неща, които правеше в червената стая? - Ни в клин, ни в ръкав изтърсих аз, а по лицето му пробягна някаква сянка вероятно на изненада. Аз самата се изненадвах, но именно от това имах нужда. Имах нужда от червена стая и от нечии команди, за да спра да мисля, а просто да изпълнявам.

- Не искам да правя други неща. - Отвърнах съвсем сериозно и притиснах тялото си към неговото. Пръстите ми се плъзнаха под сакото му и го избутах назад, оставяйки го да падне в краката ни. Устните ми пък се стрелнаха към врата му. Целунах го и после прокарах влажния си език по изпъкналата пулсираща вена на врата му.
- Искам точно това. - Можеше да ме завърже или да не го прави, всичко зависеше от него. Това което аз исках е поне за миг да спра да мисля.
- Искам го сега. - Започнах да разкопчавам ризата ми. Дали не бях прекалено настъпателна? Не, мисля че и той искаше същото като мен.
- Кажи ми какво да направя? - Нали беше моя господар, а аз изпълнявах неговите желания? Сега беше моментът да ми каже какво иска и как го иска.
- Кажи ми какво искаш да правиш с мен... - Бавно напредвах с копчетата и почти бях разкопчала ризата му, а устните ми все така продължаваха да докосват врата му.

Вдишах рязко през зъби, когато ме притисна към леглото и буквално усетих как пламва пожар между краката ми. Усещах твърдия му набъбващ член, макар и през панталона, опрян в дупето ми и простенах тихичко. Почти бях забравила какво въздействие имаше този мъж върху мен.
- Искам го повече от всичко... - Казах леко задъхано и опитах да се надигна леко, но той улови ръцете ми и ги събра отзад на гърба. Приклещи китките ми в здрава хватка, а другата му ръка погали голото ми дупе. Простенах отново и лекичко го извих към него, така сякаш сама търсех допира му.
- Искам да... - Мозъкът ми буквално бе зациклил, при наличието на цялата тази възбуда, която струеше от мен.
- Искам да те усетя в себе си... - Два от пръстите му потънаха в разтеклата ми се женственост. Направи го толкова рязко и без предупреждение, че само благодарение на това, че зарових лице в матрака, викът ми не огласи цялата стая.
- Да... - Простенах доволно, а той завъртя пръстите си дълбоко в мен и после ги извади. Със недоволен стон възроптах на това решение, макар че той най-вероятно просто е искал да провери дали и колко съм възбудена.

Стоновете ми ставаха все по-силни и чести, но когато удоволствието е поднесено в двойна доза, нещата нямаше как да са по друг начин.
- Да... - Стенех задъхано и гладно, а той увеличаваше топченцата. Вкарваше ги в мен, после ги издърпваше - отново и отново, докато безбожно твърдия и огромен член на Алек ме изпълваше. Беше невероятно. Толкова хубаво, че жадувах за още и още от тази сладка болка, но бях толкова възбудена и толкова нетърпелива, че свърших почти веднага, което обаче не попречи на Алек да продължи да ме побърква. Спря само за миг, излезе от мен, докато аз цялата треперех, обърна ме по-гръб, разтвори широко треперещите ми крака и бясно потъна в мен. Изкрещях и получих нов оргазъм. Стиснах болезнено гърдите си:
- Не спирай... - Казах, а той се задвижи отново. Гърдите ми се тресяха при всеки нов мощен тласък в тялото ми, а аз се чудех къде да си дяна ръцете, за да не го изподера целия. Накрая стиснах в юмруци чаршафите и ако имаше как сигурно щях да разкъсам и тях, така както той правеше с мен.
Той стоеше изправен до леглото и продължаваше да влиза ожесточено в мен. По раменете му имаше следи от женски нокти... Явно не си беше губил времето докато ме няма. Нима съм очаквала друго? Нима съм очаквала, че спи само с мен или пък, че няма да спи с други докато ме няма? Не знам... Въобще не знам какво бях очаквала, знаех само, че съм на път да свърша за трети път...

Поех дълбоко въздух и кимнах леко в знак на съгласие. Надявах се да не ме кара да ходя с тях цял ден. Този път наистина нямаше да издържа.
- Очевидно си намерил начин да запълниш липсата... - Казах и целунах мястото на издраната кожа, след което го повалих по гръб на леглото и се преместих върху него. Все още беше толкова твърд и пулсиращ. Не знам дали беше свършил с мен, но аз определено не бях приключила с него. Опрях ръце на гърдите му и се нанизах върху твърдия му член, след което се задвижих. Темпото не беше толкова бързо, колкото преди малко, но само това ми беше по-силите в момента.
Телата ни се движеха в един ритъм, подобно на прилив и отлив. Стенехме... и двамата, беше хубаво, но тези слези по него за първи път ми показваха какво всъщност е това. Маями не означаваше нищо. Това тук не означаваше нищо. Можеше да го прави с всяка една и при всяка да има същия успех. От друга страна нещата с Том бяха съвсем истински. Той наистина ме обичаше и нямаше да хукне в леглото на първата срещната, докато ме няма...
- Ще свършиш ли с мен? - Попитах когато бях на крачка от финала. Захапах леко долната му устна. - Искам да свършиш с мен... - Имах нужда да знам, че му е толкова хубаво колкото и на мен.

Усетих го още по-дълбоко в себе си... Още по-пулсиращ и твърд... Усещах първите конвулсии... Ноктите ми се впиха в гърба му и изстенах силно. Женствеността ми започна да се свива болезнено около него и миг преди да свърша усетих как се напряга и ме стиска в ръцете си... И двамата избухнахме едновременно, диво и мощно...
Двамата останахме вкопчени един в друг, дишахме тежко и макар имахме нужда от пространство, нито той пускаше мен, нито пък аз него. Стоях в скута му, обгърнала го с ръце и крака, а то нежно движеше ръката си по гърба ми. Беше толкова успокояващо... Отпуснах натежалата си глава върху рамото му и оставих няколко целувчици по врата му. Косата му бе леко влажна, както и моята...
Най накрая намерих сили да се отдръпна от него. Извадих топчетата и безмълвно се отправих към банята, където още щом влязох избухнах в сълзи... Беше някакъв глупав нервен изблик, който не бях в състояние да контролирам, камо ли да спра... Моментално пуснах душа и се пъхнах под горещата струя. Мислех си че това ще помогне и ще отмие напрежението, но само стана още по-зле... Изкъпах се набързо и се увих в една хавлия, след това излязох от банята и той още беше на леглото. Гледаше ме някак изучаващо...
- Мисля, че е време да се връщам в базата... Убедена съм, че има много въпроси, на които трябва да отговоря... - Казах аз и започнах да събирам дрехите си от земята. Не можех да го виня, че ми е изневерил, просто защото между нас нямаше нищо и каквото и да е правил то определено не беше изневяра, но това не променяше факта колко ужасно се почувствах когато забелязах следите по него...